Connect with us

АНАЛИЗИ

Долу Ленин или как правните мислители на ГЪРБ са на път да направят Деня на чекиста празник и у нас

Published

on

1917-а, Петербург. Стар декабрист лежи, внучката му гледа през прозореца.– Женя, какво става? Какъв е този шум навън?
– Революция, дядо!
– Така ли? А кои са? Какво искат? За какво се борят? – вълнува се старият революционер.
– Болшевики, дядо! Искат равенство! Борят се да няма богати!
– Странно! И ние едно време се борехме за равенство, но искахме да няма бедни…
Когато болшевиките преобръщат социалното устройство с главата надолу, този анекдот се превръща в самата реалност. Банките са национализирани, частната търговия е забранена, а върху търговците е ударено позорното клеймо „спекуланти“. През декември 1917 г. Ленин вече публично призовава за „борба на живот и смърт срещу богатите“. Заможните семейства са принудени да споделят жилищата си с бедните и често дори се местят в стаята на прислугата. По улиците някогашните аристократи метат тротоарите или продават кибрит, за да свържат някак двата края.
В това време политическата милиция в лицето на Чрезвичайната комисия взема заложници, докато не си платят данъците. Сетне и направо пристъпва към екзекуцията им, за да не създават излишни проблеми. Прословутият Ф. Е. Дзержински дори обяснява: „ЧК не е разследваща комисия, съд или трибунал. Тя е бойна структура на вътрешния фронт на гражданската война. Тя не съди, а нанася удари. Не прощава, а разрушава.“ И наистина, постепенно царската съдебна система изчезва и на нейно място се появяват болшевишките народни съдилища, където селските тълпи се захващат да измислят закони…
Сто години по-късно мечтата на чекистите е на път да се осъществи в целия си блясък. При това не в Русия, където на 20 декември все още се отбелязва Денят на чекиста, а в една членка на ЕС, чиито управляващи се кълнат в ценностите на демокрацията и принципите на пазарната икономика. Дотолкова искрено, види се, че чак внесоха проект, в който се предлага проверките за конфискация да могат да продължават… вечно.
Разбира се, целта на мероприятието е повече от прозрачна -проверяваните да живеят в непрестанен ужас, че всеки момент вездесъщата КПКОНПИ ще запорира имуществото им. Отгоре на всичко проектът беше внесен от председателя на парламентарната правна комисия Данаил Кирилов само дни след тълкувателното решение на ВКС, че няма как да има процедура по гражданска конфискация, ако проверяваният е оправдан или разследването срещу него е прекратено. Излизайки с мотива за „необяснимото богатство“, правните мислители от ГЕРБ не просто настояха за подобен абсурд, ами по същество възродиха идеите на Феликс Едмундович за бойната структура, която не прощава, а разрушава. И даже нещо повече, доколкото в ръцете на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество ще бъде концентрирана такава власт, каквато някогашните чекисти не са и сънували.
В превод това ще рече, че срещу всеки може да започне процес по конфискация, стига прокуратурата да му повдигне някакво обвинение. Същевременно се допуска широк кръг от възможни престъпления, но и да не бъдете осъден, тормозът ще продължи, тъй като проверките на КПКОНПИ няма да са обвързани с конкретни срокове. Точно обратното – вие оставате заподозрян, докато някой ужким се опитва да доказва вината ви, така че да ви държи „на каишка“ пет, десет, двайсет години, а защо не и до края на живота ви. Което, впрочем, е чудесно средство за разправа с политически противници и изобщо с несъгласните и недоволните от методите на управление, чийто болшевишки привкус става все по-натрапчив.
Ако идеята се осъществи, не би трябвало да има съмнение, че институционалната машина за репресии (по „Капитал“) ще заработи на пълни обороти. На практика с нея се задраскват и изхвърлят в кошчето няколко основополагащи правни принципа накуп, като се започне от презумпцията за невиновност, мине се през защитата на частната собственост и се стигне до давността. За сметка на това обаче явно ще се действа на принципа, формулиран от Георги Димитров през януари 1945 г.: „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля!“. Неслучайно с тази прословута негова заръка от Москва до ръководството на Българска работническа партия (комунисти) в София започват процесите на Народния съд, върху който е оказвана пряка политическа намеса. „Народните“ съдии и обвинители са предлагани от съответните комитети на Отечествения фронт, а присъдите на централните състави са решавани директно от Политбюро на БРП (к), неизменно включвайки и конфискация на имуществото. Така новата власт се сдобива и със сериозен ресурс, смачквайки икономически и финансово по-предприемчивите и успелите, защото „процесите трябва да послужат за тяхното превъзпитание“, както диктува Димитров от Москва.
