АНАЛИЗИ
Започна блицкриг на управлението чрез катастрофи
Новата реалност на задаващото се преразпределение на света
Ето че поредната световна война е при нас. Вече Четвърта. Ще кажете, че не вярвате в това. „Къде са взривовете, свистенето на падащите бомби? Къде е грохотът на канонадата? Къде е кръвта на загиналия другар върху моята бойна униформа? Къде са нападенията с крилати ракети на нашите градове? Къде са епицентровете на ядрените взривове и зоните на радиоактивно заразяване?“ – ще възкликне всеки читател. Няма ги. Поне засега. Главното във войната е да се съкруши страната – жертва на агресия или даже цяла група страни. Без значение с какви методи и начини. От опита на недалечната история ни е известно, че за това съвсем не е задължително да се преминава „границата на реката“ с милионни маси танкови и механизирани части, сривайки в предутринния мрак спящите летища. Не се налага да натискаме „червеното копче“, за да се изстрелят в небето стотици балистични „Minuteman” и “Trident” с ядрени бойни глави. В ядрено-ракетната схватка победител няма да има, операторите на Четвъртата световна добре разбират това.
Каква война се разразява днес?
Войната като социален институт изпълнява няколко функции: отхвърляне на нежизнеспособните общности, преразпределение на активите, разпалване на пасионарността (масовата готовност за саможертва, по Л. Гумильов – б.пр.), привеждане в действие на „социалните лифтове“, „първичното опростяване“ на управлението и т.н. Може би е правилно да се каже в минало време – някога войната изпълняваше тези функции.
С банкрутирането на преоценените интернеткомпании (балона на доткомите), с падането на кулите-близнаци на 11 септември на същата тази 2001 година, се диагностицира общата криза на глобалния световен ред. В 2008 тази криза получи икономическо измерение, в 2013-14 – военно, доколкото „политиката на санкциите“ се явява форма на икономическа блокада, тоест инструмент на „войната на Атина“ („Война на Атина“ е термин на автора, означаващ геоикономическо стълкновение на политико-икономически стратегии чрез: доминирането в технологическите системи, промени в международните правила и международните технически регламенти, контрол над финансовите и информационни системи, международните транспортни коридори. Това е война за мозъците и за качественото население. Това е умение да се използват миграционните процеси и оранжевите революции за дестабилизиране на ситуацията в лагера на противника. – б.пр.).
Третата световна вече стихна
Между 2008-2013 година Джереми Рифкин формулира идеологема за преодоляване на кризата чрез преход към нов технологичен ред и изграждане на трансиндустриално общество след постиндустриалното.
Общите щрихи на този ред бяха определени на чернова през есента на 2014:
Производствена икономика вместо икономика на потреблението;
Постглобално устройство на света;
Автоматизирани производства и господство на изкуствения интелект в промишлеността;
Адитивни технологии;
Затворени производствени цикли, ефективно природоползване, вместо опазване на природата;
Нови формати на управление – семантично, онтологично и т.н.;
Цифрова икономика, тоест тотален контрол на държавните структури за всички транзакции.
Изграждането на трансиндустриално общество предполага решаване на редица технически проблеми, създаване на нови и разрушаване на стари социални институции, преразпределение на активите в полза на производството и организацията на създаващия се технологичен ред, промяна на баланса на силите между страните и военните блокове.
Подобни задачи винаги са се решавали чрез война.
Първата световна отблеляза прехода от века на парата и електричеството към века на авиацията и двигателите с вътрешно горене. Тя приведе към разпад Османската империя и Австро-Унгария, доведе до деградацията на Франция и Германия, загубата на цивилизационното лидерство на Великобритания и присвояването му от Съединените американски щати. Русия излезе от тази война след революция, което ѝ позволи да избегне участта на победените, да не вземе върху си греховете на победителите и, макар и с териториални загуби, да запази империята.
