КУЛТУРА
Упорито ни промиват мозъците
Изумена съм! Възмутана съм! До кога ще ги търпим! Разрушиха икономика, селско стопанство, туризъм, села, паметници. Сега почнаха историята да променят. Библията са я променяли вече. Упорито промиват мозъци. Ботев и Левски май скоро децата няма да знаят кои са! Народ без минало е умрял! Да не допускаме това да се случи!!!
“БРУТАЛНО! Вижте какво правят с учителите по история! Свидетелство, споделено в нета:
“Ето на какви глупости учат учителите по история у нас на специални курсове за преквалификация!!!
Копирам и публикувам пост от стената на учителка. Моля, прочетете го. Мисля, че хората трябва да се пробудят за бруталната и безотговорна подмяна на българската история.
НА ВНИМАНИЕТО НА МИНИСТЪР КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ!!!
„Здравейте!
Помолихте ме да напиша това, което знам за обучението на учителите по История, организирано от МОН.
Такива обучения се провеждат от началото на годината, всяка седмица. Има задължителна квота и от всяка област се изпращат по 3 учители, или експерти от РУО. Досега са обучени 10 групи, по 75 човека всяка. Тъй като капацитетът на всяка зала е ограничен, всяка група е разделена на още 3 такива, на които преподават различни преподаватели от Софийския университет, Югозападния университет, Българската академия на науките, Нов български университет, Шуменския университет.
Сред преподавателите са доц. Антоний Гълъбов и проф.Евелина Келбечева.
Наименованието на обучението е просто „Обучение на учители по История и цивилизации относно новите учебни програми в десети клас“. Обучението трае 5 дни и е изцяло финансирано от МОН.
От споделения опит с колеги, включени в първите групи, знаехме, че една от „новостите“, които трябва да научим е
„че турско робство не е имало“ и това е повтаряно и потретяно. На една от последните групи проф. Рая Заимова каза, че „Християнските семейства са давали по едно момче, а те са имало по много, за да има мир и любов и да живеят по-добре“ (за кръвния данък); „Девширмето е път към просперитет“; „далеч от центровете на официалната религия българският селянин няма усещане за фатален избор“ (за ислямизацията) и че „голяма част от българските светци са наказани със смърт, защото първо са приели исляма, а после са отказали от него“. Във всички групи преподавателите са твърдели, че ислямизацията е била епизодична, не чак толкова агресивна и в голяма степен – доброволна.
Друго, което ме впечатли: за всичките ни нещастия е виновна Русия, като се започне още от походите на княз Светослав през 10 век. Но, ние, българите, цели 7 пъти сме успели да ѝ извием ръцете, включително като сме я принудили да води Освободителната война, която тя въобще не е искала да води.
Но сме ѝ извили ръцете!
И днес ние трябва да се освободим от тази робска емоционалност, която ни свързва с нея и да спрем да говорим за любов и привързаност към освободителката, което била пълна глупост. На децата вече не трябва да преподаваме факти, години, събития и личности! Трябва да им обясняваме идеологии!
Това било истински важното, за да станат мислещи хора с европейски ценности (доц. Лъчезар Стоянов).
Нямало такова нещо като положителни постижения в периода 9 септември 1944 – 10 ноември 1989. Това е най-мракобесният период от българската история! Нищо хубаво не се е случило тогава! И понеже в залата настъпи вълнение, преподавателят повиши тон и рече, това е държавна директива и ние сме ДЛЪЖНИ да преподаваме по този начин, иначе подлежим на съд.
Зададе ни въпроса „Вие искате ли да практикувате тази професия, или не искате?“
При което настъпи мълчание, което се запази до края на лекцията… Финалът беше „Вие трябва да знаете, че министерството плаща много пари да сте тук и да правите каквото ви се казва…“ (това за парите няколко пъти ни беше натяквано).
Аз знам, че не искам да се преподава по този начин на децата ми!
Искам да ги науча и да им внуша други ценности. Затова Ви писах, въпреки, признавам си, че ми е притеснено. Но и знам, че ще продължа да си върша работата така, както си знам и както са ме учили далеч по-стойностни хора от тези, с които се сблъсках миналата седмица.
Същото споделиха с мен и други колеги, по време на почивките. За жалост, има и такива, които много старателно си водеха записки, убедени, че това е истинската История на България.
Не знам дали и колко от колегите ми биха се осмелили да потвърдят това. Знаете какъв страх цари в нашата система… Това е.
Успех Ви желая! Стойчо Чергов“
#оставка #веднага #съд и #затвор #Корупция #медии #СвободаНаСловото”
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
