АНАЛИЗИ
Законът на рикошета
Най-добрият отговор на заплахата на Запада е връщането на средноазиатските републики в лоното на Русия
Скоро ще се навършат трийсет години откак светът се раздели с Ялтенско-Потсдамската система. Първият пирон в ковчега ѝ бе забит със смъртта на Съветския съюз. Едновременно с това настъпи разпадът на Варшавския договор, по-нататък последва разрушаването на Югославия и окупацията на Косово от албанските бандитски формирования, подкрепяни от НАТО. След тези трагични събития Русия се озова пред сложен геополитически избор.
Позорният „козиревски* пробив в Европа” завърши с провал. Въпросният „пробив” можеше да бъде успешен, ако Русия бе допуснала да загуби своята цивилизационна идентичност и да се превърне в суровинен придатък на Запада – нещо, което се случва днес с Украйна.
По-сложно стоят нещата с предложения от Евгений Максимович Примаков проект за стратегическия триъгълник „Китай – Русия – Индия”. Навремето той изглеждаше нежизнеспособен заради нерегулираните териториални спорове между Ню Делхи и Пекин, но на съвременния етап именно три свръхдържави – две световни и една регионална – стоят в основата на БРИКС.
Какъв е пътят по спиралата на историята, който страната ни предстои да премине? Въпросът става още по-актуален в условия, в които Съединените щати демонстрират откровена враждебност към Русия, Иран и Китай в Близкия изток – сфера на геостратегически интереси – а освен това се стремят да приложат стратегията за управляемия хаос на руско-украинската граница и в Синдзян-уйгурския автономен регион; опитват се да дестабилизират вътрешната ситуация в Иран.
Разсъжденията за възможно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон са крайно наивни даже не толкова по политически причини, колкото по метафизически. За тях навремето пише социологът Николай фон Крейтор. По думите му „бащата на американската геополитика контраадмирал Алфред Мехен е заложил доктриналния фундамент на божествената и геополитическа предопределености на американското морско могъщество. В руслото на идеите на Търнър и Адамс той е виждал предопределената съдба на САЩ в световната експанзия”. Ще припомня, че Фредерик Търнър е автор на теорията за „изричната предопределеност” на Америка.
В дадения случай не възнамерявам да влизам в ролята на футуролог и да гадая бъдещето, предлагам да подложим на размисъл написаното за съдбата на Русия от големия антрополог и мислител Вадим Леонидович Цимбурски**. Още повече, че наскоро от печат излезе неговата книга, представяща докторската му дисертация, която приживе ученият не успя да защити – „Морфология на руската геополитика”.
От Пестел до „Мистрал”
Руският интелектуален елит за първи път се замисля над геополитическия избор на Руската империя – колкото и парадоксално да звучи – в периода, в който Петербург получава максимални преференции в Европа, ставайки съучредител на Свещения съюз. Макар тогава Западът, в лицето на своите водещи държави, далеч да не счита родената в пламъците на Северната война империя за неотменна част от своята „обитаема земя”, изпитвайки към нея смесица от страх, омраза и практическа заинтересованост. Това се осъзнава от част от образованото руско общество, което се сформира почти едновременно с раждането на Свещения съюз като контраелит в лицето на офицерите декабристи, на чиито проекти Цимбурски отделя немалко внимание, особено на изложените в „Русская правда” възгледи на полковника и масон Павел Пестел. По отношение на геополитическия избор на Русия, неговите идеи са не просто интересни и оригинални, но е актуално двеста години по-късно, макар и с някои уговорки: „Във всички декабристки документи звучи мотивът за възстановяване на полската държавност. Иначе казано – за формиране на приятелска буферна зона между Русия и романо-германска Европа. От друга страна, тези мотиви – за възстановяването на Полша и активните действия на Балканите на кръстопътя между Европа и Близкия изток – бележат рязко отстъпване от официалния курс”.
Идеята на декабристите за възстановяването на независимостта на Полша като буфер между Русия и романо-германския свят е наистина любопитна и си струва коментара. Друг е въпросът доколко с нея биха се съгласили самите политици във Варшава, особено при неведнъж засвидетелстваната в историята неспособност на шляхтичите да съизмерят присъщите си геополитически амбиции (проектът „Жечпосполѝта” от море до море) със своя собствен военно-икономически и демографски потенциал. С други думи, трябва да се вземе под внимание, че вместо приятелски буфер, Петербург можеше да се сдобие с доста конфликтен и злопаметен – макар и сравнително слаб – съсед. Впрочем това наблюдаваме през XXI-то столетие – поляците също толкова дълго и, трябва да се признае, самоотвержено, се стремят към независимост, че са готови да забравят за нея в задушаващата прегръдка на Съединените щати, за които те не са нищо повече от многото разменни фигури, ако се изразим с езика на Збигнев Бжежински, „Голямата шахматна дъска”.
Голям интерес също така предизвикват разсъжденията на декабристите за необходимите за Русия активни действия в Близкия изток, който в онези години се намира под властта на Високата порта. Пестел мечтае за реанимиране на „Гръцкия проект”, така и неосъществен някога от Екатерина II. Ето какво пише той в „Русская правда”: „В показанията си пред следствието директно говорих за прехода от завоевателска към покровителска система. Възстановяването на самостоятелна Полша, свързана с Русия с политическия си строй, и с военен съюз – това е явно въплъщение на покровителствената система”.
Не е трудно да се забележи, че предлаганата от автора на „Русская правда” покровителствена система твърде много напомня на възникналата в резултат на Ялтенско-Потсдамската система буферна конструкция между СССР и Западна Европа; в по-широк смисъл – между СССР и англосаксонската цивилизация. Към това ще добавя опита на Москва и Париж през 60-те години на миналия век да реализират единен геополитически проект за обединяването на славяно-тюркския и романо-германския светове. Имам предвид идеята на Шарл дьо Гол за „Европа от Атлантика до Урал” в противовес на хегемонията на САЩ и Великобритания.
Преди половин век този проект бе осъществим. Да, Вашингтон не би позволил ФРГ да се присъедини към хипотетичния съюз, но ГДР изцяло би могла да представлява Германия в него – тъй като е изградена върху историческия фундамент на германската държавност на пруските и саксонски земи. На съвременния етап, уви, влакът е изпуснат: вече минаха почти 30 години, откакто ФРГ по същество анексира ГДР, а великата някога Франция с позорната за нея история с „Мистралите” доказа неспособността си да провежда самостоятелна външна политика.
Но да се върнем в XIX век. На въпроса дали освободилите се от османско владичество страни ще се съгласят да играят ролята на буфер между Запада и Русия под покровителството на последната, Пестел отговаря твърде оригинално: „Правото на народност съществува реално само за онези народи, които ползвайки се от него, могат да го запазят”. Цимбурски се солидаризира с този възглед.
Какви са схващанията на Пестел относно руската геополитика на изток и югоизток? Той смята, че в другите направления трябва да бъдат присъединени: целият Кавказ (в това число крайбрежието на север от основните територии на Турция и Персия, отнети от тези империи), „киргизките земи” до Хива и Бухара (не в състояние да бъдат независими, изобилстващи с ресурси, с възможност да прикриват Русия откъм юг), Монголия („защото тези места, намиращи се под мнимото владичество на Китай и обитавани от номадски неподчиняващи се на никого народи, а следователно и безполезни за Китай, биха донесли много повече ползи и предимства за Русия: за нейната търговия, както и за организирането на флотата ѝ за Източния океан”). Освен това Пестел смята, че в своя тихоокеански вид Русия трябва „непременно” да притежава цялото течение на река Амур.
По-нататък Цимбурски прави следния извод: „И така, ако на запад и югозапад е нужна система от силни буфери, прикриващи Русия от европейските страни, то на юг към Русия трябва да бъдат интегрирани всички междинни земи, които я отделят от големите азиатски държави”. Разбира се, контролът над цялото течение на река Амур е свързан с преживяната от Китай немощ през XIX век – немощ, която отдавна е в миналото, поради което вече над половин столетие присъединяването на Монголия е неактуална тема.
Азиатските прагове
На съвременния етап отговорът на въпроса за насоката на проектирането на силата на империята е очевиден – югоизток. Ако не интегрираме разположените в Средна Азия братски някога бивши съветски републики, към което призовава навремето Цимбурски, други играчи ще ги включат в своите военно-икономически структури. Не става дума за военна обсада, а за създаване именно покровителствена система, както казва Пестел. И на мен ми се струва, че Москва работи активно по този въпрос, за което свидетелства визитата на Путин в Душанбе – достатъчно е да се прочетат подписаните от двете страни документи, разкриващи постепенното създаване на единно икономическо и културно пространство между Русия и Таджикистан. Въпреки това нерешените помежду им въпроси за техните взаимоотношения остават. В частност, таджикското ръководство не бърза да влиза в Евразийския икономически съюз.
След смъртта на президента на Узбекистан Ислам Каримов, който водеше явна изолационистична политика (ще припомня, че Ташкент също не е проявявал интерес за встъпване в Евразийския икономически съюз и напусна Организацията на Договора за колективна сигурност, а за разлика от Киргизия и Таджикистан, на узбекска земя няма руски военни бази), новият ръководител на страната Шавкат Мирзийоев избра курса на установяване на по-тесни отношения с Русия, а срещата си с Путин през 2016 година нарече „исторически пробив”. Времето ще покаже докъде ще стигне Мирзийоев. Но Узбекистан е в състояние да се противопостави на представляващия реална заплаха за страната ислямски фундаментализъм единствено под патронажа на Москва.
Най-тесни и относително безоблачни са отношенията на Русия с Киргизия. С Туркменистан е по-сложно. В тази страна интересите на Русия и Китай се сблъскват достатъчно остро. Важно е да се отбележи, че анализаторът Александър Шустов озаглави една от неотдавнашните си статии „Туркменистан смени зависимостта си от Русия със зависимост от Китай”. Има се предвид газовата зависимост. Едва ли обаче туркменското ръководство ще избере КНР за страна покровител – още повече, че, от гледна точка на Шустов, газовата зависимост на Ашхабад от Пекин се е оказала по-тежка в сравнение с тази от Москва. Що се отнася до взаимоотношенията между Русия и Казахстан, тук може да се говори единствено за равноправни отношения между двама самостоятелни играчи („На кръстопътя на империите”).
Отново ще подчертая: на югоизток ни насочва самата логика на историята вече не за първи път. Ето какво пише Вадим Цимбурски в един от своите трудове („Острове Россия”): „Лесно е да се разкрие връзката между затрудненията при разширяването на Русия към Европа и Югозападна Азия (Предна Азия) в отделните епохи, и вълните на експанзионизъм в автентичния Изток – при товa с предизвикан западен рикошет. Очевидната политическа безсмисленост на италианско-швейцарската експедиция на Суворов е последвана от идеята на Павел I за похода в Британска Индия. На фона на провала в Кримската война, полското въстание 60-те години на ΧΙΧ век и неговия европейски резонанс се случват стремителните атаки срещу ханствата и емиратите в Средна Азия, събудили същата тази Индия, и за първи път извели Русия до прага на Афганистан”.
Многостранният триъгълник
На съвременния етап изграждането на покровителствена система в отношенията със средноазиатските републики също става на фона на жесток конфликт със Запада. А и назованите страни едва ли биха успели в обозримо бъдеще да се справят със стоящия пред тях сериозен комплекс от проблеми без покровителството и реалната помощ на Москва.
Преди няколко години един от водещите руски ислямоведи и политолози Алексей Малашенко коментира: „Що се отнася до общата икономическа обстановка в региона, тя, да го кажем направо, е зле. Повече от зле… В една или друга степен, Таджикистан винаги се намира в криза. Киргизстан също стабилно пребивава в кризисно състояние; Казахстан има маса проблеми… Узбекистан е в много сложна тежка кондиция. Остава един Туркменистан, който е що-годе по-добре, но така и не се превърна в Кувейт, както обещаваше преди повече от двайсет години Сапармурат Ниязов, който бе президент на страната от 2 ноември 1990 до смъртта си през 2006 година”.
Поредният пробив на Русия в Средна и Централна Азия естествено среща съпротивата на САЩ, което принуждава Москва да се върне към споменатия триъгълник на Примаков („Китай – Русия – Индия”). Според мен, като отчитам случващите се в региона промени, ни се предоставя възможност да говорим за неговата трансформация в четири-, или дори петоъгълник с присъединяването на Иран и, твърде възможно, на Пакистан.
Да, отношенията между Исламабад и Техеран са, меко казано, сложни. Но въпреки това над един и половина милион шиитски поклонници от Пакистан всяка година посещават Иран и, както пише анализаторът Игор Панкратенко, „и в Техеран, и в Исламабад има ясно разбиране за необходимостта от укрепване на партньорството и осъществяването на съвместни проекти в сферата на икономиката и сигурността”.
Днес Пакистан е най-големият вносител на ирански газ. Двете страни се намират буквално на половин крачка от стратегическо партньорство – особено след посещението на пакистанския премиер Назаф Шариф в Техеран през 2014 година. А при положение, че и Иран, и Пакистан достатъчно тясно си сътрудничат с Китай, са налице сериозни основания в перспектива да се разчита на създаването на военно-политически блок в Централноазиатския регион, противостоящ на експанзията на Съединените щати.
Във Вашингтон си дават сметка за заплахите, които крие сближаването между Иран и Пакистан, особено ако се реализира проектът за газопровод. Документите за неговото изграждане трябваше да бъдат подписани още през 2012 година, но именно тогава, по думите на Панкратенко: „Вълна от активност на местните терористични групировки, както и на „внезапно” появили се граждански активисти, заля територията на Пакистан. В стремежа си да не допусне действия според подписаните по този проект документи, посланикът на САЩ в Исламабад Ричард Олсън, демонстративно пренебрегвайки езика на дипломацията, в прав текст заплаши с въвеждане на санкции в случай на продължаване на реализацията на идеята за газопровода“.
В тази ситуация Исламабад търси опорни точки и ги намира в лицето на Пекин или по-точно, отново ще си позволя да цитирам Панкратенко – „в проекта за ново икономическо пространство за Пътя на коприната”. По този начин, ако се върнем към терминологията на Пестел, Китай може да стане страна покровител за Пакистан, а Русия съответно провежда такава политика по отношение на Иран, който, по думите на Владимир Сажин, старши научен сътрудник от Института по ориенталистика към Руската академия на науките (РАН), много би искал да установи трайни съюзнически и стратегически връзки с Русия. „Подходът на Русия обаче ще си остане прагматичен”, добавя ученият.
Работата е там, че по разбираеми причини Техеран се отнася изключително предпазливо към топлите взаимоотношения между Русия и Израел. Но така или иначе, с покровителството на Москва и Пекин, в близкоизточния район постепенно се оформя антиамерикански конгломерат от държави.
Съществува и още един проблем по пътя на формирането на единно антиамериканско пространство в Централна Азия – сложните отношения между Индия и Пакистан. В дадения случай, Кремъл хипотетично би могъл да повтори успеха на съветската дипломация от 1966 година, когато в Ташкент, с посредничеството на тогавашния съветски министър-председател Алексей Николаевич Косигин, стана възможно – макар и не задълго – тези две страни да се помирят.
