Connect with us

АНАЛИЗИ

Американците искат да потопят Близкия изток в терор и хаос по отработена схема

Published

on

Подмятането на информацията, че по отношение на противниците на Башар Асад е употребено химическо оръжие и сега може да се говори за американски удар по Сирия, удачно съвпадна по време с юбилея на свалянето от власт на Саддам Хюсеин. Сега е особено полезно да си спомним колко лесно Вашингтон пристъпва към манипулации с оръжие за масово поразяване и към какво водят неговите методи на действие в Близкия изток.

Точно преди 15 години оглавяваната от САЩ коалиция свали „кървавия диктатор“ Саддам Хюсеин и избави света от заплахата Ирак и „Ал Кайда“ да използват оръжия за масово поразяване. Наистина в последствие оръжията така и не бяха открити, връзките между Багдад и международния тероризъм не бяха изяснени, населението при „кървавия диктатор“ живя обективно по-добре, а терористичните организации действат активно именно сега в Ирак.

Когато американските танкове влязоха в Багдад, целият свят бе обиколен от кадрите на свалянето на паметника на Саддам Хюсеин на централния площад „Фардус“. Но историческото снимане не започна от самото начало: камерите запечатват как веригата на „шията“ на скулптурата е хвърлена от американски войници, те също така „украсяват“ паметника с звездно-ивичестия американски флаг. Режисьорите на пропагандното действие смятат, че това е неправилно. Американското знаме е прибрано, а на негово място се закача иракско, а „щастливите освободени жители на Багдад“ залепиха нелепо тънка връвчица върху металната верига.

„Режимът на Саддам Хюсеин е свален“, обявиха силите на коалицията. Демонстративното сваляне на паметници и разрушаването им пред телевизионните камери в последствие се повтаряше често.

„Прогресивният арабски политик“

Започвайки военна кампания срещу Ирак през 2003 г., президентът на САЩ Джордж Буш-младши се обръща към американските военнослужещи на живо в ефир: „От вас зависи мирът, на вас лежат надеждите на угнетения народ! Тези надежди няма да са напразни… Ние ще отстоим нашата свобода. Ние ще донесем победа на другите“.

Вашингтон още няколко години се придържаше към пропагандистката конструкция със свободата и демокрацията, донесени на американски щик. През 2006 г. Буш, оценявайки ситуацията в Ирак, нарече предишните години „изумителни“ за страната. Междувременно там вече повсеместно се водеха религиозни кланета, а американските сили и новото правителство се барикадираха в „зелената зона“ на Багдад.

Саддам Хюсеин наистина може да се нарече диктатор, установил в страната си режим на лична власт. Епитетът „кървав“ по негово отношение също може да се приложи: операцията срещу кюрдите в Северен Ирак, при която бе използвано химическо оръжие попада под определението престъпление срещу човечеството. Но тогава, през 80-те години на ХХ век, Западът не се стреми да проведе разследване по горещите дири, не свиква международни трибунали и не формира коалиции за сваляне на тиранина. Обяснението е просто: в този момент Саддам бе подкрепян от САЩ и „световната твърдина на демокрацията“ не вижда в случващото се нищо особено.

Хюсеин дълго време се смята от Запада за „прогресивен арабски политик“. Преди началото на своето президентство през 1979 г. той е един от лидерите на управляващата в Ирак панарабска Партия на арабското социалистическо възраждане („Баас“). При неговото непосредствено участие в страната е национализиран петролният отрасъл, доходите от който стават да се влагат в електрификацията и строителството на пътища. Паралелно се провежда модернизация и механизация на селското стопанство, осъществява се програма за промишлено развитие.

В рамките на борбата срещу неграмотността по цялата страна се строят училища и университети. Създадена е една от най-ефективните в Близкия изток системи за здравеопазване. Към началото на 80-те години Ирак се превръща в развита държава, където се насочват трудови мигранти от целия Близък изток. Популярността на Саддам Хюсеин расте с невиждани темпове.

„Наш кучи син“

През 1972 г. Саддам Хюсеин посещава Москва. Скоро на ответно посещение в Багдад пристига Алексей Косигин. Дружбата със СССР позволява на Багдад да превъоръжи армията си. Но през втората половина на 70-те години иракските специални служби, които са ръководени лично от Хюсеин започват да преследват комунистите. Редица членове на Иракската комунистическа партия са екзекутирани и ИКП, обвинена, че работи в полза на чужди държави, става нелегална. С цената на раздялата със Съветския съюз Саддам укрепва режима на личната си власт.

Към този момент той вече придобива статута на регионален лидер – носител на големия панарабски проект. Подпората в лицето на съветите и съветският проект му пречат.

Алтернативен проект представлява победилата в съседен Иран Ислямска революция. Техеран подкрепа шиитските групировки в Ирак и през 1980 г. Хюсеин започва Иракско-иранската война. По време на бойните действие и двете страни използват оръжие за масово поразавяне. Но източниците на иракското оръжие са наистина интересни.