Втората световна война от една страна стана опит (с негодни средства) да се „преиграе“ Първата, а от друга – преход към века на атомната енергия, безотказната реактивна авиация и космоса. В хода на нещата окончателно беше ликвидиран „германският проект“, разрушена Японската империя, Италия загуби придобивките си от предишната война, Англия загуби политическа самостоятелност и се превърна в сателит на САЩ. Америка засили световното си лидерство, създаде глобална организация от нов тип, основана на принципа на логистиката и завърши войната като единствена държава-притежател на ядрено оръжие.
Но глобална организация от нов тип – на основата на марксистката онтология и комунистическата идеология – създаде и Съветският съюз. Започна противопоставянето на свръхдържавите.
Доколкото и двата противника притежваха ядрени, а от 50-те години и термоядрени оръжия, Третата световна война от самото начало се проектираше като глобална ядрена. Следва да се има предвид, че в този потенциален конфликт САЩ от самото начало и до края имаха преимущество: пълен паритет изобщо не беше достигнат, относителен паритет настъпи едва в края на 70те години. Дотогава стратегическата ситуация изглеждаше по този начин: СССР може напълно да унищожи европейските съюзници на САЩ, Съединените щати могат напълно да унищожат Съветския съюз и да оживеят, но при това да понесат неприемливи загуби.
Поводи за реална ракетно-ядрена война имаше достатъчно, но рисковете от нея се възприемаха от страните като недопустими. В началото на 80-те година Карл Сейгън и Никита Моисеев се отнесоха творчески към създалата се военно-политическа ситуация и разработиха концепцията за „ядрената зима“ – тотална климатична катастрофа, породена от глобалната война.
Моделът на „ядрената зима“ беше абсолютно херметичен – можеше да бъден доказан или опроверган, само ако се организира такава война. Но разсъжденията изглеждаха достатъчно убедително, за да приемат световните ръководители най-сетне отдавна свършения факт – Третата световна война се оказа студена. Това беше блокадна война, непредполагаща стълкновения на основните сили на главните противници. Разбира се, по степента на пасионарност на страните, се разразяваха локални конфликти. Разбира се, тези конфликти леко променяха равновесието между свръхдържавите, но съдържанието на студената война се съставляваше не от престрелките във Виетнам, Ангола или Афганистан, а от борбата на съветската геополитика с американската геоикономика. Блокада и контраблокада.
Студената война разчлени СССР, социалистическото общество, световния „ляв проект“. Неин резултат беше и 5-ят технологичен ред: глобализация, икономика на потреблението, икономика на услугите. И неоспоримото военно-политическо, икономическо и културно лидерство на Съединените Американски Щати.
По този начин Третата световна война реши задачата за смяната на технологичния ред и преразпредлението на активите между старите и новите центрове на силата. Конфликтът на свръхдържавите носеше глобален характер, но въпреки това, от общоприета гледна точка, война като такава не се състоя. Имаше бавно противостоене, задушаваща блокада, информационно въздействие и на заден план на всесмирната театрална сцена – локални стълкновения в далечната периферия на света във вид на обичайни войни, със стрелба, с бомбардиране, разрушени градове и трупове на хора.
Войната стана друга.
Битката за трансиндустриалния ред: глобална гражданска
Разпадът на СССР породи концепциите за „устойчиво развитие“ и „край на историята“, реализирани във формат на глобализация. От самото начало беше ясно, че това не е за дълго и че ни чака нов етап в борбата за преразпределение на света.
Първата тънкост се състои в това, че глобализацията унищожи традиционните цикли на подеми и спадове в икономиката, описани преди едно столетие от Николай Кондратиев, което направи невъзможно съвместното съществуване (или обратното, войната) на конкуриращи се световни икономики. Следователно, новият глобален конфликт трябва да се формира около световните технологии. Това го идентифицира от една страна като преход между технологични редове, а от друга – като разглобяване на обществото на потреблението и построяване на нова производствена икономика.
