ОТ АВТОРА
Румен Радев и политическата бездна: президентството като арена на конфликти
Когато през 2016 г. Румен Радев стъпи на политическата сцена, той изглеждаше като „човек отвън“ – генерал, пилот, патриот, неподвластен на партийните интриги.
В страна, уморена от компрометирани елити и изхабени лица, това бе освежаваща алтернатива. Днес, девет години по-късно, образът на „новия обединител“ е трудно разпознаваем. Вместо стабилност и единство, президентската институция се е превърнала в източник на разделение, конфронтация и популистки спектакли.
От надежда към разочарование
Първият мандат на Радев започна със сериозна обществена подкрепа. Той обеща да бъде коректив на статуквото и защитник на гражданите. Но с времето ролята му се измести – от президент към протестен лидер.
Символичният жест – вдигнатият юмрук през лятото на 2020 г. – се превърна в негова емблема. За едни това бе знак на солидарност, за други – моментът, в който президентството излезе от рамката на държавническата институция и се превърна в „партиен трибунал“.
Историята познава подобни примери. През 90-те години в България президентите Желев и Стоянов също се сблъскваха с тежки политически кризи. Но въпреки конфликтите, те никога не си позволиха да говорят на езика на махленската обида. Радев го направи системно – и това е безпрецедентно.
Лексиконът на омразата
Да наречеш политическите партии „ортаци“, министрите „пилци“, депутатите „обслужващ персонал“ и да обявиш улицата за „истински парламент“ – това не е държавнически език. Това е речник, с който можеш да разбуниш тълпа, но не и да укрепиш институции.
Тази агресивна реторика има своята функция – тя събира краткосрочни аплодисменти, но унищожава дългосрочния авторитет. Същият модел наблюдаваме в други популистки фигури от последното десетилетие – от Доналд Тръмп в САЩ до Виктор Орбан в Унгария. Разликата е, че те имат партийни машини и парламентарна власт. Радев има само институцията президент – и я превръща в мегфон за ярост.
Президент във война със всички
Борисов бе първата голяма мишена. После дойде ред на Нинова. После десните „шарлатани“. Днес е Пеевски, а утре – отново Борисов. Общото е едно: Радев винаги е във война.
Но какво печели България от това? Вместо мостове – ровове. Вместо диалог – подозрение. Вместо институционална стабилност – перманентен хаос.
Дори служебните кабинети – уникален инструмент, който Конституцията предоставя на президента – се превърнаха не в средство за стабилизация, а в редица скандали. Вместо технократи и експерти, често виждахме фигури със съмнителна репутация и зависимости.
Политическата самота на Радев
В началото Радев изглеждаше като „народния президент“. Днес е все по-самотен. Партиите го отхвърлят, обществото се уморява от вечната конфронтация, а международните партньори гледат с подозрение.
Политическата самота не е нов феномен – Желю Желев също в края на мандата си беше изолиран. Но тогава ставаше дума за слабост и безсилие. При Радев – заради агресивния стил, който сам избра.
Националният интерес и скандалът „БОТАШ“
Към това се добавят и конкретни решения, които оставят тежко петно. Споразумението с турската компания БОТАШ за достъп до газовата инфраструктура беше определено от критици като „национално предателство“. Независимо от детайлите, самият факт, че президентът бе въвлечен в подобен скандал, разруши имиджа му на защитник на българските интереси.
Големият парадокс
Радев говори от името на „народа“, но колкото повече го прави, толкова по-малко се занимава с реалните му проблеми – инфлация, здравеопазване, образование, сигурност. Омразата се превърна в основно политическо гориво, но омразата не плаща сметки, не строи училища и не лекува болници.
Историческа перспектива
Историята обича иронията. В началото Радев бе възприеман като анти-Борисов, като алтернатива на модела на „едноличната власт“. Днес самият той изглежда като огледален образ – концентрирал власт чрез служебни кабинети, доминирал в публичния дневен ред, разчитал на лична харизма вместо на институционални решения.
Когато един президент започне да прилича на това, срещу което е издигнат, краят му вече е предначертан.
Финалът: президент на разделението
След девет години Радев оставя след себе си не градеж, а руини – разделена партийна система, изтощено общество и институция, която повече прилича на трибуна за омраза, отколкото на символ на единство.
Историята ще бъде строг съдия. Но ако утре тя трябва да произнесе присъда, тя вероятно ще звучи така: Румен Радев – президентът, който вместо да обедини, раздели; вместо да гради, разруши; вместо да въведе ред, внесе хаос.
И може би най-голямата трагедия е, че той дойде на вълната на надеждата за „нещо истинско“. А си отива като символ на разочарованието.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Водата, токът и цените – истинската бомба под властта.