САЩ застават на страната на Багдад в иранско-иракския конфликт. Но след завземането на американското посолство в Техеран и 15-месечната драма със заложниците не може да е иначе. В пълно съответствие на логиката „врагът на моя враг е мой приятел“ през 1982 г. Вашингтон премахва Ирак от списъка със страните, подкрепящи тероризма. Година по-късно се състои среща на Хюсеин с Доналд Ръмсфелд (Същият този Ръмсфелд, който през 2003 г. оглавява Пентагона и управлява военната операция против Ирак). След година дипломатическите отношения между двете страни, прекъснати след арабско-израелските войни са възстановени.

За да избегнем подозрения за предразсъдъци, ще предоставим думата на западните източници. Би-Би-Си съобщава: „Рейгън реши да не допусне разгрома на Ирак и започна да го снабдява с разузнавателни данни за разположението на иранските войски… правителството на САЩ знае в този момент, че иракската войска ежедневно използва срещу иранците отровни вещества. Вашингтон не приветства тези методи, но и не възразява особено… Директорът на ЦРУ Уилям Кейси организира тайни доставки на Ирак на касетъчни бомби, за отразяване на иранските атаки… Американските фабриканти доставят на Ирак голямо количество химикали и стоманени тръби, които могат да се използват и за военни цели… В средата на 80-те години министерството на търговията на САЩ издава лиценз за продажбата на Ирак култура от антракс“.

А на химическата атака срещу кюрдските селище в Северен Ирак властите на САЩ не просто си затварят очите, а ЦРУ провежда разследване и изфабрикува доклад, съгласно който пострадалите населени места са били подложени на нападение от страна на Иран.

Така американците сами превръщат Саддам в „лошо момче“. А манипулациите с обвиненията за използване на оръжие за масово поразяване са нещо обичайно за тях.

„Лошо момче“

Иранско-иракската война завършва така, че страните се връщат на първоначалните си позиции. Но продължителният конфликт сериозно разклаща икономиката на Ирак. За да оправи положението, Хюсеин решава да окупира богатия петролодобиващ Кувейт, което е и осъществено в хода на военна операция между 2 и 4 август 1990 г.

Иракският лидер разчита, че това „своеволие“ ще му се размине – ще му помогне статута на фактически съюзник на САЩ, при това такъв съюзник, в чийто гардероб има общи и обвързващи скелети. А същевременно Америка, както и преди, се нуждае от противовес на Иран в региона. Но тези изчисления не се оправдават: геополитическата ситуация рязко се изменя – окупацията на Кувейт предизвиква прекъсвания в доставките на петрол на световния пазар, а иракската групировка на границата със Саудитска Арабия силно нервира американските съюзници.

През ноември 1990 г. Съветът за сигурност одобрява операция по освобождението на Кувейт и скоро силите на международната коалиция начело със САЩ изтласкват иракските войски от територията на тази страна. Освен това Съветът за сигурност налага на Багдад редица санкции, искайки в това число той да унищожи ракетните си съоръжения и оръжия за масово поразяване.

От тогава САЩ старателно формират от Ирак основното световно плашило, обвинявайки Хюсеин, че преследва опозицията, че провежда репресии, че подкрепя световния тероризъм и че продължава да работи по създаването на оръжия за масово поразяване.

През 1998 г. иракският ръководител изгонва от страната наблюдателите на ООН. Това импулсивно действие единствено налива масло в огъня. Всеки знае какво се случва след това.

Трудно е да се каже дали наистина във Вашингтон вярват, че на територията на Ирак се изготвя оръжие за масово поразяване. При всеки случай, обиденият Саддам се възприема като заплаха, ако не за самите САЩ, то за техните съюзници в региона, още повече че той наистина изпъква с краен антиамериканизъм и в своите речи използва примитивна религиозна риторика, призовавайки за най-лошото върху главата на САЩ.

Междувременно в Ирак се запазва светски режим, в неговото правителство влизат християни, а ислямистките терористични групировки на негова територия се смазват твърдо и дори жестоко.

Съдейки се потвърдените факти, оръжието за масово поразяване на територията на Ирак все пак е унищожено под контрол на ООН. А „доказателствата“ за наличието му, демонстрирани от Държавния секретар на САЩ Колин Пауъл на заседанието на Съвета за сигурност на ООН през февруари 2003 г. се оказват фалшифицирани.

***

Никой от политиците, извършили агресия срещу суверенна държава въз основата на изфабрикувани обвинения, не е понесъл отговорност. Всички те са уважаем политически пенсионери и почиват на лаврите си. И другите резултати от демократизацията на Ирак са подобни.

Централната власт не контролира значителни части от територията на страната, на която действат терористични организации и продължава гражданска война. Броят на жертвите в конфликта, течащ от 2003 г. насам, е неизвестно – ясни данни отсъстват, както и отсъстват държавни органи, способни да провеждат преброявания на населението. Разрушена е инфраструктура, ликвидирана е системата за здравеопазване, унищожени са учебните заведения, разграбени са музеите, процъфтява търговията с роби.

Въпреки това Вашингтон както и преди не изоставя идеята да устрои нещо подобно в Сирия. Отработената схема не се губи.

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending