АНАЛИЗИ
„Европа на отечествата“ или аварийна спирачка?
Бурята около решението на Европейския парламент за процедура срещу Унгария и безумното надвикване по темата в общественото пространство отмина. Стана ясно, че подкрепящите Орбан са фашисти, платени от Москва, а подкрепящите решението на ЕП са джендъри, платени от Сорос.
В пошлостта на този лов на фейсбук души обаче пробляснаха и няколко добри неща.
Първата добра новина е, че в България започва разговор за бъдещето на Европа. Истински, жив дебат, в който хората се ядосват, издуват вратни жили и се карат. Този дебат е много различен от казионните скучни монолози около „бялата книга“, „петте сценария“ и подобни емоционално импотентни занимания за експерти.
Втората добра новина е, че българските политици удържаха дебата в европейското русло. Онези, които аплодират лидера на европейските либерали Верхофстат, както и другите, които защитават Орбан, всъщност спорят около две визии за бъдещето на Европейския съюз – условно и неточно наречени „Съединени европейски щати“ и „Европа на отечествата“. И това е добрата новина, защото анти-европейската позиция, тази за напускане или разпускане на Съюза практически липсва от политическото говорене. Не във всички европейски общества е така и България остава сред страните с най-висок европейски консенсус. Заслуга за това трябва да се признае на част от Обединените патриоти, които успяват да овладеят национал-популистките тежнения и вместо към носталгия по соца ги канализират в евро-критична, но не и анти-европейска позиция, изразяваща в крайна сметка една от двете легитимни конкурентни визии за бъдещето – Европейски съюз, залагащ на повече национален и по-малко делегиран/споделен суверенитет.
Разговорът за Европа като федерация или като съюз на суверенни нации не започва от днешното злободневие, той е стар колкото идеята за Обединена Европа.
Заложен е в учредителните договори на Съюза и следва целия му труден път. Онова магично, но и мъгляво „ever closer union” в Римския договор, около което повече от 60 години спорят Великобритания, Франция, Германия… много преди Орбан да проплаче на този свят и преди някой да мечтае, че в България ще водим този разговор.
На мен идеята за Европейски съюз като икономическа общност, обединен само около свободен пазар и многообразен в останалите държавни политики не ми е на сърце. Уроците на историята показват, че за да може една многонационална общност да бъде световна сила, тя трябва да има обща армия, обща външна политика, общ бюджет, който да се захранва от обща данъчна система, общо управление на публичния дълг и общи външни граници. Само тогава Съюзът ще е силен играч на световната сцена. Във всеки друг случай конкурентите му – и противници и „съюзници“, ще използват различията между съставните му части за да го отслабват и манипулират в своя полза.
Исторически примери за смисъла на федералната държава могат с известни спекулации да се намерят във всяка епоха – от Римската империя, през Австро-Унгария, до примера, който е най-лесен за разбиране – САЩ в еволюцията си от конфедерация на щати с отделни валути, бюджети, данъци и армии до днешната федерална държава с глобална доминация.
Всичко това звучи много хубаво, но за неговото осъществяване в европейски контекст има поне една много съществена пречка за преодоляване.
И вината за тази пречка е по-скоро у либералните еврофедералисти, отколкото у избирателите на националистите и консерваторите, избиращи днес „Европа на отечествата“.
Фаталната пречка пред федералния проект е, че за да сплотиш 500 милиона европейци в обща свръх-държава, те трябва да имат обща идентичност, нещо, което да ги свързва културно, ценностно, исторически и което им е емоционално скъпо. Федерална Европа е възможна само, ако има европейска идентичност, която европейците органично да чувстват и да приемат. Трябва да има общ светоглед, обща емоция, споделена между един гражданин на Естония и един човек от Кипър или Словакия и която ги кара да се чувстват близки помежду си и едновременно с това различни от хората извън ЕС. Днес такава европейска идентичност няма. Досегашните европейски елити се провалиха да я изградят, а нарочените за лоши радетели за „Европа на отечествата“ просто съобщават лошата вест. Днес Европа практически е на отечествата, защото индивидуалният европеец в Талин, Валета, Тутракан или Шчечин има национална идентичност, но няма достатъчно осъзната европейска идентичност.
