АНАЛИЗИ
Големият разлом в ЕС е “ние долу и те горе”
Страхил Делийски е асистент в катедра “Политология” на Софийски университет “Св. Климент Охридски”, преподава политически комуникации и политическа антропология.
– Г-н Делийски, съгласен ли сте с мнението, че в днешно време основният политически сблъсък не е между лявото и дясното, които са с доста размити граници, а е между глобализма и националната държава?
– Може би, условно казано, до 2008 г., когато избухна световната финансова криза, сякаш наистина лявото и дясното, поне в техните нерадикални варианти, бяха загубили големите си разграничения. Традиционната битка между левицата и десницата дълги години – от 1989-а, от разпадането на Съветския съюз, сякаш беше сведена не до борба между проекти за бъдещето, идеи за развитие, конфликт на ценности дори, а до технология. Беше ясно – свободният пазар, интересите на едрия капитал, това е т.нар. край на идеологиите. Нямаше пространство за прогресивна лява политика, а просто политиката беше сведена до технократско изпълнение.
Знаем накъде трябва да върви светът, знаем накъде трябва да вървят обществата, единственият въпрос е как този процес ще се администрира и технологизира. Този тип разбиране за политиката оформи един технократски елит, който имаше и претенцията, че може да управлява технологичния политически процес, и този елит беше идеологически неразличим – това е факт. Само че от 2008 г. се видя, че тези мантри и модел за доминация на финансовия капитал, на едрия корпоративен капитал за либерализация на всичко и за превръщането на всичко в стока, издишат. Нещо повече, мнозинството граждани в света и в Европа изгубиха доверието в една система, която се гради на такъв тип разбиране за политиката. С други думи, онова, което се наричаше “идеологическа хегемония на неолибералния капитализъм”, приключи.
– Приключи през 2008-а? Нима днес не е така?
– Тогава на идеологическо равнище тя приключи. Оттогава имаме вече 10 години, в които виждаме, че този тип система беше оспорена и отляво, и отдясно, и отвъд партиите в центъра. Струва ми се, че най-големият пострадал от това нещо в политически план беше социалдемокрацията. Защото социалдемократите в Европа решиха, че ще бъдат част от този елит, който твърдеше, че знае как се управляват процесите. Забравиха ценностните си корени, забравиха традиционните си избиратели и виждаме какви са резултатите. В момента е очевидно, че имаме реполитизация на политиката, връщане към нейните автентични корени като конфликт и сблъсък на различни визии за това накъде ще се развива светът. Имаме дясноконсервативната визия и вече имаме наченки на някаква, нека да я кажем, лявопрогресивна. Така че, да, при всички положения можем да очакваме все повече десницата да одеснява, да се връща към идеите за традицията, нацията и т.н. като предложение за защита на хората в този несигурен свят. И левицата да олевява, връщайки се пък тя към своите ценностни корени, към роля на държавата в икономиката, към повече преразпределение, повече данъци за богатите и т.н.
– Да смятаме ли тогава, че лявото излиза от кризата? Кой е основният проблем в момента пред него?
– В момента, в който социалдемокрацията освободи терена вляво, защото тя това направи, се появиха много алтернативни леви проекти – граждански движения, антиглобалистки проекти и т.н. Сега големият залог е ще съумеят ли тези различни левици в Европа – от една страна, традиционната социалдемократическа левица, която е по-реформистки насочена и склонна да търси компромиси между интересите на едрия капитал и работниците, от друга страна е по-радикалната левица, която иска по-дълбока социална трансформация, повече социализъм, дали тези различни левици ще започнат да си говорят. И ще успеят ли да създадат общ ляв фронт срещу това, което се случва в Европа. А то е повече от притеснително: имаме засилваща се ксенофобия на политическо и културно равнище, засилващи се, не е пресилено да кажем – реакционни идеи за развитие на обществото, и то не само в България. Все повече едва ли не църквата става ключов референт, когато си говорим за това какво се случва в обществото, дори в политиката. Това е нещо, което ние смятахме, че сме го изживели още в ХІХ век. Сега изведнъж се оказва, че отново търсим в църквата жалони, по които да се ориентираме в сложния политически свят.
– Добре, но това трябва ли да го смятаме непременно за нещо регресивно и неправилно?
– Аз не знам дали е правилно или неправилно, но е факт, че имаме отстъпление от прогресивните светски ценности, на които е изградена Европа. Това е повече от очевидно. Да не говорим за надигащия се неофашизъм, който е очевиден дори в България, въпреки че много често си затваряме очите за него. От друга страна, имаме задълбочаващи се социално икономически неравенства; концентрация на богатството в ръцете на все по-малко хора за сметка на огромното мнозинство; все повече хора, които остават извън борда и които са работещи бедни. Те не могат да си позволят достоен, нормален живот, дори и тези, които са на пазара на труда. Сякаш с лека ръка задраскахме един дълъг период на развитие на Европа и в социален, и в икономически, и в културен план и това се забелязва много отчетливо. В този смисъл онова, което със сигурност е необходимо на Европа, е не просто само силна десница, която очевидно се консолидира за добро или за лошо, но и силна левица, която да предложи своя алтернативен, позитивен проект за бъдещето. Нещо, което социалдемократическата левица се отказа да прави в продължение на много години – проектът за бъдещето липсваше, а той сега, в момента, се оказа особено необходим.
– Как да си обясним голямата прилика в исканията на извънсистемните партии и движения – крайнодесни и крайнолеви, наричани популистки, ксенофобски, радикални и т.н.?