Редно е да се кажат няколко думи за Саудитска Арабия. И по-точно за нашумялото неотдавна изявление на принца наследник Мохамед бин Салман за предстоящите радикални промени в страната. Анализаторите прогнозират, че когато този млад човек седне на престола, страната ще тръгне не само по пътя на модернизацията, но и по този на уестърнизацията (желанието на по-слабите държави да възпроизведат в своите условия индустриалния западен модел – като структура, организация, планиране, контрол, мотивация, стил на работа.) Една от идеите му е да построи от нулата град на брега на Червено море, което си струва, както не по-малко си струват други амбициозни проекти за изграждане на развлекателни центрове в страната. В тази ситуация коя държава би избрала Саудитска Арабия, в качеството на покровител? Очевидно е, че тя не би могла да бъде самостоятелен играч в региона. А дали посещението на крал Салман в Русия не е първата крачка към глобалното трансформиране не само на руско-саудитските отношения, но и на нещо много повече?
В крайна сметка, изграждайки нов формат на отношенията си с бъдещата власт на Саудитска Арабия, Русия би могла да се върне към стратегията, реализирана от СССР, предложена някога от Георгий Вернадски*** – за което пише и Цимбурски. По неговите думи Вернадски е огласил „близкото придвижване на Тихия океан към фокуса на световните интереси. Затова държавите, противодействащи на Англия (на този етап – САЩ, бел. авт.), трябва да побързат да спрат, докато още е възможно прилива на английски елементи в този океански свят. Така пътят на Русия е да се възползва от няколко тихоокеански почивни бази, намиращи се на морския път от нашите сибирски страни до Европа – направление, блокирано с изхода през Ефрат до Персийския залив”.
В заключение – дълъг, но важен цитат от „Морфология на руската геополитика”: „Моделът на Вернадски е изключително рядък случай на концепция с акцент върху океаните и евроазиатското крайбрежие в руската геополитическа мисъл. Този модел в много отношения е по-добър от съветската стратегия от втората половина на XX век: сдържаност по отношение на Европа, преход към компенсаторна активност по морските линии. Невероятно рядък опит – да се моделира в рамките на глобална конфронтация в целия свят, без затваряне в континенталното „руско пространство”, а чрез съсредоточаване върху морската мощ на Русия, проектирайки нейните интереси и мощ извън нейните територии. Русия на Вернадски би се превърнала в световна сила именно защото характерните особености на континенталната държава при нея са изключително отслабени (тя отбранява континента, като се опира на него в минимална степен – изключение прави Иран, и то единствено като плацдарм към Персийския залив). Континенталните параметри на Русия присъстват само имплицитно, в чисто отбранителен аспект – като особености, възпиращи Англия (на съвременния етап – разбира се – САЩ, бел. авт.) да блокира голяма част от руския периметър”.
—
* Андрей Козирев е бивш руски министър на външните работи по време на управлението на Борис Елцин. Опитва се да изгради партньорство между Русия и Запада след Студената война. Обвинен е за международните спорове във връзка с конфликта в Чечня през 1994 година, както и за провала при опитите за предотвратяване на бомбардировките на НАТО в Босненска Сърбия и неосъществената идея за разширяване на НАТО в Източна Европа.
** Вадим Леонидович Цимбурски (17 февруари 1957, Лвов- 23 март 2009, Москва) е съветски и руски философ, изследовател на геополитиката, филолог, историк и лингвист, политолог. Сред научните интереси на Цимбурски са етническата и езиковата история на средиземноморския ареал в древността, теорията и историята на геополитиката, въпросите на цивилизационните гео- и хронополитика, цивилизационното изграждане на съвременния обединен свят, проблемите на анализа на езика на политиката.
*** Георгий Вернадски е роден в Санкт Петербург и произхожда от уважавано семейство сред руската интелигенция. През 1905 г. е приет в Московския университет (където баща му е професор), но заради започващата революция се налага да прекара следващите две години в Германия, където учи в университета на Фрайбург и Хумболтовия университет на Берлин. Тук той възприема доктрините на Хайнрих Рикерт. Връщайки се в Русия, Вернадски подновява следването си в Историко-филологическия факултет на Московския университет и през 1910 г. завършва с отличие. Младият учен се мести в университета на Санкт Петербург, където преподава през следващите седем години и получава магистърска степен след защита на дисертация за влиянието на масонството върху Руското просвещение. През 1920 г. Георгий Вернадски напуска родината си и се установява в Прага. Тук заедно с Николай Трубецкой формулира евразийството от гледна точка на руската история. През 1946 година става професор по руска история в Йейл. Умира на 23 юни 1973 година.
КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!
Русия премина в настъпление. Докато Брюксел обсъждаше 21-ия кръг санкции, Москва тихомълком пое контрола върху западните предприятия. Canpack загуби 700 милиона долара. Transbunker е арестуван. И това е само началото.
В края на миналата година Владимир Путин подписа указ, който западните корпорации предпочетоха да забравят. Той влезе в сила през януари. Canpack, най-големият производител на алуминиеви кутии, който контролираше 40% от руския пазар, загуби активите си.
„Напълно загубих контрол над компанията; нямам достъп до сметките“, каза главният изпълнителен директор Петър Георги.
Ръководството беше отстранено. Бизнесът остава. Очакваните щети за тях са 700 милиона долара.
ЗАПАДНИТЕ АКТИВИ СЕ КОНТРОЛИРАТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧУЖДЕСТРАННИ АДВОКАТИ.
Това не е спонтанно решение. Механизмът е добре установен до последния детайл. Датският Rockwool, френският Danone и датският Carlsberg вече са поставени под външно управление. Моделът е същият: компанията остава, но собствениците си тръгват.
Сега нов фронт. Главната прокуратура е завела дело срещу Transbunker Group, която оперира в руски пристанища. Компанията е обвинена, че е под чуждестранен контрол чрез офшорни компании в Кипър и Британските Вирджински острови. За шест години оттам са изведени в чужбина над 19 милиарда рубли. Съдът вече е иззел имуществото.
И това е само един инцидент. Преди това съдът национализира холдинговата компания Glavprodukt, собственост на американската Universal Beverage Company. Собственикът, американският гражданин Леонид Смирнов, беше обвинен в отклоняване на 1,4 милиарда рубли чрез JPMorgan Chase в нарушение на санкциите. Той поиска защита от Тръмп. Не, чакайте.
КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ? ВЪРХОВНИЯТ СЪД РАЗШИРИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ.
През април 2026 г. руският Върховен съд издаде решение, което юристите наричат „тектонично изместване“. Сега руските съдилища могат да образуват производства по несъстоятелност срещу чуждестранни компании, ако те имат „тясна връзка“ с Русия – например бизнес или имущество, разположени в Русия.
Всички чуждестранни организации, чиито бенефициенти са руски граждани или чиито активи се намират в страната, са изложени на риск. Това се отнася предимно за кипърските, британските и холандските юрисдикции.
Най-известните цели в момента са:
JPMorgan — съд забрани на германското подразделение на банката да съди руски организации в чужбина
Universal Beverage Company — загуби Glavprodukt и се опитва да го оспори
Tanor SA (управлява Transbunker) — под арест.
ФАЛИТЪТ НА ЗАПАДНИ КОМПАНИИ
СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ.
Ако криенето зад чуждестранни юрисдикции преди е било защита, това вече не работи. Върховният съд ясно заяви: офшорната регистрация няма да ви спаси, ако вашият бизнес оперира в Русия.
В същото време Държавната дума обсъжда колективни искове срещу компании, които са напуснали, без да изпълнят задълженията си към служителите и изпълнителите. Първият такъв случай вече е приет за разглеждане.
За западния бизнес това е сигнал: или спазвайте правилата, или губете всичко.
Цитат от Кремъл: „Русия ще защитава интересите си, използвайки всички правни инструменти.“ Това ще бъде процес без никакъв срок.
Русия престана да бъде сигурно убежище за чуждестранния капитал. Западните компании получиха ясен сигнал: или спазвайте законите, или губете бизнеса си. Механизмът за конфискация е задействан – и ще бъде много трудно да се спре. Кой е следващият? Очевидно тези, които досега смятаха, че това няма да ги засегне.
Европа рискува суров отговор от Русия заради продължаващите провокации
Според политолога проф. Глен Дийзен в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г, категоричен е политологът
Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна
Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, предупреди, че Европа рискува да получи сериозен отговор от Москва заради продължаващите си провокации, който няма да й хареса.
Според експерта, по-нататъшната ескалация на войната срещу Русия ще доведе до разпадане на НАТО и ще провокира мощна реакция от Москва.
Авторитетният политолог добави, че в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Европа рискува суров отговор от Москва заради продължаващите си провокации, написа Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, в социалната мрежа X.
„НАТО ще продължи да се разпада, а европейците ще компенсират с по-нататъшна ескалация на войната срещу Русия“, се посочва в изданието.
Според експерта, предвидимите последици от това ще бъдат, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощна реакция от Москва.
Професорът добави, че ако Европа се управляваше от рационални хора, те щяха да се адаптират към новия международен баланс на силите, като прекратят конфликта в Украйна и сключат мир с Русия.
„В Европа обаче липсват такива лидери и дори твърденията, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като проруски“, подчерта той.
Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.
„Труд News“ публикува анализа на проф. Глен Дизен в Х без редакторска намеса:
НАТО винаги е било предопределено да бъде временен военен съюз, обединен от общ враг и заплаха по време на Студената война. След като тази заплаха изчезна с края на Студената война и последвалото разпадане на Съветския съюз, основният въпрос, зададен през 90-те години на миналия век, беше: Каква би била новата причина за съществуването на НАТО? Отговорът на този въпрос беше да се стреми към еднополярност/колективна хегемония в ерата след Студената война чрез експанзионизъм на НАТО и военен интервенционизъм.
На Русия имплицитно беше даден ултиматум: да бъде послушен цивилизационен ученик или контрацивилизационна сила. Русия можеше да приеме хегемонната роля на НАТО като „сила за добро“ или можеше да се съпротивлява и тогава НАТО щеше да се върне към предишната си роля на конфронтация с Русия.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г. По този начин НАТО започна да се връща към предишната си роля на конфронтация с Русия, но това се случи, когато хегемонната ера беше приключила.
Сега, след като предишната колективна хегемония е балансирана и се е появил многополюсен свят, НАТО отново е загубило предназначението си и ще се разпадне.
Европейските лидери искат да възстановят първоначалната цел на НАТО: сдържане на Русия. Това ще се провали, защото се основава на измамния наратив, че Русия иска да възстанови Съветския съюз, вместо да балансира експанзионизма на НАТО и военния интервенционизъм.
САЩ обаче няма да се върнат към първоначалната цел на НАТО, тъй като разпределението на силите се е променило и следователно няма да играят заедно с фалшивите наративи на европейските лидери. САЩ са в относителен упадък и не могат да поддържат едновременно стратегическо господство в Европа, Близкия изток, Източна Азия и Западното полукълбо. САЩ не могат да бъдат навсякъде в един многополюсен свят и ще се насочат към Западното полукълбо и Източна Азия.