Защо стана така? ЕС започна от целта да се преодолее ужаса от Втората световна война и на всяка цена да се избегне възможността за нов опустошителен сблъсък между европейските народи. Национализмът бе обвинен за отминалия пожар и заклеймен. Новата парадигма стана той да бъде потискан, а през последните десетилетия – да бъде демонтиран. Политическото инженерство измисли дори „Европа на регионите“, за да гради различна от националната идентичност. Стимулираше се максимално глобалистки подход, в който европеецът да се чувства „гражданин на света“, номад, човек, който не принадлежи на нация, религия, държава, а се чувства еднакво добре навсякъде, като се дефинира единствено през новия пакет ценности. Ценности, които според адептите си са исторически обречени да победят в целия свят. Ако последното ви звучи познато, това никак не е случайно. Лявата прогресивистка вълна на поколението от героизираната сексуална революция от 68-ма възприе месианския патос на ранните социалисти.
Лозунгът за демонтаж на националната идентичност даде плод в определени кръгове от високата средна класа.
Днес наистина има милиони европейци, които не се чувстват обвързани с нация, религия или държава, а само с работно място, публични каузи и хобита. Но проектът за де-национализация се провали в своята цел – огромната част от хората и днес се чувстват българи, естонци, португалци, католици, православни, парижани или перничани, свързани са емоционално с народа и родината си и са готови да умират и да убиват за тях и палят свещи пред Разпятието, когато се сблъскат с житейска трудност. ЕС не им даде емоция, нещо, за което да са готови да се жертват. Никой не би умрял за общност за въглища и стомана, мултикултурни квоти или общи стандарти на автомобилните емисии. В сърцата на огромния брой европейци Европа си остана икономически съюз на отечествата.
Голямата грешка на федералистките елити беше, че се опитаха да изтрият националната идентичност и да я заменят с нов пакет„европейски ценности“, като допуснаха левите радикали да включат в него прогресистките си идеологически фетиши. Културният релативизъм, позитивната дискриминация на малцинствата, полът като социален конструкт, атеизмът като желана крайна фаза на секуларизма и редица други идеи се появяват като ситен шрифт в обществения договор. Резултатът е, че много европейци негодуват срещу този договор и търсят сигурност обратно в националната си черупка.
„Европа на отечествата“ не е отказ от федерална Европа, а е разочарован и решителен отказ от възможността тя да се случи под тези ценностни знамена, които се днес се веят по брюкселските площади.
Вместо да разграждат нациите и да градят върху руините им утопичния нов европеец – човек без нация, религия и пол, федералистите трябваше да направят точно обратното: да впрегнат естествения патриотизъм и любов към народ и родина на европейците и да намерят общия код, който обединява всички тези естествени чувства. Трябваше умишлено да се гради европейски патриотизъм, който не се противопоставя на националния, а обратното, който надгражда националната идентичност с европейска такава, осъзната през общ прочит на история, култура и ценности и усещането за онази европейска емоционална и духовна сплав, която ни прави различни от останалия свят и която еднозначно е озарила и облагородила този външен свят. Очевидно е кое е това общо нещо за цяла Европа: камбаненият звън на всеки европейски град или село, катедралата на всяко магнитче на хладилника на всеки турист. Европа на катедралите, на университетите, на библиотеките, на пазарите, на крепостите и на малките улички, родени под този камбанен звън и с християнската идея за свобода и ценност на човека. И тук по никакъв начин не става въпрос за оспорване на светския характер на съвременното демократично общество! Дори и само поради разделението между християнските църкви, секуларизмът е безалтернативен и даже градивен за Европа.
Става въпрос за това да се признае очевидното – Европа е това, което е, защото е основана на християнски културен светоглед.
Този светоглед е общото между всички нас в 27 държави, колкото и да сме различни в езиците и обичайте си и колкото и войни да сме водили помежду си. Европейският конвент под председателството на Валери Жискар д‘Естен в началото на нашия век предложи проект на Европейска конституция, в който не събра смелост да спомене християнското наследство като духовна градивна сила. Този кастриран по идеологически причини проект, лишен от най-очевидния белег на европейския дух беше обречен да се провали. Оттам започна разделението на Европа – пълзящото ценностно разделение, което парадоксално вървеше успоредно с успешното разширяване и развитие.
Аз съм убеден привърженик на федерална Европа тъкмо защото мисля Европа като общо християнско културно-историческо и ценностно пространство, една обща империя на духа, в която уютът на камбанения звън ни обединява неимоверно повече, отколкото ни разделят езиковите бариери и раните от войните.
Съгласен съм с онези, които виждат във визията „Европа на отечествата“ спирачка пред заветния „Все по-близък Съюз“. Но към днешния ден тя е по-скоро аварийна спирачка, която спира един летящ към пропаст проект.
„Европа на отечествата“ ще има смисъл поне дотогава, докато се намерят истинските ценности, които ни обедняват в обща европейска идентичност, надграждаща в хармония патриотизма на 27 нации и вдъхновяваща 500 000 души да съпреживяват общ, европейски патриотизъм. Тогава ще дойде времето и на федерална Европа.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
