КУЛТУРА
Ако искаш да търгуваш с чужда държава, първо трябва да опознаеш нейния народ, нейните обичаи, нейната култура
Разкажи го отново, Марко Поло!
В прекрасния филм „Казабланка“ главният герой, Хъмфри Богарт, остава известен с думите, с които се обръща към пианиста в неговия нощен клуб, в който нацистите се опитват да командват живота. „Изсвири го отново, Сам!“ – е култовата фраза на Хъмфри Богарт. С тази фраза той им напомня, че джазът е музика, която по онова време е била символ на свободата, надеждата и независимостта. Музика, която могат да разберат само истински свободните хора.
Когато през 12в известният венециански търговец Марко Поло заедно със своя син и брат потегля за Китай никой не е знаел къде точно отива и какво точно ще види. Марко Поло пропътувал Пътя на коприната до Китай , срещнал се с великия хан на Монголската империя – Кубилай хан, внук на Чингис хан, в Шанду – и дори работил десетилетие за него. За разлика от другите чиновници на императора, той умеел да забелязва детайлите в различните традиции и разнообразието в бита и ежедневието на местните хора и след като се връщал при императора, му разказвал всичко, което е видял по време на пътуването. Затова императорът предпочитал да го изпраща на сложни мисии, за да събере необходимата информация.
Години по-късно Марко Поло се връща във Венеция и наред с многото екзотични стоки, подаръци и новости донася най-важното послание. Като разказва за своя живот при китайския император той много ясно, подробно и философски обяснява как трябва да се държат търговците, когато отиват в чужда страна да търгуват. Като казвам търговците – имам пред вид не само обикновените предприемачи, но също така политиците, военните, свещениците. Тогава всичко това е било едно цяло. По-късно се появяват тесните специализации.
Марко Поло разказва, че ако искаш да търгуваш с чужда държава, първо трябва да опознаеш нейния народ, нейните обичаи, нейната култура.
Повтарям– да опознаеш, а не да пренебрегнеш или да унищожиш! Да разбереш на какво се смеят те и от какво плачат.
И когато проникнеш дълбоко в културната им идентичност, ти вече ще бъдеш добре посрещнат и можеш да се надяваш и да направиш добра търговия- с други думи да спечелиш от това свое познание. Съветът на Марко Поло е: „Като отидете в Китай, дръжте се уважително към китайците и към техния император, към техните богове. Ако го направите, ще ви посрещнат добре.“ В същото време той съветва и китайския император какво трябва да направят неговите търговци, за да бъдат посрещнати добре във Венеция. Ако имахме тогава такъв еквивалент щяхме да кажем, че Марко Поло е бил основател на първата дипломатическа академия. И също така- основоположник на хартата на ООН. Въпреки, че днес тази харта е обрасла с толкова условности, че вече е трудно да се каже в какво е основата на тези отношения.
ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://t.me/vestnikutro
А то е съвсем просто и не е от вчера. Ако искаш да те уважават и да те посрещат добре- отнасяй се с другите страни уважително, зачитай техните закони и техните обичаи и те ще ти отвърнат със същото. Разказва Марко Поло, ама кой го слуша! За съжаление само няколко века след неговото пътешествие, което в интерес на истината мнозина са приемали като измислица и фантастичен разказ, великите европейски мореплаватели нападнали Южна Америка без да са чели спомените на именития пътешественик и търговец. Те просто решили, че няма смисъл да си губят времето с изучаване на чуждите обичаи и желания, ами по-добре да покажат кой има по-остри мечове и алебарди. Останалото го знаем .
Като казвали, че не вярват на разказите на пътешественика мореплавателите-завоеватели искали да пояснят, че не може само с една добра дума да отидеш при чужденеца и да го убедиш да търгува с тебе. Трябва и нещо друго. Векове по-късно Ал Капоне ще облече тази идея в крилатата фраза : „ На нашата улица се знаеше, казва той, че с добра дума и пистолет можеш да постигнеш повече, отколкото само с добра дума“. И двамата герои са добре познати на историята- можете да вярвате на когото поискате като знаете как са завършили живота си и какъв спомен са оставили след себе си.
Днес тези мъдрости явно вече са оценени по достойнство, защото глобалните икономически империи не се нуждаят от добрата дума на хората по света. Те предпочитат да цитират Ал Капоне. И все пак си мисля – колко ли щеше да спечели светът ако се бяха прислушали на времето в думите на стария венециански търговец. Както казахме, тогава търговците са били едновременно и предприемачи, и воини и дипломати. Сега вече тези търговци ги няма. Както впрочем и дипломатите.
Ако знаех че ще подейства бих призовал високо: „Разкажи го отново, Марко Поло!“
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
