АНАЛИЗИ
Всички знаем, но си траем: Бандити управляват България
Една турска поговорка гласи: „Да му имаш втория акъл на българина!“. Смисълът е ясен и насочва към първосигналното невежество на нашенеца, коригирано понякога от мъчителен катарзис и закъсняло осъзнаване. Мъдростта на тази сентенция е доказвана безброй пъти от живота, но защо ми се струва, че в наши дни и „вторият акъл“ се оказва също толкова нефелен и сбъркан като първия.
Нашето общество, ако все още имаме право да се отъждествяваме с тази социално-историческа категория, се лута като племе от зрящи слепци, които не могат да разчетат и най-елементарната истина. Или не искат, защото е по-удобно и по-безопасно да бъдеш едноклетъчен организъм вместо човек с „втора сигнална“, тоест морална, мисловна, критична система. При „комунизма“ поне съществуваше битовото дисидентство в кухнята и под юргана, а сега и това го няма…
Култът към Бойко записа две десетилетия
и все още е в действие. Наистина, удивителна устойчивост на първобитните масови инстинкти, дресирани най-вече чрез екрана и въобще чрез цялата медийно-информационна среда, преливаща от „мисирки“, „баджаци“ и „баджанаци“.
Впрочем, не трябва да подценяваме предварителната подготовка и стратегическата визия на сценаристите и режисьорите, създали явлението „Борисов“. Без съмнение, те са изчислили изключително точно и първия, и „втория“ акъл на българите. В сметката, естествено, трябва да бъдат включени и личните качества на родния „Франкенщайн“, многократно надминал очакванията на своите родители.
Природна дарба за манипулация на околните, харизма, чар, усет за ситуация и… „ротация“ на 180 градуса. Плюс гениална способност за измъкване от всяка неприятна галимация. Тоест, култът към личността на Бойко Борисов придоби екзистенциални, паранормални, направо сексуални стойности, недостижими за предшествениците в жанра Вълко Червенков и Тодор Живков. Дори за „Вожда и Учителя на народа“ Георги Димитров.
А сега се чудим и маем как, защо, нима, докога ще продължава така? Онзи ден Къро, вчера Галев, безкрайна кървава сеч по пътищата, украински рекет и съответните корупционни схеми плюс обяснения между разни твари от породата „Мата Хари“?! Много просто – откакто майорът от Пожарната и „лейтенант“ от силовия сектор сложи голямата шапка и лъскавите генералски пагони на Главен секретар на МВР, назначен от „царя“, се очертаха контурите на операция „Любимец-21“, ако използваме числото на новото столетие.
Постепенно, методично и садистично чрез технологията на масовата мозъчна трапанация от екрана и Мрежата на нацията бе внушено, че на Земята е слязъл българският Месия, съчетаващ политически идеологеми, фолклорни песнопения и еротични видения.
За всекиго по нещо и всичко в един Образ: „най-младият син на Партията с баща партиен секретар“ – наше момче за „червените бабички“; „…дедо ми го утрепаха комунистите“ – попътен на античервения реванш; строител на пътища като римски Цезар; парче от народа чрез „филията с мас“ и, разбира се – „аз съм прост, и вие сте прости…“; един от елита с пурата, Джипката и топлата връзка с „Лукойл-Правец“ и трибуна „Моци“ в Разград; куче за Путин и кучешка поза в полата на Меркел…
И, може би най-важното и най-фаталното за България от култа към Банкя – от Главното секретарство в МВР през трите премиерски мандата у нас бе наложена Матрицата на „улицата“, като метафорично обобщение на бандитския диктат. Бойко и ГЕРБ не са създатели на групировките, но поради природата на Лидера и на неговата Корпорация за осребряване на Властта цялата държавна и обществена система у нас бяха деформирани, опорочени и криминализирани до степен на тотален разпад, направил възможна трагикомичната история около Ангел Христов. Уви, днес нашата страна се асоциира по света най-вече с Галеви, Къро, Таки, Брендо, Пепи Еврото и подобните герои от сивата фауна.
А ние с гайдите знаем немалко за шуробаджанашките, землячески, роднински, любовни и спортни назначения, за „обществените поръчки“ с белязани карти от белота в „Дианабад“, за източването на еврофондовете чрез виртуални проекти, кухи декари земя и мъртви глави добитък. Да не стигам до чудовищните комисионни за стотици милиони покрай поръчките за имагинерни „фантоми“, излишното оръжие, „енергийната диверсификация“ и „зелената фалшификация“.
