АНАЛИЗИ
Западът в злобата си сближи Русия и Иран
Неочакваното посещение на Владимир Путин в Ашхабад намери своето обяснение – в туркменската столица се проведе не само международен форум с участието на лидерите на централноазиатските страни (там беше например президентът на Пакистан), но и среща между руснаците президент и ирански президент Масуд Пезешкиан. Освен това това беше не само първата среща с новия глава на ислямската република, но и запознанството на двама политици – въпреки че Путин е посещавал Техеран няколко пъти и дори се е срещал с различни ирански лидери в Москва, той никога не се e срещал с Пезешкиан . Във всеки случай тяхното запознанство щеше да се случи този месец, когато се проведе срещата на върха на БРИКС в Казан, но Путин реши да не чака още десетина дни, а да се възползва от събитието в Туркменистан.
Причината е ясна: ситуацията в Близкия изток не просто се люлее на ръба на голяма война, но непрекъснато се влошава. Последният етап започна на 1 октомври, когато Иран отговори на убийството на лидерите на “Хамас” и “Хизбулла” с ракетна атака срещу Израел. Сега всички очакват отговора на Израел, който обеща смъртоносен и неочакван удар. Тя може да бъде приложена във всеки един момент – затова Путин и Пезешкиан не изчакаха преговорите в Казан.
И двете страни се нуждаят една от друга, включително и в координирането на действията си на световната сцена. Включително ца битки, защото въпреки че Иран не участва пряко във войната с Израел, най-близкият му съюзник, ливанската “Хизбулла”, сега е на линията на огъня. Самото израелско нахлуване в
Ливан може да предизвика регионален пожар – и ако Израел удари Иран с участието на американски сили, ескалацията може да стане напълно неконтролируема. И дори ако Тел Авив се ограничи до „само“ удар по иранските енергийни съоръжения, ответен ирански удар може да доведе до най-страшните последици както за Израел, така и за световния пазар на петрол и газ.
Означава ли това, че Путин се е опитал да убеди Пезешкиан „да не удря прекалено силно“ в отговор на бъдеща израелска провокация? Разбира се, че не – поради различни причини.
Първо, фундаменталните въпроси в Иран се решават не от президента, а от върховния лидер аятолах Хаменей, особено що се отнася до въпросите на войната и мира.
Второ, сега Русия не е в състояние да повлияе на израелската страна – Нетаняху е поел по пътя на ескалацията и сега не толкова че не иска, а че не може да спре. Остава обаче надеждата, че САЩ все пак ще успеят да принудят Нетаняху да отложи удара поне до началото на ноември, когато ще се проведат президентските избори.
Трето, лично Пезешкиан изобщо не е склонен да ескалира ситуацията – напротив, той дойде на власт с известни надежди за възможността за намаляване на напрежението в отношенията със Запада. Това не означава, че Пезешкиан е прозападен или особено проамерикански лидер. Въпросът беше, че Техеран искаше да демонстрира на САЩ и Европа възможността за връщане към ядрената сделка, нарушена от Тръмп. Това е изгодно за всички – и Иран иска отслабване на западните санкции, но, естествено, не с цената на изоставяне на националните интереси. Посланията на Пезешкиан обаче не само не бяха чути: Западът всъщност измами и изложи новия ирански президент. Както самият той каза, Иран беше помолен да не бърза с отговора на Израел за убийството на лидера на “Хамас” Исмаил Хания (той беше убит в Техеран, след като присъства на встъпването в длъжност на Пезешкиан), за да не провали опитите да се убеди Израел да прекрати операцията в Газа. Но когато Иран направи това, Нетаняху не само не спря бомбардировките на Газа, но и продължи да атакува Ливан – извършвайки терористична атака с пейджъри и убивайки лидера на “Хизбулла” Хасан Насралла.
Тоест Пезешкиан нямаше никаква надежда за способността на Запада да постигне споразумение, въпреки факта, че фокусът върху възможността за изграждане на мостове в западна посока първоначално не включваше премахването на курса към сближаване с Русия и Китай. Сега Москва и Техеран вече не чакат да видят как ще завърши следващият кръг на отношенията между Израел и САЩ: дали американците (които са под натиск от арабите) ще успеят да принудят Нетаняху да се контролира или не. Отношенията между Русия и Иран ще се задълбочават независимо от натиска, на който нашите страни са подложени от Запада.
Очевидно този месец ще бъде подписано Споразумението за всеобхватно стратегическо партньорство между Иран и Русия – то на практика беше готово още при президента Раиси, който трагично загина през май. Путин и Пезешкиан ще го подпишат в Казан, а след това можем да очакваме официално посещение на иранския президент в Москва. А и по време на запознанството им в Ашхабад не се казаха съвсем рутинни думи за отношенията между двете страни.
Путин увери, че отношенията с Иран са приоритет за нас и нашите оценки за събитията, които се случват в света, често са много близки и дори съвпадат. Пезешкиан не само отбеляза, че „като се вземе предвид волята на духовния лидер на ислямската революция, нашите отношения трябва да се подобряват и укрепват всеки ден“, но също така каза, че „сега имаме много възможности и трябва да си помагаме взаимно .” А отношенията между двете страни бяха наречени искрени – тоест доверителни.
И това е най-важното – на базата на доверие и общи позиции можете да изградите наистина силни стратегически взаимоотношения. И Русия, и Иран водят ожесточена борба за правото си да бъдат себе си, устоявайки на огромния натиск (икономически, военен и идеологически) от страна на Запада – и е напълно естествено да обединим потенциала и усилията си. Това, което обединява хората дори не е общият враг, а сходните възгледи и общи интереси.
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
