Нали ти казах да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че никога не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата!

Жената, явно ядосана, се обръща и тръгва към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава внимателно да изучава доста съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със съвсем не неочаквани за възрастта им желания:

„Татко, искам сладолед!“, „Татко, кога ще ядем?“ След малко той ги хваща за ръка и с доста по-оптимистичен вид от майка им ги повежда към колата, опитвайки се да утеши и себе си:

„По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото следващо място, там сигурно ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на магистралата за Пловдив…“

Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас веднага след околовръстния път. В София то е известно, не знам защо. под името „При китаеца“. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не напразно този баща беше решил, прибирайки се от София, да предложи на семейството си нещо по-различно в края на седмичната почивка. Тук той не беше успял просто поради липса на достатъчно информация. Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред.

Друг е въпросът какво трябва да бъде работното време на заведенията за обществено хранене през почивните дни и с кого трябва да е съобразено — с нуждите на клиентите или с удобството на работещите в тях. Целта на нашето пътуване в този неделен ден бе доста по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с автомобилите си се прибираха от различни места в края на двудневната си седмична почивка. За нас, от редакцията на „Отечество“, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкова много хора относно възможността в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има основание.

Идеята за тази проверка дойде от едно пътуване от София до Банско на 5 април, когато между 9,30 и 12 часа по целия около 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение освен ресторант „Предела“. Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пропътувам разстоянието от Банско до София. Този път следобед. И с по-голям късмет. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „Бялата чешма“.

И така сега продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той явно работи, защото още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която обикновено свързваме с многолюдна сватба.

Това не ни учудва, тъй като вече сме свикнали в съботни и неделни дни повечето ресторанти и в големи, и в малки градове да са заети с такива „мероприятия“. 17.40, Долно Камарци. Ресторантът явно е затворен поне от половин час. 18.00, ханче „Мирково“. Тук картината е доста по-различна. Работи не само ханчето, но и отделен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се предлагат кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрекъснато от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „Пчела“ в с. Мирково, Софийски окръг.

Тук и настроението е по-различно от това на семейството с бялото жигули, пловдивска регистрация.

Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение сигурно и бащите… Макар че последните все пак може би са малко притеснени от цените, но, така или иначе, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща голямо внимание. Ханче „Водопада“ — работи. Намираме го почти празно.

Ала веднага излизаме и ние — не ни се предлага почти нищо. Ханче „Бяла река“, преди Калофер — луксозно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място. 19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено. Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено. Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага след това къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ядене. Ресторант на разклона за Шипка — работи, но няма места, около десетина души чакат пред вратата й. 20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено. 20.45, ресторант „Твърдица“ на 156 километра от Бургас – затворено. 21.00, ханче преди Сливен — затворено. 21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, но всичко е свършило. Ресторант „Петолъчката“ — отворено.

Но отново няма места. 21.50, Айтос, РПК „Наркооп“ — затворено.., И така към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани. Равносметката е проста. По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на три места — ханче „Мирково“, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъч-ката“. Разбира се — ако си готов да почакаш, докато се освободи маса. И ако си готов да заплатиш цени за категория „екстра“.

А самите заведения, по всички показатели, са доста далеч от изискванията за тази категория (известно изключение прави само ханче „Бяла река“). Да видим менюто на ханче „Мирково“. Всъщност, както навсякъде, и тук може да получиш листа с менюто само ако си настойчив и търпелив. Но тъй като ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три вида супи, четири вида салати, четири вида скара, пет вида аламинути, студени закуски. Сервитьорът обаче предлага единствено филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, разбира се, да отчетем стремежа на персонала към все по-голямо разнообразие, тъй като филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което предполага и нови затруднения за същия персонал при определяне на цената. Сервитьорите ги преодоляват бързо, като при това подхождат творчески. На нашата маса за същото филе цената беше различна от тази, която бе поискана на съседната.

Тук няма да се спирам на такива подробности като тази, че в цялото „екстра“ заведение никъде нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха заменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, изглежда, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че състоянието на тоалетните е ужасно и т. н. Иначе месото беше съвсем прясно и хлябът много вкусен. Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би точно обратното.

Всички недостатъци на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднообразно меню, и странностите при определяне на категорията на заведенията, а оттам и пълното несъответствие между обслужване и цени са пренесени и, бих казал, са се изострили в крайпътните заведения. Проблемът по-скоро е в това, че докато в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и накрая, малко тъжен и ядосан, да се прибере вкъщи, то на пътя той е напълно зависим от не често срещаните, но затова пък не особено уютни и с не най-ласкав персонал крайпътни гостилници, ханчета и др.

Това, което явно са забравили ръководителите на различните организации, които ги стопанисват, е, че тези „спирки“ са създадени не за да носят максимална печалба при минимални усилия, а да помагат на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, за да могат след това и да работят по-добре. И още нещо, което мисля, че е валидно за цялата сфера на услугите: много често там забравят, че трябва да работят тогава, когато другите почиват, така както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, шофьорът, директорът са на своите работни места, когато пък те почиват. А ние, клиентите, от своя страна не трябва да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а персоналът приветлив и учтив.

Сп. „Отечество“, 1988 г.