Американското присъствие в Европа консумира твърде много ресурси и тласка Русия към Китай, основния ѝ съперник. САЩ обаче с удоволствие прехвърлят конфликта с Русия на европейците. Европа остава послушна, а Русия е отслабена.
Ако Европа имаше рационални лидери, тя щеше да се приспособи към новото международно разпределение на силите, като прекрати тази война, сключи мир с Русия, установи обща паневропейска архитектура за сигурност (с 35 години закъснение), която също така да спаси Украйна, като я отстрани от фронтовата линия на преразделена Европа, и да диверсифицира икономическите си връзки, за да избегне прекомерна зависимост от която и да е чужда сила.
Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна.
Европейската политическа класа остава ангажирана с русофобски наративи и политики, които засилват конфронтацията и удължават конфликта.
Траекторията сега изглежда все по-ясна: НАТО ще продължи да се разпада,…и европейците ще компенсират с по-нататъшно ескалиране на войната срещу Русия.
Това ще се случи в момент, когато Русия отчаяно се стреми да възстанови възпиращата си сила, като отмъсти срещу Европа (най-предсказуемо срещу Германия), докато ангажиментът и защитата на Европа от страна на САЩ намаляват.
Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.
Руският лидер Владимир Путин многократно е обяснявал подробно, че Москва няма намерение да атакува страни от НАТО, но западните политици редовно сплашват населението си с въображаема руска заплаха, за да отклонят вниманието от вътрешните проблеми, коментира мнението на проф. Глен Дизен руската държавна агенция РИА Новости.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Една година след като Фридрих Мерц пое канцлерския пост в Германия, настроението в най-голямата икономика на Европа е далеч от политическия рестарт, който консервативният лидер обещаваше.
Според анализ на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, германските избиратели все по-често виждат новото управление като продължение на старите проблеми — коалиционни спорове, икономическо забавяне, натиск върху домакинствата и неспособност да бъде спряно възходящото движение на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ AfD.
Проучване на института INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва тежка картина за канцлера: 71% от избирателите са недоволни от работата на Мерц, докато едва 19% я одобряват. Оценката за правителството като цяло също е слаба — само 16% от анкетираните смятат, че коалицията е била успешна през първата си година.
Според политолога Улф Боман от Лайбницовия изследователски център за наука и общество в Хановер спадът в подкрепата през първата година не е необичаен за демократични правителства. При Мерц обаче той е по-рязък, защото самият канцлер е създал високи очаквания, докато е бил в опозиция и по време на кампанията.
Обещанието за стабилност се обръща срещу Мерц
Фридрих МерцБоман припомня пред Anadolu Agency, че като лидер на опозицията между 2022 г. и май 2025 г. Фридрих Мерц постоянно е критикувал предишното управление на социалдемократите, Зелените и либералната FDP за вътрешни разногласия и постоянни напрежения. Така той е изградил очакване, че неговият кабинет ще бъде по-дисциплиниран, по-ефективен и по-малко хаотичен.
Сега, казва политологът, много германци вероятно имат обратното усещане — че и новата коалиция „спори през цялото време“ и не успява да свърши обещаното. Проблемът не е, че в коалиционно управление има разногласия — това е нормално. Проблемът за Мерц е, че той дойде на власт именно с обещанието да прави политика по различен начин.
Напрежението между консервативния блок CDU/CSU и коалиционния партньор SPD все по-често стига до публични сблъсъци. Според анализа на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, това се случва в момент, когато Германия е изправена пред икономическо забавяне, повишени разходи за живот и трудни въпроси за финансирането на отбраната, пенсиите, здравеопазването и социалните програми.
Коалиционни спорове и икономически натиск
От встъпването си в длъжност през май 2025 г. кабинетът на Мерц е въвлечен в серия от конфликти около бюджетните приоритети и обещаните реформи. Споровете обхващат военната служба, пенсионната политика, данъчните въпроси, здравната реформа и възможни съкращения на социални разходи.
Проучването на INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва, че 58% от германците не вярват коалицията между консерваторите и социалдемократите да издържи до края на законодателния мандат през 2029 г. Само 24% очакват тя да оцелее дотогава.
Въпреки това Улф Боман не смята, че правителството е пред непосредствен разпад. Според него нито CDU/CSU, нито SPD имат интерес от предсрочни избори, защото нито една от двете формации не може убедително да очаква значително по-добър резултат. Политическата аритметика, казва той, прави сценария за бърз разпад на коалицията малко вероятен.
AfD печели от недоволството на германците
Зад тази сметка стои още по-голям страх за традиционните германски партии — възходът на „Алтернатива за Германия“. В актуалното проучване на INSA AfD е на първо място с 27,5%, въпреки лек спад. Блокът на Мерц CDU/CSU остава втори с 24%. Социалдемократите са далеч назад с 13,5%, Зелените имат 13%, а Лявата партия достига 10,5%. По-малките партии, включително FDP и BSW, остават под 5-процентната бариера за влизане в парламента.
