АНАЛИЗИ
България се заблуждава, че пази границата на Европа
Откъде започва Европейският съюз е въпрос с неизяснен отговор
България се заблуждава, че пази външната граница на Европейския съюз и че ще влезе в Шенгенската зона, защото се справя добре. Проблемът е, че никой не може да посочи къде точно се намира тази граница, защото е подвижна.
Тя се появява и скрива в различни държави, включително и във вътрешността на ЕС. Затова и Шенгенската зона е с променливи очертания. Формално се знае, че тя включва всички държави от ЕС без България, Румъния и Кипър, но плюс Швейцария, Норвегия, Исландия и Лихтенщайн, които прилагат Шенгенското споразумение, без да членуват в ЕС. В периодични анкети за отношението към създадения през 1993 г. единен пазар европейските граждани редовно посочват, че ценят най-много свободата да пътуват без гранични формалности като една от “четирите свободи” – свободното движение на стоки, услуги, хора и капитали. Но точно тази свобода се оказва най-несигурна.
След мигрантската вълна от 2015 г. зачестиха изключенията, които шенгенските държави си позволяват, за да възстановяват “временно” граничния контрол помежду си. След пандемията от ковид-19, когато спирането на свободното движение през границите бе повсеместно, напоследък към тази мярка прибегнаха Полша и Чехия спрямо Словакия, Германия спрямо Австрия и Полша, Австрия спрямо Унгария, Словения, Словакия (и евентуално Италия). Граничните бариери лесно се спускат също между Франция, Италия, Германия и Белгия.
Какво остава от обединена Европа
за нейните граждани, в чиито лични карти пише, че са граждани както на своите държави, така и на Европейския съюз? Остава националното гражданство.
Истината е, че европейската идея е недовършен проект, както са я схванали и архитектите на Европейския парламент в Страсбург, който нарочно е издигнат да изглежда като недовършен строеж. Никой не знае докъде ще стигне нейното изграждане, особено като се има предвид, че докато едни строят, други рушат. Границата между евроентусиасти и евроскептици се забелязва във всяка държава и тя всъщност бележи откъде започва обединена Европа. Вътрешните борби постоянно я местят, както показаха последните парламентарни избори в Полша.
Губещите властта след 8 години управление национал-консерватори от “Право и справедливост” натикаха Полша в европейския ъгъл, където е подлагана на остри критики, лишена е от навременно европейско финансиране, подозирана е, че подклажда стари вражди в Европа (с Германия), но и все пак е търпяна като необходима бариера пред руското настъпление на континента. Затова изборната надпревара там бе следена не толкова като вътрешнополитическо съперничество, а като битка за Европа. Това обяснява огромното облекчение в европейските столици, с което бе посрещната победата на проевропейските сили начело с бившия председател на Европейския съвет Доналд Туск.
Полша се завръща в Европа
е радостният коментар на много медии. Ако Туск действително състави коалиционно правителство, както се очаква, ще бъде развързан най-сложният в момента европейски възел, който връзва ръцете на останалите държави да защитят общите правила за поведение.
Заради нарушаването на върховенството на правото две държави са подложени на наказателна процедура по чл.7 от Договора за Европепейския съюз (ДЕС) – Полша и Унгария. Неговата задача е да бъде последна бариера пред погазването на основните ценности на съюза и затова си е спечелил прозвище на “ядрена опция”. Той предвижда ред защитни мерки, включително и лишаване от право на глас на провинената държава. Тъй като никоя страна не може да бъде извадена от ЕС без нейно съгласие, това е междинно решение, при което членството придобива чисто формален характер. Наказаната държава остава длъжна да спазва общите решения, но без да може да им влияе. За да бъде натиснато копчето, е необходимо всички държави без визираната да изразят съгласие.
При едновременна процедура срещу две държави това дори теоретически е невъзможно. Когато едната е в отвод по процедурата, защото се разглежда нейният казус, другата би гласувала против, за да не последва съдбата ѝ. Така вироглавите Полша и Унгария взаимно си пазят гърба. Те са в тандем въпреки рязкото им разминаване по ключови въпроси като отношението към Русия. Докато Варшава изразява най-твърда антируска позиция, Будапеща стои на другия полюс, като спъва общите европейски решения срещу руската агресия в Украйна и търси начини да извлече изгода от мекото си отношение към издирвания за международни престъпления президент Владимир Путин.
Очакваният проевропейски завой от Туск означава, че унгарският премиер Виктор Орбан може да остане в изолация. Тогава процедурата срещу Унгария би продължила без полска съпротива по чл. 7 от ДЕС, вместо да се търсят заобиколни начини за санкциониране на Будапеща. Тук обаче има
едно голямо НО
То идва тъкмо от подвижността на европейските граници. Докато Полша се завръща в Европа, се очертава риск да излезе Словакия, където се е засилил към властта евроскептикът Роберт Фицо. Бившият трикратен премиер и неговата лява партия СМЕР, която спечели парламентарните избори на 30 септември, се разбра на 16 октомври за съставяне на коалиционно правителство с левоцентристката ХЛАС и националистическата Словашка национална партия. Трите партии ще разполагат със 79 места в 150-местния парламент. Заменянето на Полша със Словакия въпреки разликата в тяхната политическа тежест е тревожна новина за общата политика в съюза, защото за разлика от Варшава Роберт Фицо ще настоява за спиране на военната помощ за Украйна и санкциите срещу Русия. Това означава, че той ще стои още по-близо до Виктор Орбан.
Докато всяка държава има право на вето в Европейския съвет (съответно и в Съвета на ЕС) когато се обсъждат възлови въпроси, няма значение, че голямата Полша ще бъде заменена от малката Словакия в евроскептичния сектор. При такава ротация би се засилил натискът, особено от Германия, за отпадане на единогласието чрез по-широко приложене на правилото на квалифицирано мнозинство. Той обаче би провокирал и съпротива от държави, които иначе подкрепят общите позиции, но не желаят да се откажат от последния си политически коз. Нищо чудно подобно решение да изиграе ролята на детонатор, който да взриви устоите на проевропейските сили и да насърчи евроскептиците. Те не се спотайват като спящи клетки, а се готвят постоянно за удобния момент.
В България европейската граница става по-видима
От едната ѝ страна бе съставено (не)коалиционно правителство, а от другата се позиционираха антиевропейските сили. Вътрешнополитически и от двете страни има трудно съжителство, но край европейската бразда това е втори план. Борците срещу мутрите от ПП-ДБ си запушиха носовете, за да влязат в партньорство с Бойко Борисов (ГЕРБ) и Делян Пеевски (ДПС), а от другата страна Корнелия Нинова (БСП) влезе в синхрон с иначе недолюбваните от нея президент Румен Радев и лидера на “Възраждане” Костадин Костадинов.
На 17 октомври премиерът Николай Денков направи следната академична констатация: „До момента има една институция, която не се включва в този процес [на интеграция в ЕС – б.а.] – президентството. Това е разочароващо и би могло да бъде доста вредно, затова моят съвет е да търсим диалога”. Той бе категоричен, че другите партии – БСП, ИТН, „Възраждане” – не предлагат нищо позитивно, а причината е, че нямат позитивна алтернатива.
Изводът е, че ако продължим да се взираме само в българо-турската граница, а не виждаме другата, ще загубим ориентир за влизане не само в Шенгенската зона, но и в еврозоната, както и в другите вътрешни помещения на недостроения общ европейски дом.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
