АНАЛИЗИ
Голямата игра: Русия, САЩ, Китай, Германия. Кой с кого и кой срещу кого?
Експертите пишат за неизбежността на ракетния удар на Вашингтон по Сирия – Тръмп е поставен в такива условия от вътрешната политика на САЩ, че няма друг изход.
Това е напълно възможно. Искам единствено да напомня, че това ще бъде вече третият ракетен удар. Първите два, както стана известно, не повлияха никак на ситуацията. Доналд красиво се изказа в „Туитър” и се показа пред електората като як пич с железни топки. Украинците няколко дни се шегуваха над ръждивите С-400 и скорошния край на проклета Московия. А сирийската армия невъзмутимо продължи за прочиства страната от разбойници. И ето сега остана единствено Идлиб. Няма никакви основания да се смята, че ако „Томахавките” отново бъдат пуснати, последствията ще са различни и САЩ изведнъж ще се окажат в сериозен военен конфликт и конфронтация с Русия.
Защо им е?
Според мен ситуацията, както и преди се развива в изгодна за нас посока, опирайки се на постигнатите по-рано глобални договорености. Разбира се не бе трудности, но може ли без тях? Ще се опитам да демонстрирам защо смятам така, на примера на една статия на напълно заслужил експерт.
„Повече от всичко основания за недоволство с настоящия курс на САЩ имат две страни – Германия и Китай. ФРГ и КНР са подложени на особено жесток натиск от страна на Доналд Тръмп. Техните настоящи, а освен това потенциални загуби от американски протекционизъм значително превишават загубите на всички останали търговски партньори на САЩ, взети заедно… Здравият разум подсказва, че канцлерът Ангела Меркел и председателят Си Дзинпин по-добре да се държат близо един до друг – по-лесно е да се противопоставят в единен фронт на американския натиск, отколкото сами. Предвид огромния съвкупен потенциал на двете страни, трансконтиненталната ос „Берлин-Пекин” ще стане достоен стратегически отговор на безпрецедентния силен и груб натиск на САЩ. Особено ако на тази ос успеят да нанижат още няколко не на-последни столици на обширното пространство между Бранденбургската врата и площад „Тианънмън”.Включващи, разбира се, приятелска Москва.”
Като начало да погледнем глобуса. Пътят от Китай към Европа и назад лежи през Русия. Има, разбира се, и други заобиколни маршрути. Но там вече на основните логистични възли и вериги седят американците. Ако силно им се притиска Щатите всеки един момент могат да прекъснат кислорода (при това едновременно и на двата си основни икономически конкуренти), поставяйки например звездно-ивичест самолетоносач насред Малакския пролив.
Друг въпрос е ако транспортно-търговската магистрала, свързваща Китай и ЕС, преминава през Русия.Тук вече никакви самолетоносачи няма да могат да прикрият каквото и да е. Може единствено да се възмущават в ООН. Но и тази магистрала не се вижда. Разговорите около нея са много, но дотам. Очевидно Китай не иска да дава толкова много козове в ръцете на своя северен конкурент (в крайна сметка каква е разликата за него кой ще го държи за гърлото – Москва или Вашингтон).
Сега остава въпросът: може ли американците в условията на търговска война с Китай и ЕС да се скарат още и с Русия? Очевидно не. Това не е просто глупаво, а дори и самоубийствено. Нали тогава съюзът на основните континентални държави неизбежно ще се оформи. Това ще бъде непобедим алианс. Номер едно на планетата. Не звучи зле, особено за нашето патриотично ухо, в значителна степен отгледано със стереотипите на миналото, в частност противостоенето между САЩ и СССР.
Но всъщност за Русия подобно разпределение изобщо не вещае радост, но за това по-долу. Сега просто ще отбележим, че САЩ в настоящия исторически момент нямат никакви реални (икономически) причини да враждуват с Русия. Къде по-изгодно ще бъде за янките да сключат с руснаците сделка и да не допускат оформянето на голям евразийски съюз.
Игнорирането на тези очевидни неща при анализа на международната обстановка е невъзможно. Затова няма нищо по-логично от това да предположим наличието на Голяма сделка между Москва и Вашингтон, особено ако към оказаната основна причина прикрепим няколко реални геополитически фактора, натрупали се по време на мандата на Тръмп. Въпреки това, експертната общност предпочита да игнорира въпросните изводи.Законопроектите на наскоро почиталият сенатор или заявленията на Ники Хейли им се струват по-значими. Е, добре.
Може да се поспори, че Тръмповците си идват и отиват, а евроатлантическата солидарност (както и единството на демократичния Запад срещу заплахите на авторитарна Русия) остават. Но този извод днес е неактуален. Вече дори и Европа поема по курс да обособяване на задокеанския съсед, при това във всички сфери. А и трябва да се разбере, че действията на Тръмп не са брътвежите на слабоумно старче, а ясно изградената стратегия на стоящия зад него елит, който можем условно да наричаме „национален американски капитал”.
Именно икономиката диктува подобна политика, а по-точно настоящия глобалистки икономически модел, който доведе до кризата на американската промишленост и инфраструктура, обогатявайки най-вече тази част от елита, която условно може да се нарече „глобални финансисти”. Не случайно преди дни Доналд заяви, че споразумението за създаване на СТО (един от стълбовете на настоящия модел) „е най-лошата търговска сделка, която някога е била правена”. Затова и тръмпизмът на САЩ ще остане задълго.
Да отидем по-далеч:
„В тази нова игра, която започват да разиграват на широките простори на Евразия, Русия, за жалост няма основания уверено да претендира за главна роля. Твърде е ограничен нейният икономически потенциал, твърде скромно място тя заема в системата на налагащата се евразийска взаимна зависимост”.
