АНАЛИЗИ
Защо САЩ подпалват Иран
Протести бушуват в Иран вече втора седмица, предизвикани от смъртта на 22-годишната студентка Махса Амини, която беше отведена в полицейския участък за неправилно носене на хиджаб.
На 16 септември световните медии, позовавайки се на иранската агенция „Фарс“, съобщиха за смъртта на Амини. Пресцентърът на полицията в Техеран съобщи, че Махса Амини „се е почувствала зле, след като е била отведена в полицейския участък за обяснения и обучение по морал, и незабавно е била прехвърлена в болница поради сърдечен проблем“. Според полицията Амини е починал от сърдечен удар в болница в Техеран.
Малцина вярваха на тези обяснения. Полицията в Техеран обяви, че Махса Амини “внезапно е развила сърдечни проблеми” – сякаш 22-годишна жена може толкова лесно да получи инфаркт. Иранските медии публикуват тази глупост като факт“, пише в социалната мрежа Махса Алимардани, активист на правозащитната организация „Член-19“.
Редица свидетели твърдят, че Амини е била бита в полицейския ван, включително и по главата. Полицията отрече обвиненията и разпространи записи от камери за видеонаблюдение от полицейския участък, на които се вижда как Амини говори с полицай, след което се хваща за главата и пада. Според полицията причината за смъртта ѝ е внезапен инфаркт. А министърът на вътрешните работи предположи, че момичето има здравословни проблеми.
Бащата на Амини каза в интервю за портала „Емтедад“, че тя не е имала здравословни проблеми, но след смъртта ѝ по краката на дъщеря му са се виждали странни синини. Смята видеото от РПУ-то за монтирано.
В същото време британският „Гардиън“ съобщи, че шефът на иранската морална полиция е бил отстранен от длъжност. Компютърна томография на главата на Амини показва счупена кост, кръвоизлив и оток на мозъка, което очевидно потвърждава, че тя е починала от удар в главата.
Смъртта на Амини не е първият подобен случай. През 2003 г. 55-годишната ирано-канадска журналистка Захра Каземи почина при съмнителни обстоятелства в болница в Техеран, където беше откарана от затвора. Комисия, назначена от иранския президент Мохамад Хатами, установи, че смъртта на Каземи е причинена от мозъчен кръвоизлив в резултат на нараняване на главата. В същото време иранските власти отхвърлиха твърденията за изтезания срещу журналиста.
В Секез, родния град на Амини, и столицата на ирански Кюрдистан Сенендедж се проведоха протести, които завършиха със сблъсъци с полицията. Скоро жените излязоха по улиците в Техеран, скандираха антиправителствени лозунги, разкъсаха хиджабите си и ги изгориха. Студенти протестираха в университетските кампуси. Протести обхванаха почти всички провинции на Иран, включително религиозните центрове Кум и Машхад, както и редица градове в Ирански Азербайджан.
Ако предишните протести бяха локални и не представляваха заплаха за политическата система на Ислямската република, сега всичко е различно. Смъртта на Амини беше причината за избухването на протести, които придобиха чисто политически характер и открито се подкрепяха и подклаждаха отвън. Тези външни сили обаче дори не са маскирани.
Американският седмичник „Ню Йоркър“ публикува интервю с бившата иранска дисидентка Масих Алинеджад, която каза, че ръководи протести в Иран, в които жените играят водеща роля.
„Аз ръководя това движение“, каза Масих Алинеджад. „Иранският режим ще бъде свален от жени. Вярвам в това“, допълни тя.
Изгонена от Иран преди тринадесет години, Масих Алинеджад живее в Ню Йорк в тайно скривалище, охранявано от агенти на ФБР, и поддържа блог, който има повече от десет милиона абонати. През последните години тя се превърна в един от най-влиятелните лидери на общественото мнение в Иран. Алинеджад се бори с хиджаба от 2014 г., когато създаде онлайн движението „Моите прокрадващи се свободи“. На страницата на движението са публикувани снимки и видеоклипове, изпратени от ирански жени без хиджаб. През пролетта на 2017 г. Алинеджад за първи път организира масови протести на ирански жени срещу хиджабите.
„Миналата седмица, когато избухнаха протести след смъртта на Махса Амини, Алинеджад видя, че годините ѝ на организиране най-накрая се увенчават с успех“, пише „Ню Йоркър“.
Според мен обаче Масих Алинеджад е просто параван на протестното движение, което се организира от силите на проамериканската клиентела в Иран – и то доста многобройна. Недоволни от религиозни ексцесии не са единствено иранските жени, но и младежта.
Освен това, веднага след началото на протестите, спящите клетки на забранените в Иран движения “Кумеле”, “Педжак” и “Организацията на муджахидините на иранския народ” станаха по-активни.
Иранските власти започнаха да забавят и изключват интернета, за да свалят протестния плам, а САЩ в отговор разрешиха пускането на сателитен интернет през системата „Старлинк“ на Илон Мъск на територията на Ислямската република. И наложи най-тежките санкции на четири ирански отбранителни компании, които произвеждат дронове.
Всичко показва, че американците се възползваха от инцидента с Амини, за да засилят натиска си върху Иран, който напоследък много се сближи с Русия. Ирански дронове, управлявани от руски оператори, сега ужасяват украинската армия. Иран стана член на ШОС. Иранският президент Ибрахим Раиси изнесе силна реч на Общото събрание на ООН в Ню Йорк и проведе важни срещи с ръководителите на няколко европейски държави.
Масовите протести в Иран вече отшумяват. Милионна демонстрация на привърженици на властите се проведе в Техеран.
Не оправдавам иранските пазители на шариатския морал. Биенето на жени е срам за всеки мъж, бил той и тройно верен мюсюлманин. Но да си затваряме очите за подривните стратегии на Америка е безсмислено. САЩ се държат в Иран така, както се държат навсякъде и винаги: виждат проблема и го раздухват до гигантски размери. Но е важно да запомните, че тяхната цел не е да решат проблема, а да постигнат интересите си. Пет пари не дават за нещастната студентка, както и за всички иранки.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