Според Боман подкрепата за AfD не се дължи само на един въпрос, например миграцията. Тя е резултат от по-широко чувство на песимизъм, натрупано недоволство и усещане, че Германия не върви към по-добро бъдеще. Политологът казва пред Anadolu Agency, че партията печели именно от цялостната картина — социални страхове, икономическа несигурност, геополитическо напрежение и тревога от евентуални съкращения в социалната система.
Това е ключовият проблем за Мерц. Дори когато правителството се опитва да реагира на темите, използвани от AfD, то не успява да си върне избирателите. Напротив — дясната партия продължава да изглежда като „оригинала“ за онези, които вече са склонни да гласуват за нея.
Миграцията, Тръмп и новите рискове пред Берлин
Миграцията от години е основна тема за AfD. Партията представя търсещите убежище и имигрантите като заплаха и обвинява традиционните партии, че са изгубили контрол над границите. Темата се изостря допълнително след последователните бежански вълни от Сирия, Близкия изток и части от Африка, които натовариха част от германските общини и задълбочиха политическата поляризация.
След като пое властта, Мерц бързо затегна миграционната политика. Според данните, цитирани от Anadolu Agency, правителството въведе всеобхватни проверки по вътрешните граници на ЕС и мерки за ускоряване на депортациите, особено за отхвърлени кандидати за убежище и чужди граждани, осъдени за насилствени престъпления.
Официалните данни показват спад на нерегулярната миграция през последните месеци. Новите молби за убежище са намалели с почти 40% през първото тримесечие на 2026 г., а от встъпването на кабинета в длъжност Германия е върнала около 33 000 нерегулярни мигранти при гранични проверки.
Но тази по-твърда линия не носи политически дивиденти на Мерц. AfD продължава да води в сондажите. Боман предупреждава, че когато консервативни партии се опитват да се придвижат надясно, за да отнемат електорат от крайната десница, стратегията обикновено се проваля. Причината е, че така те поддържат темата жива, но не могат да изглеждат по-убедителни от партията, която я използва най-агресивно.
Докато миграцията остава важна тема, вниманието на германските избиратели все повече се измества и към международните кризи. Според анализа на Anadolu Agency, напрежението с американския президент Доналд Тръмп и войната в Иран засилват икономическите тревоги в Германия. Покачващите се енергийни цени, натискът върху домакинските бюджети и проблемите във веригите за доставки удрят особено силно най-голямата експортна икономика в Европа, която зависи от внос на енергия и суровини.
Мерц първоначално е подкрепил американските и израелските удари по ядрени и военни обекти в Иран, но с проточването на конфликта започва да се дистанцира от Тръмп и да изостря критиките си. Според Боман тази по-самостоятелна позиция може временно да донесе подкрепа на канцлера, защото много германци са критични към политиката на Тръмп и към войната в Иран.
Политологът смята, че когато Мерц заявява по-уверено, че „това не е нашата война“, той може да спечели уважение сред част от германските избиратели. Но Боман предупреждава и за риск: Тръмп може да реагира спонтанно и дори отмъстително, включително с икономически санкции или по-високи мита срещу Германия.
Това би било особено опасно за германската автомобилна индустрия, която вече се намира под сериозен натиск. Затова външнополитическото дистанциране от Вашингтон може да даде краткосрочен политически ефект на Мерц, но и да отвори нов фронт срещу германската икономика.
Както обобщава Айхан Шимшек в анализа си за Anadolu Agency, недоволството от Мерц вече не е само личен проблем на канцлера. То отразява по-дълбока несигурност в германското общество — страх от икономически спад, съмнение в стабилността на управлението и усещане, че традиционните партии губят контрол върху политическия дневен ред.
Засега коалицията вероятно ще оцелее, защото алтернативата — предсрочни избори при водеща AfD — изглежда твърде рискована за всички партии от политическия център. Но това не решава основния проблем на Мерц: ако първата година трябваше да покаже, че Германия е получила по-стабилно управление, социологията засега показва точно обратното.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Азиатски държави рязко увеличават вноса на руски суров петрол с отстъпка на фона на сериозни сътресения в световните енергийни доставки, пише Фелисити Брадсток в анализ за Oil Price. Според изданието временната отмяна на част от санкционните ограничения от страна на САЩ позволява повече руски петрол да се върне на глобалните пазари — ход, който може да понижи цените, но едновременно с това води до увеличение на приходите на Москва от енергиен износ.
След началото на войната в Украйна през 2022 г. редица западни държави наложиха строги санкции върху търговията с Русия. Европа и Съединените щати започнаха постепенно да намаляват зависимостта си от руски газ и други енергийни продукти, като паралелно с това оказваха натиск и върху други страни да направят същото. Фелисити Брадсток отбелязва в Oil Price, че тази стратегия обаче не е довела до пълно изолиране на руския енергиен износ. Напротив — страни като Индия и Китай са използвали санкционната среда като възможност да купуват руски суров петрол и газ с отстъпка, за да намалят разходите си и да укрепят енергийната си сигурност.
Според данните, цитирани от Oil Price, вносът на руски петрол в Китай и Индия се е увеличил значително след 2022 г. През 2024 г. Китай е закупил рекордните над 100 млн. тона руски петрол, което е съставлявало близо 20% от енергийния му внос. Индия, от своя страна, е похарчила приблизително 140 млрд. долара за руски енергийни доставки. През последната година двете азиатски държави са задълбочили връзките си с Москва и на фона на високите мита върху вноса, наложени от Съединените щати.
Санкциите срещу Русия и новият енергиен натиск
Макар част от държавите да са намалили зависимостта си от руски енергийни суровини след началото на войната в Украйна, глобалната енергийна криза отново изтласква руския петрол на преден план. Oil Price описва ситуацията като последица от „най-голямото прекъсване на петролните доставки в историята“, при което дори САЩ — основен защитник на твърдата санкционна линия срещу руската енергетика — изглежда са променили подхода си през последните седмици. На 16 април Министерството на финансите на САЩ е удължило изключение от санкциите, позволяващо продажбата на част от руския суров петрол. По информация на Oil Price това изключение трябва да остане в сила до 16 май и идва след предишна санкционна дерогация, която е изтекла на 11 април.
Oil Price цитира говорителка на американското Министерство на финансите, според която, докато преговорите се ускоряват, ведомството иска да гарантира, че „целият петрол е достъпен за онези, които се нуждаят от него“. Очакването е мярката да намали цената на петрола, тъй като на държавите се разрешава законно да купуват стотици милиони барели руски суров петрол.
Ормузкият проток и връщането към руския петрол
Несигурността около Ормузкия проток остава ключов фактор за поведението на азиатските купувачи.
На този фон продажбите на руски суров петрол за Индия се очаква да останат близо до рекордни нива през април и май. Данните, цитирани в анализа, показват рязък скок. През март Индия е внесла около 2,25 млн. барела руски суров петрол дневно — почти двойно повече спрямо обемите през февруари. Очаквало се е пристигащият руски петрол в индийските пристанища да достигне 2,1 млн. барела дневно за седмицата от 20 до 27 април, спрямо 1,67 млн. барела дневно през предходната седмица.
Руските петролни приходи растат въпреки ограниченията
Пазарният ефект вече се вижда и в данните, цитирани от Reuters. Според агенцията, която се позовава на Международната енергийна агенция, приходите на Русия от износ на суров петрол и петролни продукти почти са се удвоили през март — до 19 млрд. долара, спрямо 9,75 млрд. долара през февруари. Reuters посочва още, че руският износ на суров петрол е нараснал с 270 000 барела дневно спрямо февруари, до 4,6 млн. барела дневно, основно заради по-високи морски доставки.
Това подсилва основната теза на Oil Price: кризата, която кара държавите да търсят повече достъпен петрол, едновременно отваря финансов прозорец за Москва. Международната енергийна агенция, цитирана от Reuters, отбелязва и че руското производство на суров петрол е нараснало през март до 8,96 млн. барела дневно спрямо 8,67 млн. барела дневно през февруари, макар агенцията да предупреждава, че Русия може да изпита затруднения да увеличава производството си заради щети по пристанища и енергийна инфраструктура.
Китай, Индия и Индонезия търсят алтернативни доставки
Oil Price посочва, че продължаващото нарушение на търговията през Ормузкия проток е довело до конкуренция между Индия и Китай за глобални петролни доставки — главно от Русия, но също и от Саудитска Арабия. Старшият анализатор в Kpler Мую Сю казва пред CNBC, цитиран от Oil Price, че конкуренцията между Индия и Китай за руски суров петрол е била „интензивна“ и ще продължи да бъде такава за товарите с доставка през юни.
По думите на Сю фактическото затваряне на Ормузкия проток кара азиатските страни да търсят евтин суров петрол, който е лесно достъпен, а руският петрол попада именно в тази категория.
Владимир Путин и Си ДзипинПреди войната в Иран Китай е внасял големи количества ирански суров петрол. Според Oil Price конфликтът обаче е причинил сериозни смущения в енергийната търговия, както и разрушения по енергийна инфраструктура в Близкия изток. Това е накарало Пекин да разчита в по-голяма степен на Русия за своите петролни доставки.
Китай и Индия не са единствените страни, които се обръщат към руската енергия. През април Индонезия е обявила планове да закупи до 150 млн. барела петрол от Русия. Обикновено между 20 и 25% от петролния внос на Индонезия идва от Близкия изток и преминава през Ормузкия проток, което прави страната уязвима при продължителна криза в региона.
Тази част от картината беше потвърдена и от Reuters, която съобщи, че Индонезия ще внесе 150 млн. барела руски суров петрол през тази година. Заместник-министърът на енергетиката Юлиот Танджунг заявява пред агенцията, че обемът трябва да покрие нуждите на страната до края на годината, като правителството още уточнява механизма на вноса. Reuters отбелязва, че Индонезия търси руски суров петрол и втечнен петролен газ на фона на енергийния недостиг, предизвикан от войната в Близкия изток.
Индонезийската държавна агенция ANTARA също съобщава, че страната е осигурила 150 млн. барела руски петрол на специална цена след посещението на президента Прабово Субианто в Русия. Според президентския специален пратеник по въпросите на енергетиката и околната среда Хашим Джойохадикусумо Русия първоначално се е съгласила да достави 100 млн. барела, а при нужда обемът може да бъде увеличен с още 50 млн. барела.
Това показва, че ефектът от кризата не се ограничава само до големите азиатски икономики. При несигурност в Близкия изток държавите, зависими от петролни маршрути през Ормузкия проток, търсят алтернативи, които могат да бъдат доставени бързо, в големи количества и на сравнително по-ниска цена.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