Втората тънкост е свързана с цикличността на американската история: двадесетгодишна неустойчивост, четири-пет години конфликти под формата на гражданска или външна война, 15 години реконструкция и 40 години устойчиво развитие. От 2001 година САЩ встъпиха в нов цикъл. В 2020 той трябва да достигне фазата на кризиса, което предизвиква гражданска война в държавата-хегемон, тоест глобална гражданска война. Като алтернатива конфликтът може да бъде изнесен навън, както това беше направено в началото на 40-те години, но за това е нужно да се създаде силен външен противник.
Подобно нещо може да се направи, ако се разруши системата на глобализацията. Американците предприеха съответните стъпки, но „световният тероризъм“ не стана заплаха за американския начин на живот, независимо от целия предоставен му пиар.
Накрая, третата тънкост се състои в особеностите на икономиките от 5-ти ред с неговото господство на финансовите технологии над производствените и менажирането на домакинствата и здравия смисъл. В резултат на многогодишната практика за изнасяне на „мръсните“ производства зад граница, америкаците прекалено много усилиха своя конкурент Китай, придавайки му статут на „работилница на света“ и освен това претовариха своята финансова система с кредитни задължения, а икономическата – с деривативи.
Вследствие на това в света като че от само себе си се създаде макрорегионална полицентрична структура. Съединените американски щати оставаха неоспоримия военен и икономически лидер, но не можеха да използват преимуществата си в рамките на режима на глобализация. Китай напротив, се вписа прекрасно в създалия се световен порядък, ликвидира вековното изоставане и съсредоточи в свои ръце почти всичко необходимо за нов устрем, с изключение на няколко критични технологии, които Щатите удържаха за себе си, а КНР не можа да възпроизведе. Русия се „вдигна“ за търговия с въглеводород и започна да претендира за собствен проект, а Европа за първи път в многохилядната си история съумя да създаде ако не истинско единство, то най-малкото политически съюз и „пет свободи на преместването“: на хора, товари, пари, информация, услуги. Това веднага превърна ЕС в концептуален конкурент на САЩ.
При всичко това военният съюз между Русия и Китай, сключен в минала, ако не и в по-минала епоха, не беше разтрогнат, което в перспектива създаваше напрежение между първата военна държава в света и коалицията на втората и третата държава. Световната война получи напълно разбираеми и познати очертания и в тези условия рязко се повиши значението на въоръжените сили на ЕС. В рамките на структурата на НАТО те, разбира се, би трябвало да подкрепят САЩ, но НАТО все повече изглеждаше хартиена бюрократична организация, а не реален военен съюз.
С „политиката на санкции“ от 2014-2016 и последвалото й преминаване в „политика на блокада“ САЩ не решиха проблема, даже и в случай на идеално завършване на тази блокада – да кажем със смяна на политическия режим в РФ и връщане на Крим в състава на Украйна. Беше задължително в орбита да влезе блокада и на Китай, а КНР упорито продължаваше да действа „в рамките на правилата“ и не даваше необходимия повод.
Локалните войни през 2011-2019 години в Либия, Сирия и редица други страни демонстрираха технологичното преимущество на НАТО и САЩ, но от икономическа, а пък и от политическа гледна точка, се оказаха акции на провал. Стана ясно, че както Третата световна война не беше подобна на Втората, така и новата война няма да бъде съчетание между „ледена блокада“ и локални конфликти в периферията.
Като следствие на всичко това, между 2013 и 2020 г. у световните елити бавно и мъчително узрява решение. Същността му е в това, че локалните войни вече са икономически нерентабилни, тоест престанали са да бъдат адекватни инструменти за преразпределяне на ресурси. Глобална война, без значение дали е наситена ракетно-ядрена по ранната идея на Третата световна, или голяма война с ограничено използване на оръжия за масово поразяване, построена по-скоро в логиката на Втората, съдържа неприемливи рискове. И още по-лошо – голяма война отчасти позволява да се реши спора между държавите за световното лидерство, но в създалите се принципно нови условия, тя не преодолява икономическите проблеми нито със задлъжняването, нито с деривативите, нито дори с изкривяването на икономиката в посока на потреблението.