Аналитичен коментар
Вотът на недоверие, който опозицията внесе с поредната доза емоционални речи и партийни лозунги, от самото начало бе обречен. Управляващата коалиция между ГЕРБ, ИТН и БСП изглежда твърда, а подкрепата на ДПС бе публично гарантирана от Делян Пеевски в навечерието на дебата. Протестите, които трябваше да съпътстват парламентарната битка, се превърнаха в слабо отиграно партиен спектакъл – без обществена енергия и без перспективи.
Формално властта е стабилна. На практика обаче стабилността е илюзорна. Под повърхността на политическите сметки клокочи социално напрежение, което може да избухне във всеки момент.
Умореното общество и изчерпаната политика
Българите са уморени от избори, които идват и си отиват, без да носят реална промяна. Те са уморени от поредицата експерименти – служебни кабинети, краткотрайни парламенти, „спасителни“ формули за управление. Исканията на хората вече не са големи – те се свеждат до базисни условия за нормален живот: достъпна вода, ток без шокови сметки и цени, които не изяждат заплатите им.
Днес доверието в политическата класа е сринато. Гражданите не вярват нито на управляващи, нито на опозиция. Партийната система изглежда изчерпана – тя не произвежда идеи, а само нови комбинации от стари лица.
Водната криза – най-опасната бомба
Водата, извор на живот, се превърна в национална слабост.
След Плевен и Ловеч още десетки общини преминаха на воден режим. Към 15 септември над половината български общини – 137 от общо 265 – вече имат нарушено водоподаване. В 551 населени места чешмите пресъхват, а близо половин милион граждани живеят без гарантираното им от Конституцията право на постоянен достъп до вода.
Това е скандално за страна от ЕС. България губи всяка втора капка по пътя от язовирите до домовете – най-лошият показател в съюза.
Институциите реагират постфактум. Проекти за ремонти се пишат и прехвърлят от ведомство на ведомство. Министри пристигат „на пожар“, свикват съвещания, дават пресконференции, но реални действия липсват. Хората виждат бездействие, корупция и безсърдечност.
Това е бомба със закъснител.
- Ценовият шок – социалният пожар
- Ако водата е бомба, то цените са пожар, който вече гори.
Инфлацията е факт, а въвеждането на еврото се възприема от обществото като причина за поскъпването. Обективно или не, общественото усещане е ясно – с едно и също количество пари купуваш все по-малко.
Разликите между производствени и крайни цени стигат до 100%. При киселото мляко надценката е 30%, при сиренето – 70%. Това изглежда като картелна договорка. И въпреки че Комисията за защита на конкуренцията и Комисията за защита на потребителите получиха допълнителни правомощия и кадрови подсилвания, резултат няма.
Сравненията са убийствени за националното самочувствие:
минималната заплата у нас осигурява покупка на „малката кошница“ 9.7 пъти;
в Германия – 32 пъти;
в Румъния – 17 пъти;
в Испания – 22 пъти.
Това е социална пропаст, която ражда гняв и усещане за несправедливост.
Пушилка вместо решения
Премиерът Желязков реагира бързо – създаде Национален борд по водите с участието на двама вицепремиери и седем министерства.
Но резултатите засега са нулеви. Хората виждат планове и графици, но не и реални действия. Виждат „пушилка“, а не решения. Това усещане подкопава доверието във властта по-бързо от всеки парламентарен скандал.
Икономиката решава вота
Политическият елит е вторачен във въпроса дали Радев ще създаде партия, дали Желязков се е еманципирал от Борисов, дали Пеевски и Борисов играят в синхрон.
Обикновеният българин обаче мисли за друго – за цената на хляба, за сметката за ток, за липсващата вода, за бъдещето на децата си.
Именно икономиката ще реши следващия вот – не политическите игри. Социалното напрежение, ако не бъде овладяно, ще отнесе всяко правителство, колкото и стабилно да изглежда.
Президентската дилема
Предстоящите президентски избори ще бъдат тест за това кой ще успее да улови общественото настроение. Кандидатът, който най-точно артикулира болката на хората, ще има предимство.
ГЕРБ и ДПС вероятно ще играят самостоятелно, без обща кандидатура. Пеевски няма да подкрепи ПП-ДБ. Левицата е разкъсана между Радев и евентуално собствено лице.
Ключът остава в ръцете на ДПС. Ако техният кандидат стигне до балотаж – ще претендира за победата. Ако не – техните гласове ще решат изхода.
България си търси лечител
Днес България е болна – от разделение, от недоверие, от бедност. България няма нужда от нов „строител“, който реже ленти. Има нужда от лечител – президент с човешко лице, който
да върне надеждата. Човек, който говори на нацията като на равни, който излъчва човещина и доверие.
Без вода, с шокови цени и разпадаща се социална тъкан, българите няма да се впечатлят от лозунги и партийни комбинации.
Финалният въпрос ще остане прост и жесток:
Как се живее в страна, в която чешмите пресъхват, а хлябът струва двойно?
Това е истинският арбитър на властта.
Не партиите, не игрите на Радев, не коалиционните сметки.
А водата, токът и цените.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
