КУЛТУРА
Десните интелектуалци и културата
Наскоро се появи ново гражданско движение, което се нарече „Реформи в културата“. Както личи и от името, хората, подписали документа на новото движение, настояват за кардинални промени в областта на културата. Това е прекрасно! Реформи в културата, разбира се, трябва да има. Не толкова прекрасното започва, когато разберем кои са учредителите на движението. Голяма част от подписалите се през последните четири-пет години правят основно това – подписват всевъзможни документи. Става дума за харти и манифести, от които след това се пръкват политически проекти. Разбира се, с дясна насоченост. В България все още се смята, че ако искаш да минеш за умен и красив, задължително трябва да си десен. Въпросните проекти, които с такава радост биват посрещани от обитаващите софийския център десни интелектуалци, бързо прерастват в партии, защото, нали, трябва да се спасява държавата. Редица десни интелектуалци дори се записват в кандидат-депутатските листи, тъй като са убедени, че никой освен тях не знае как се спасява държава. Проблемът им обаче е в това, че нормалните български граждани отдавна са престанали да вярват на десните интелектуалци. И всеки път, когато подкрепяните от тях партии се явят на избори, гласоподавателите с радост ги пращат в парламентарното небитие. Вероятно това е причината, поради която десните интелектуалци са решили да замразят политическата си активност и да се насочат към това, от което, предполага се, би трябвало най-добре да разбират – към културата. Обаче след прочитането на поредния им манифест става ясно, че и от култура тези хора разбират точно толкова, колкото и от политика – тоест никак. Вайкат се, задето държавата не отделяла достатъчно пари за култура. И правилно се вайкат. Само дето именно десните интелектуалци са тези, които през всичките години на прехода ни убеждаваха колко лоша е държавата, как трябва да се скрие в миша дупка и да остави всичко на пазара. Защото пазарът поставял най-точните и безпристрастни оценки. Е, вашите мокри сънища се превърнаха в реалност, мили десни интелектуалци. Държавата не се бърка в културната политика. Както и в икономическата и социалната политики не се бърка. Всичко се решава от пазара. Когато преди време ви се обясняваше, че ако всичко бъде оставено на пазара, в България ще останат само малоумни шоу-програми и дебилни рап и фолк парчета, вие не вярвахте. При пазара ще има всичко за всички, казвахте, защото така пишеше в наръчниците for dummies, които ви пращаха американските ви спонсори. И изобщо не ви идваше на ум, че ако няма целенасочена държавна политика, която да се грижи за високата култура и, най-вече, да я финансира, не след дълго ще има тотално опростачване на нацията. За вас, скъпи десни интелектуалци, всеки, който говори добре за държавата, е комунист и агент на КГБ. Докато разсъждавате по този обидно-елементарен начин, ще продължавате да не забелязвате основните събития и тенденции, които се развиват в обществото ни. Вероятно, заети с композирането на харти и манифести, сте пропуснали едно предстоящо събитие – спирането на вестник „Култура“. Става дума за вестник, който играеше важна роля в българската публичност още преди 10 ноември 1989 г., а и след тази ключова дата. Съвсем откровено признавам, че не споделям редица от идеите, които се представяха на страниците на „Култура“. Но страшно много ценя стремежа на авторите му да ни запознават колкото се може с повече и по-различни гледни точки. Знам също така, че с изчезването на вестник „Култура“ българската публичност силно ще обеднее. Да, разбрах, че на мястото на вестника щяло да се появи друго издание със същото име, само че като знам кои ще са му списвователите, отсега ми е ясно, че въпросното нещо няма да става за нищо. Ще си имаме поредната снобска, псевдоелитарна, фанатизирано дясна и истерично русофобска трибуна. На мястото на плуралистичното издание идва класическо, ампутирано от всякаква широта на мисълта, дадзибао. Ето за подобни аномалии трябва да мислят „реформаторите в културата“. Да, знам, че не им остава много време за мислене. Прекалено са заети с реформите. Дори знам как си представят въпросните реформи. Най-добре за тях би било държавата да финансира разни чужди фондации, „Америка за България“, например, които после да финансират личните културни проекти на реформаторите. Найс, а?
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