Възникна и беше рефлектиран „проблемът на мащаба“: ограничената война не може да влезе в ролята на „високотехнологичен деструктор на икономиката“ по Александър Неклеса, а глобалната война се оказа твърде добър деструктор – „камък върху камък няма да остане“. По същия начин една война, даже от мащаба на Втората световна, няма да окаже никакво въздействие на пазара на труда в условията на прогресираща роботизация: освобождават се милиарди ръце, а военните загуби се прогнозират в рамките на няколко десетки милиона – разликата от двата подхода. Глобалният обмен на ядрени удари вероятно ще реши проблема с излишната работна ръка, но ще е малко радикален даже за съвременния световен елит, който между другото при подобен обмен може също да пострада.
В резултат постепенно изкристализира мнението, че войната вече не е адекватно, макар и радикално решение. Тя е или недостатъчна, или прекомерна.
Очертанията на глобалната схватка
Значи, война няма да има? Разбира се, че ще има! Но съвършено различна.
Не Първата – с пехотни атаки против картечници. Не Втората – с танкови удари и стратегически бомбардировки. Не Третата – с политико-икономическо противопоставяне, блокада и подривни операции. Всичко това впрочем ще бъде използвано, но в качеството му на фон, а не като съдържание.
На ниво държави актьорите в новата война, при това единствените, са Съединените американски щати. Основната задача, стояща пред САЩ, е преформатирането на националната икономика. Става дума най-вече за водещата позиция в 6-тия технологичен ред, а в идеалния случай – за преход към посттехнологично развитие. На Америка ще е нужно да оздрави финансовата си система, да преразпредели активите в полза на промишления капитал и да извади от играта, в краен случай временно, повярвалите в себе си Китай, Русия и ЕС.
„Преразпределние на активите“ означава рязко отслабване в 5-ти технологичен ред, тоест конфискация на финансовия капитал, преди всичко банковия. Това не може да се направи без насилствени мерки, затова става дума за „правилна“ или „съдържателна“ гражданска война. Гражданска война в държавата-хегемон, при това в условията на глобален мир, непременно ще стане глобална. „Гореща“ гражданска война американците вече са опитвали във втория цикъл от своята история (1861-1865) и нямат особено желание да повтарят този кървав експеримент. Следователно, на първо място, гражданската война трябва да бъде експортирана от „града на хълма“ (по думите на Дж. Уинтроп за месианската роля на американците – б.пр.) в световната периферия и, на второ място, самата война трябва да бъде по възможност студена.
Имаме глобална студена гражданска война. И това, уви, не е бъдещето на света, това е неговото тъжно настояще. Преди около пет години изнесох доклад „Глобалната катастрофа като оптимално решение“. Там беше формулирана една част от приведените по-горе съображения и беше направен извод, че глобалната деструкция на икономиката сега е по-удобно да се решава не чрез война, а чрез глобална катастрофа. Или с други думи, глобалната катастрофа е съвременната форма на война.
И първо започва епидемията от коронавирус. Отначало с помощта на медиите й се придават черти не толкова като на чумата от XIV столетие, колкото на някакъв невидим зомби-апокалипсис. А след това всемирната катастрофа действително се случва. Парализа на световните търговски пътища, тотално затваряне на границите, всеобща карантина, фантастичен „режим на самоизолация“ – всичко това разрушава световната икономика доста по-бързо и ефективно, от стратегическите бомбардировки, подводната блокада или ядреното съперничество на свръхдържавите от предишните велики войни. Още повече, че глобализацията свърши своята работа и икономиката на практически всички държави е прекомерно открита.
Ето че пред очите ни се късат икономически връзки. Рязко се съкращава дължината на технологичните вериги. Вследствие срива на пшеницата над света надвисва призракът на глада. Брутният вътрешен продукт, чието падане с единици от процента се възприемаше от всяка страна като национална трагедия, пада веднага с 15%, прогнозите достигат до 50 % и повече. Няпомням, че крайните показатели на Великата депресия от 1929 година бяха едва около 30% спадане на БВП.