– Точно така е, защото големият разлом в момента и в Европа, и в света е т.нар. популистки разлом, той е по линията “ние-те”, мнозинството отдолу с малцинството отгоре. Живеем в една система, в която политически и икономически малцинства и елити обслужват интересите на едрия финансов и корпоративен капитал, взимат се решения, които тотално не отговарят на никакви демократични стандарти, и хората е нормално да си кажат: Вие за кого работите? И това се случва дори на равнището на ЕС. От името на кого работите? Ние ви избираме уж като суверен, чиито интереси трябва да защитите, а вие всъщност – на равнище на финансова политика, на равнище на икономическа политика, обслужвате богатото малцинство. Достатъчно е да си спомним какво се случи в Гърция, един изключително показателен пример за това. Там имахме т.нар. институция на тройката: комисия, банка и МВФ, която нито е избирана, не подлежи на никакъв демократичен контрол, но взима решение, което засяга една цяла национална държава и което решение беше подчинено на логиката: банките са твърде големи, за да фалират. Какво да си мислят т.нар. обикновени хора в тази ситуация? Така че този сблъсък между мнозинството отдолу и малцинството отгоре е повече от видим. Това е една от причините сегашната политическа система да усеща такива сътресения.
– Възможно ли е същата тази политическа система да се преадаптира към изискванията на мнозинството долу?
– Точно това се случва, особено вдясно много видимо. Виждаме как от център-дясното пространство системните партии започват не просто да възприемат речника и политическите предложения на радикалната десница, но и да участват с нея, да бъдат политически партньори. Най-първият пример това е в Австрия, но не само там. В този смисъл, вижда се вдясно много ясен процес на абсорбиране на тези антисистемни тежнения и отиване на традиционната центристка десница, демократична десница, в тази посока. Това най-вероятно трябва да се случи и вляво, и то ще се случи очевидно. В днешно време въпросът не е дали си популист или не си популист, а какъв популист си. Това е новото. Ако допреди 5 години всички партии в Европа казваха: ние трябва да се борим срещу антидемократичните радикални политически движения и желания, сега вече не е така. Просто защото в една система, която е изключително разделена на горе и долу, единственият шанс на тези, които са горе, да оцелеят, е да слязат малко долу, да се върне това доверие на мнозинството.
Десницата какво прави? Ние сме за народа, но разбираме народа като кръв, земя, цвят на кожата и т.н. Докато ролята на левицата е друга – да предложи включваща дефиниция за народа, според която ние не се разделяме по етнически, расов и религиозен признак, а разделението е по класов признак.
– Пропускаш един много важен признак – половия признак.
– Дори да, половия. Десницата все повече започва да формулира народа, демоса, разделен дори по полов признак.
– А левицата не го ли прави?
– Това, което се опитва левицата да прави, е да покаже, че това не е политическо разделение. На последния конгрес на ПЕС в Мадрид едно от нещата, които ми направиха силно впечатление и то позитивно, беше твърдото решение до няколко години да се приеме еднаквото заплащане между мъже и жени да бъде кодифицирано в общоевропейски закон.
– Какви са посланията на левицата по отношение на дебата в България?
– Ние сме общество, в което в рамките на Европа сме рекордьори по неравенства, по брой на работещи бедни, рекордьори по брой хора, които живеят под социалния минимум. Ключовите теми, които трябва да бъдат в основата на българския политически дебат, са бедността, изключването, уникално регресивната данъчна система, която я има тук, състоянието на публичните услуги, здравеопазване, образование, които бяха маркетизирани до безкрай и са в това състояние. Ние вече не сме пациенти, не сме ученици и студенти, ние сме клиенти на някакви системи. Това са големите въпроси, за които според мен една българска левица трябва да говори.
– Предстоят ключови евроизбори. Равноправен член ли е България на ЕС или не?
– За съжаление – не е. Не че някой ни мрази, както иска да ни каже отново радикалната десница. Те – някой иска да ни причини нещо лошо, не. По една проста причина: ЕС в неговото си развитие последните повече от 20 години се отказа от идеята за ЕС, когато беше създаден, за икономическа интеграция и т.н., основно, и се подчини на идеите на неолибералния капитализъм. При което веднага онова, което имаме на равнище световно разделение на труда, световна система на разделение на труда, се прояви на равнище ЕС. Ние имаме капиталистически център и периферия за това глобално разделение на труда. Центърът, който се развива – високи технологии, използва ресурси от периферията, включително и труд. Ние се оказахме в периферията на европейското разделение на труда в рамките на европейското структуриране на капиталистическия модел. Отново не без помощта на социалдемократическата левица. Тя участва в този процес. Сега отново на конгреса на ПЕС изключително много се говореше, ключова тема беше, че ние трябва да си върнем достиженията, които левицата успя да извоюва в следвоенна Европа, трябва да си върнем социалната държава и т.н. Тя вече говори съвсем открито за икономическа конвергенция, която не може да позволи минималната заплата в България да бъде 10 пъти по-ниска, отколкото в Германия. Дори една от идеите, която се коментира и ще бъде предложена на следващата Европейска комисия, е да има задължителен минимум като процент от БВП за минимално възнаграждение във всяка страна, примерно 10 или 5% от БВП, който да се гарантира.
За тези неща, заедно с идеите за по-високи данъци на транснационалните корпорации, левицата вече се осмели да говори. А според това коя визия ще надделее, Европа е наистина на кръстопът.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