Да, всичко това е ясно, а много остава зад Стената на Омертата, но и досега Бойко Борисов е прав, когато съгреши дори. Също като Партията от легендарния стих на Христо Радевски. Точно така, след като и онези „отличници“ от Харвард, които уж искаха да го арестуват, сега го бранят като френската комунистка Раймонда Диен. Преди 73 години смелата девойка ляга пред влага с танкове за окупационните сили на Париж в Индокитай. Ще се намери ли подобна героиня у нас, която да изрази несъгласието на българския народ с оръжейните доставки за бандеровската хунта в Киев? Съмнявам се заради „първия акъл“…
Всички знаем, но си траем
Но да попитам – сега ли все още Главният прокурор се сети за това, което от близо десетилетие бе ясно на всеки втори футболен запалянко у нас? Очевидно „вторият акъл“ на българина действа на втора скорост и винаги изостава от Истината, консумирана по правило студена. Всички знаем, но си траем, за да не паднем от коня на Винету. Виж, Царя Освободител си плаче за демонтаж, наред с Гурко, Скобелев, Столетов…
И малко отклонение за освежаване. Тези дни пътувах из Балканите и в един момент маршрутът ме срещна с набор от Хърватия, който типично по нашенски изрече каламбура: Тито -беше електричар, Живков – печатар, а Бойко – пожарникар! Оказва се, че и не толкова близките комшии са наясно с нашето дередже.
Продължихме лафовете на студено пиво със Сталин и Путин, без да пропуснем Хитлер, цар Борис, Милошевич и Вучич, а събеседникът ми, явно силно зависим от Мрежата, се възмущаваше от своя президент Зоран Миланович, който тези дни заяви, че няма да допусне неонацистка риторика в Хърватия под мотото „Слава на Украйна“. Както и оръжие за Зеленски. Аз от своя страна си помислих, че Зоран и Орбан са светъл лъч в тъмата на Слугинажа, но предпочетох да сложа точка и да се разделим без усложнения. Пардон, а какъв „русофил“ е Румен Радев?
Продължавам с футболната разходка, тъй като на зеления терен и наоколо се преплитат видимите и невидимите вектори на официалната и задкулисната държава. Мастит доскорошен футболен президент, ерудиран и информиран човек, ми разказа съвсем откровено как Бойко Борисов е изпратил една от „главните строителни корпорации“ да изградят част от стадиона в Подуяне срещу ресто по „обществени поръчки“.
Успоредно с идентична схема с фирма, участваща в магистрала „Хемус“ на североизток. И още. Цял Пловдив знае за политическата поръчка за десетки милиони с адрес „Колежа“ и „Лаута“, от която общинарите се видяха в чудо, а местните и националните данъкоплатци продължават да покриват. Кметът на ГЕРБ Здравко Димитров се опита да каже нещо по темата, но на секундата му бе отнет микрофонът, а мандатът му на практика приключи предсрочно. Ето това представлява Системата „Бойко“, докарала страната до пълен институционален и морален колапс.
Национални предатели? Не, жалки ласкатели!
Напоследък доби актуалност темата за „националните предатели“, активирана след записите на Руди Василев от седянката на ПП. Вече обсъждахме това неформално СРС, от което за сетен път се убедихме, че плащаме още едно ДДС, а именно – Данък Добавен Слугинаж. Така излиза от откровенията на „кирчовците“ как всичко съгласуват, координират и рапортуват пред Посолството. Впрочем, българите извън „първия“ и „втория“ акъл са наясно и без самопризнанията на харвардските пудели.
Национални предатели? Не, тази квалификация е прекалено силна за този евро-атлантически планктон от вида „цаца“. По-точно е да се каже – жалки ласкатели, готови да плюят на баща, майка и родина, само и само да угодят на глобалната Директива за осигуряване на тил, финансиране, снабдяване и, ако се наложи, пушечно месо за войната на САЩ и сателити срещу Русия в Украйна.
Именно това е целият зор за редовно правителство на всяка цена, защото един служебен кабинет не разполага с пълномощия за пълноценно включване в поредната „Коалиция на желаещите“ без право на отказ…
Всички други алабализми за Шенген, Еврозоната и т.н. са добавка към основната Директива на „началниците“, а именно – всичко за фронта, всичко за победата в Украйна! За това им трябва „правителство на всяка цена“, ако ще и за сметка на индулгенция за Мафията-държава от близо две десетилетия насам. С уточнението, че Тройната коалиция с всичките си грехове бе детска игра в сравнение с „чудото“ ГЕРБ. И така до ПП-ДБ…
Между другото, Гешев започва да ми става симпатичен, защото спокойно можеше да си трае и да замине посланик по живо, по здраво. Но той очевидно се удари челно в сентенцията, гласяща, че няма ненаказано добро. Тоест, чувството му за елементарна справедливост възнегодува срещу номерата на Бойко и ГЕРБ след всичко, което Главният прокурор е направил за Системата.
Това не го оправдава, но обяснява много неща. Защо обаче ми се струва, че Брюксел ще се направи на три и половина за „Барселонагейт“ и всичко от този порядък, за да наложи новото ДДС. Разбирай, Слугинаж докрай, точно по вкуса на родния „елит“, готов да посреща с един букет Сталин и Хитлер, Байдън и Путин. Първият и „вторият акъл“ на нашенеца са зомбирани със заклинания за Диктатурата на Кремъл до 10 ноември 1989-та, а оттогава досега е все същото с обратен знак и цвят.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