Понеже хората са лишени от възможността да работят (това се отнася за малкия бизнес, самонаетите и много други), техните спестявания горят в пламъка на карантината. Практически всчики кредити, дадени от банките на частни лица, стават невъзвратими. Ето ви и саниране на икономиката, и ликвидиране на „финансовите балони“, и главното – преливане на активите от банковите във финансовите фондове и от тях частично към промишлеността на новия технологичен ред.
Съединените щати разбира се също страдат, но те имат план за действие, има разбиране за съдържанието на случващото се, има светлина в края на тунела. Всички ще платят, но само те ще се ползват от плодовете. Изобщо – идеална стратегия!
А къде е гражданската война? Тя ще започне малко по-късно, когато нивото на разорение, постигнало страните, ще бъде окончателно осъзнато. И не толкова от народните маси, колкото от дребната буржоазия, която попадна под ножа във война без война. И да отбележим, американските финансови елити, чиито интереси изразява кланът Клинтън. Те сами ще започнат война за изгубеното имущество, за изгорелите пари – за съществуването си.
Пространство на ожесточена борба
Задачата на тези елити, които ще спечелят от катастрофата, ще бъде да удържат войната в рамките на „хладна“. Тоест, да я водят в юридическото пространство, в семантиката, във виртуалната и допълнената реалности. Но не бива и напълно да се игнорира реалният свят, затова отново, както и в Третата световна война, ще има политическа опера, където на преден план ариите си ще пеят протагонистът и антагонистът, а на заден – Троя гори и мъртвите погребват своите мъртъвци.
Да направим изводи. Преди войната беше социална катастрофа. Днес социалната катастрофа стана война. Преди се стремяха да представят гражданската война като световна. Сега световната война ще бъде институционализирана като гражданска. Но самата тази война под формата на народни бунтове и антитерористични операции ще бъде просто прикритие за борбата в съвършено различни пространства.
Да ги изброим. Преди всичко това е юридическото пространство. Опитът с коронавируса показа, че всички конституционни гаранции на гражданите, а следователно и всички членове на зконите, опиращи се на тези гаранции, не струват и хартията, на която са напечатани. Това се отнася и за международното право, и за националните закони. От една страна това означава, че елитите се канят да управляват, опрайки се на грубата сила, тоест нас ни заплашва информационен фашизъм, медицински фашизъм, или даже обикновен фашизъм. От друга страна, силата като единствен инструмент на властта е недълговечна. Рано или късно „законът на джунглата“ ще се смени с една или друга форма на легитимност. “Новият закон“ ще определи победителите и загубилите в глобалната гражданска война. Да отделим отделно място на информационното право, правото на медиата, правото, действащо в различните виртуални светове. Защитата на информацията. Управлението на информацията. Трансформацията на информацията.
Главното е контролът над мрежите, над мрежовите протоколи, програмните форми и работните програми. Физически контрол над сървърите, центровете за обработка на данни, мрежовите възли и интермодалните портали, свързващи виртуалното с реалността.
По-нататък ще изброим концептуалното пространство и свързаните с него семантично и онтологично пространства. И разбира се лингвистичното пространство. Според мен, медийната епидемия от коронавирус нанесе удар не само по китайската икономика, макар и нейните дългосрочни загуби да се считат по-големи, отколкото при останалите участници в играта, но и по китайския език, който постепенно започна да се възприема в света като конкурент на английския. Така че, ако САЩ постигнат своите цели в тази война, на Земята ще остане само един концептуален език – английският.
Някрая, макар и на последно място, „войната без война“ ще обеме технологичното пространство, преди всичко критическите и закриващите технологии. Въоръжените сили, в обичайния смисъл на тази дума, тоест действащите в дадено географско пространство, разбира се също ще бъдат използвани, но само за една цел – за да се отбие желанието на губещата страна несанкционирано да превърне студената война в гореща.
Войната, за която Русия, както обикновено, не е готова, не е проблем на неопределеното бъдеще. Тя се води вече два месеца. И според мен, в тази война противникът приема тактиката на блицкриг по-добре, отколкото това са правили хитлеровите генерали през 1941 година.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
