БЛОГ
КАКВО ВЕЧЕРЯХТЕ СНОЩИ, Г-Н БОРИСОВ?
Скъпи господин министър-председател, скъпи народни управници и държавни вождове, пиша ви, за да ви попитам какво вечеряхте тази вечер? Просто ей така, от любопитство…
Аз ли? Аз отидох на ресторант, а преди това прекарах деня си в градския мол и се прибрах вкъщи с пълна чанта покупки, доволна от факта, че мога да похарча заплатата си за самата себе си… Торбата ми обаче беше пълна с подаръци за четирите най-важни жени в живота ми, понеже знам, че много ще се зарадват не на дрехите, които им купих, а на това, че мисля за тях, макар и да ни делят хиляди километри.
Да, знам, че това за вас е ежедневие и че децата и родителите ви водят нормален, а не животински живот. Знам, че и вие тази вечер преядохте, не защото бяхте гладни, а както казва дядо ми, защото имате „очи като плочи“. Знам и че столичният мол е просто една пресечка, която не ви отнема нищо повече от няколко часа, които вероятно имате в изобилие.
Какво за мен и вас са сто лева? За мен са към 40 паунда- тоест 6 часа работа. Става ми смешно, защото това дори и не е пълен работен ден за мен. Не, не съм избягала от родината, както повечето ми казват- дойдох на по-добро място, за да избавя семейството си от реалитито “На ръба на предела”, което никога не пита имаш ли сили да продължиш да бъдеш участник в него, или не!
Впрочем, тази година колко пъти си сменихте портфейла, защото ципа му се разпори?! Ааа, знам, знам, господа народни представители- не сте си го късали скоро, защото вие работите само с кредитни карти…
Между другото като говорим за портфейли се сетих за моята мила баба от квартал Клуцохор в Сливен- града на дупките. Чудех се какво да й купя за наближаващия й рожден ден. Колебаех се между ваучер за пазаруване в хранителна верига и калориферна печка. Портмоне й подарих преди 8 години и още си стои като новичко.
Моята баба взима пенсия 157 лева. Когато бях на шест остана с един бъбрек и всяка година преминава през ада, наречен ТЕЛК, за да открие истината, че с всеки изминал път шанса да получи пенсия за инвалидност става все по-малък. Защото очевидно колегите ви смятат, че да изгубиш важна част от тялото си е като да си счупиш крак- след няколко месеца се възстановяваш напълно и вече си работоспособен…
За да живее баба трябва да отделя всеки месец по 100 лева за лекарства. А другите 50 ги даваше за ток и вода. С останалото баба живее на фотосинтеза до следващия месец… Може би само човек, който се е огледал в сълзичките, натрупани от незапомнени времена в сбръчканите от тегоба очи на възрастните българи би могъл да разбере цената на всеки изминал такъв месец.
Скоро съвсем случайно открих колко ток е платила баба този месец… 89 лева, господин Борисов! Да, знам, че това за вас са стотинките, с които си закупувате сутрешния вестник от местния павилион. Знам обаче и че макар и малко за вас, винаги си ги прибирате от държавния бюджет, понеже много обичате да четете новинарска хроника.
Така… Разбрахме, че литературата ви влече, но в училище учихме и математика. Ще играем една игра, за да проверя дали сте били послушно момченце и сте внимавали в часовете. Колко е сборът от разходите на баба за лекарства , за ток и за вода? А колко е разликата между пенсията на баба и тези разходи? О, може би сте проспали пети клас и не сте научили, че когато вадиш от по-малко по-голямо се получава отрицателен резултат!
Какво обядвахте днес, господа народни представители? За баба незнам… За разлика от вас тя има гордост и скри от мен трудностите, през които преминава, а как е оцеляла и как оцелява това само Бог вижда… Топло ли ви беше миналия месец, господин Борисов? Да, тогава, когато падна големия сняг! Баба ли? Баба не си купи дърва тази година, защото каза, че с одеалото от дядо Тодорово време й е топло…
Скъпи, български вождове, какво закусвахте днес? Вкусни ли ви бяха коричките от бабината пенсия? Но какво говоря- те са само предястието ви! А засищащ ли беше големия, ароматен комат хляб, който подставените ви лица ви носят пресен, пресен всеки ден? Искате и сол ли?! Не се безпокойте, все още е зима и сълзите по лицата на бабите и дядовците ни бързо съхнат… Оберете и тях зрънце по зрънце и може би тогава ще се заситите. Ние сме българи и посрещаме с хляб и сол. И хляба, и солта ще бъдат за наша сметка!
Автор: Симона Гълъбова
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