Да не спорим. Многобройни авторитетни експерти-международните обичат да подчертават слабостта на Русия на фона на другите големи играчи и нейния статут на регионална държава. Няма да спорим и просто ще се съгласим, че Русия засега е още значително по-слаба и от Китай, и от ЕС, и от САЩ. По-слаба икономически. Добре. Но какво предлага авторът в такъв случай?
„Успешното развитие на китайско-германското сътрудничество би било изгодно за Москва, макар и само по причината, че подобно сътрудничество е единствената възможност Вашингтон да се лиши от настоящия му монопол при определянето на базовите правила на играта в световната икономика. Особени надежди за възстановяването на отношенията с Вашингтон в обозрима перспектива Москва няма и докато правилата се определят от САЩ, Русия ще бъде последователно изтласквана на периферията на световната икономика. Затова е лесно да се предположи, че Москва с ентусиазъм би се присъединила към изграждането на оста „Берлин-Пекин”, опитвайки се да я превърне в пълноценен равностранен триъгълник”.
Ето нещо съвсем интересно. Поради това, че със САЩ отношенията са ни лоши и няма надежда в обозрима перспектива” да променим нещата, то трябва да се промъкнем в потенциалния съюз между Германия и Китай. Това щяло да лиши американците от настоящата им глобална икономическа диктатура.
На първо място Вашингтон буквално през целия мандат на президента Тръмп е зает именно с това да разрушава „основните правила на играта в световната икономика”. Със своите ръце, или, както ние вече отбелязахме, тези правила с времето са станали причината за дълбоката криза в самите САЩ (и причина за възхода на прекия конкурент Китай). Под удари е подложена и настоящата доларова хегемония Тръмп е готов да се откаже и от нея.
А на второ място, не изглежда ли странно признаването на слабостта на Русия на фона на Германия и Китай и изведнъж да ѝ се предлага да се присъедини към тази „голяма двойка”? Няма ли да ни задуши в своите тесни обятия?
Авторът признава подобен вариант за развитие, виждайки за Русия основната опасност в това, че може да стане „трето колело” в китайско-германския съюз”. Но за да се избегне това той предлага „в този съюз да се внесат нейните уникални сравнителни преимущества. Които не трябва да се „ограничават с особеното географско положение на Русия – вариантите на китайско-германският транзит може да се намерят много на брой и не всички минават през руска територия”. Какво в такъв случай трябва да привнесем, ако търговско-транспортните коридори не са най-важното и Пекин с Берлин могат лесно да си заобиколят (а те, значи, ще ни заобиколят)? Вариантите са няколко:
Тристранни проекти за развитието на Балканите, в Централна Азия и в Афганистан
Въпросите за миграцията
Профилактика на политическия радикализъм
Предизвикателствата, свързани с новите технологии.
Прелест нали? Всъщност ни призовават да излезем на страната на Китай и ЕС в тяхното настъпващо противопоставяне със САЩ. При това нашата слабост и предизвиканите от нея рискове се осъзнават в пълна степен. Но за да ги нивелираме ни предлагат… Не, не да станем основният евразийски логистичен хъб, свързващ частите на света и затова притежаващ ключовата роля дори при относително слаба икономика.
Не. На нас ни предлагат програма, която еднозначно ще постави Русия, ако не на равнище „третият е излишен”, то някъде там. Германия и Китай ще изграждат мощно икономическо и технологическо партньорство, а ние ще гаснем в тяхната сянка, предлагайки своята помощ в борбата срещу международния тероризъм. И да развиваме Балканите и Централна Азия. Но затова пък срещу САЩ!
На много наши патриоти подобен вариант, впрочем, ще им се хареса. А на мене не. Обръщам внимание на ключовата фраза: „вариантите на китайско-германския транзит могат да се намерят много на брой и не всички те минават през руска територия”. Ето и че се връщаме там, откъдето започнахме. Инициативата „Един пояс – един път”, свързваща Пекин и Берлин, може да се размине и без Русия. И за нас това ще бъде стратегическо поражение, което фактически ще постави кръст на глобалните претенции на Кремъл, което ще бъде бавна смърт за страната, защото в такъв случай правилата на икономическото развитие ще се диктуват от нашите „партньори”. Но те не са толкова ужасни, колкото САЩ, нали? Така е, така е. И Китай, и ЕС спят и и сънуват как Русия ще застане с тях в един икономически ред.
Според мен за нашата възраждаща се империя е значително по-изгодна съвсем различна стратегия (и изглежда, че Москва се придържа именно към нея): в никакъв случай да не се месим на чиято и да е страна в битката на гигантите, а спокойно да я наблюдаваме в неутрален (понякога и полунеутрален) статут. Помагайки на тези, които губят и сдържайки тези, които печелят. И в никакъв случай да не помагаме на победата на Китай над САЩ, а значи и за формирането на китайско-германския икономически съюз. Най-малко сега това ни е неизгодно. А търговският път от Китай към Европа само през наша територия. Под наш контрол. С наша основна роля.
Послепис: Авторът експерт е прекрасен:
„Към това трябва да се добави, че разрушението на съвременния либерален икономически ред, защитата на който ще стане основа за китайско-германското сближаване, изобщо не е в интерес на Русия. Въпреки това, че терминът „либерализъм” да е придобил през последните години у нас силно изразен негативен оттенък. Москва, както и всеки друг участник в международната икономическа система, може да има много справедливи претенции към конкретните аспекти на този световен ред.
Но триумфът на протекционизма, отказа от многостранността, залезът на универсалните международни икономически организации и разделянето на света на противостоящи си взаимно търговски блокове никак няма да облекчи задачата за интегрирането на Русия в световната икономика и няма да ускори икономическото модернизиране на страната”.
Имаме забележителни експерти, според които глобализмът е върхът!
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
