КУЛТУРА
Малко истинска поезия срещу махмурлука, не само петъчен…
Понеже вчера стана дума за един, който получил академично звание – защото пише нещо или защото така някой е решил – днес реших да продължа темата. „Шампиона“ го оставяме на спокойствие, да носи гордо лавровия венец, заедно с вас, упорити читатели, да минем на друга вълна, ниво, класа – както искате го наречете.
Снощи препрочетох стихове на Борис Христов – онзи, дето се е заселил в Гоцеделчевското село Лещен. Там в Родопите е решил да прави… каквото е решил.
През 2010 г. в открито писмо до Министерския съвет, изпратено и до БТА, Борис Христов, пише, че е научил за предложение на правителството да бъде удостоен с високо държавно отличие, но отказва да го приеме.
Ето какво пише:
“Уважаеми дами и господа министри,
От медиите научавам, че на заседание от 26 май Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден “Св. Св. Кирил и Методий” – І степен – за заслуги в областта на културата.
Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната.
С благодарност за разбирането: Борис Христов”.
Този отказ не е по силите на всеки.
Този отказ ни е нужен днес повече от всякога.
Борис Христов е автор на „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, стихосбирки, писани във времето, когато управляваше Тодор Живков. Отказът от ордена е от началото на периода, когато да ни управлява се захвана, а ние допуснахме – Бойко Борисов.
Поезията и въобще творчеството нямат общо с тези двамата. Макар, че кой знае…
Автор е на романа “Бащата на яйцето” (1988), на новелите “Сляпото куче”, “Долината на обувките”, на книгите “Думи и графити” (1991), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), ” Думи върху други думи” (1992), “Каменна книга” (2006).
Написал е сценарии за игрални, анимационни и документални филми: “Корабът” (1980), “Смъртта на заека” (1982), “Сънувам музика” (1983), “Лабиринти”(1984), “Бащата на яйцето”(1991) и др.
Съставител е на сборници и антологии: “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998).
СЪБОТА
Пак лети неуморната събота
с кречетало в ръка – ще събори стените.
И виенската люлка на въздуха
размотава звънливия смях на жените.
Пак прогизва от вино следобеда.
Даже старците влизат в дълбокото
и от свойте угаснали кораби
махат веслата, гледат с биноклите.
Само ти ли, поете, в зелената шума
на стиха като бръмбар се ровиш
и се блъскаш, и плачеш над думи,
и достигнал стената, се връщаш отново…
Остави пеперудата, нека играе –
карфицата тя сама ще намери…
И да тръгнем – отвънка трамвая
навива своята стара латерна.
Да се хвърлим в нощта, в тая мелница,
от звездите въртяна – нека ни смеле, –
като знаем колко малко живеем
и колко дълго ще бъдем умрели.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
СТРАХ
Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.
Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.
Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.
А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове –
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.
Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.
Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял – да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници…
А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула –
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.
***
Потънали в национален махмурлук, оставаме слепи и глухи за думите – часовникът на съзнанието. Минахме през Съединението, Независимостта и Будителите – не помага. Опиване ли е, анестезия ли? Или нашенската заблуда, че животът е вечен и има време за всичко…
Огнян Стефанов
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