Е, надали походът на дивото правосъдие ще добие чак такива размери, но е факт, че се прави крачка тъкмо в тази посока. Тезата за отнемане на имущество дори ако притежателят му е оправдан от съда, е сама по себе си отрицание на правосъдието, а развиването й от председателя на КПКОНПИ, градирало в синхрон с внасянето на проект от страна на управляващото мнозинство, издава смущаващ манталитет. Като добавим към офанзивата и натискът върху председателя на ВКС, чиято гражданска колегия имаше неблагоразумието да прояви несъгласие с втрещяващото хрумване, работата става зловеща. А припомним ли си медийните нечистотии, които се изляха върху Лозан Панов, последвани от призовка да се яви на разпит в същата КПКОНПИ по започналата срещу него проверка, аналогиите с ЧК и „народните комитети“ никак даже няма да изглеждат пресилени.
Съвсем логично, накрая и съдийската колегия на Висшия съдебен съвет задейства така жадуваната процедура по отстраняването на Панов, предавайки го на Инспектората на ВСС, който трябва да установи дали е накърнил независимостта на съдебната власт или… да. При това, забележете, с проверка на решение на апелативния спецсъд, каквато шефът на ВКС има правото да разпореди, и най-вече проверка, установила нарушение на закона от страна на въпросния апелативен спецсъд! Потресаващ парадокс, който обаче свидетелства за състоянието на съдебната ни система, та на човек му идва да възкликне като онази възрастна селянка, видяла за пръв път камила в Московския зоопарк: „О, божичко, вижте какво са направили болшевиките на този кон“…
Близко до ума е, че има пряка връзка между напъхването на правосъдието в уродливия костюм на извънредното законодателство и предстоящите избори за Европейски парламент и преди всичко за местна власт. По този начин над държавата се налага тотален контрол, така че изборът пред всеки бизнесмен, да речем, ще е или да „подкрепи“ когото трябва, или да си има сериозни неприятности с „проверяващите органи“. Тъй като те винаги могат да открият нещо нередно, ако ще и да си изряден, далеч по-здравословно е да се снишаваш и да слушкаш, че даже чат-пат да манифестираш срещу опозицията, вместо да предизвикваш гнева на Железния Феликс. И нямам предвид само шефа на КПКОНПИ, който иначе си позволява да заплашва народните представители, указвайки им как да гласуват с подхвърляния от рода: „По това ще разберем кой има от какво да се притеснява и ще си направим извода“ и „Всички трябва да покажат кой застава зад нас, зад гражданската конфискация и борбата с корупцията”. Доколкото Пламен Георгиев говори за „нас“, т.е. от името на управляващите, той само свежда предупреждението да имаме предвид какво ни чака, ако решим нещо да се мръщим и мрънкаме в знак на несъгласие с меко казано авторитарния стил на управление. Ще те смачкамЕ, казва той, и сочи – ето, и шефът на ВКС не е недосегаем, и народните представители не са защитени. Кютай си и трепери, да не видиш зор, защото здравата ръка е и дълга. „Тя не съди, а нанася удари“, в резултат на което можем да те изкараме не само престъпник с „необяснимо богатство“, а направо двугърба камила…
„Сега е моментът за национализация, държавата да изземе нетрудовите доходи на буржоазията. Народът трябва да стане собственик на фабрики и юзини, мелници и молове, яхти и банки. Да се изготви петилетен план, който да изпълним за четири години“. Такива смешки се родиха още през март 2010 г., когато се роди хрумването за данък „лукс“, а премиерът Борисов обяви: „Пипаме големите заплати, големите имоти, за да може по време на криза солидарно да понесем тежестта“. За малко да си помислим, че наближава 9 септември, пък той бил предвиден да се случи осем години по-късно. И, за съжаление, не като шега, а като съвсем реална заплаха за натиск, рекет и разправа. Защото намерението е точно такова, повтарям, не и въздаването на справедливост за незаконно забогателите, каквото е невъзможно с погазването на правото.
Ей, като стана дума за смешки и преди да са започнали да арестуват за вицове, да ви разкажа друг анекдот от 1917-а:
Търговецът Яков паднал в реката, а не можел да плува. Двама чекисти чули виковете му за помощ и дотичали, но щом видели, че е спекулант, отказали да го извадят.
-Помогнете ми, не мога да плувам! – дерял се Яков с цяло гърло.
-Ами тогава ще се удавиш! – хилели се чекистите.
Не щеш ли, спекулантът се провикнал със сетните си сили:
-Долу Ленин! Долу Владимир Илич!
И вече нямало как – чекистите се хвърлили, за да го… арестуват.
Та понякога едно „Долу Ленин!“ може да ви свърши работа, това искам да кажа. Номерът обаче е да знаете кога да извикате, а ми се струва, че този момент е не след като, а преди цялата държава да падне в реката. Много, много преди някой да се e поставил над съд и закони. Над всякакви правила и принципи, по милиционерски грубо, разпореждайки се не просто с жилището ви, а с вашия живот. Ако не друго, да извикаш „Долу Ленин!“, поне е форма на себеуважение, нали така?

Continue Reading

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending