БЛОГ
ЗА ОНЕЗИ ПО ГРАНИЦАТА!
Нека ви разкажа за Мустафа. Знаете го. Оня с качулката, анцуга и раницата.
Трябва да знаете, че Мустафа лъже. Мустафа не се казва Мустафа. Той не е сириец, нито е бежанец. Лъже, че е загубил документите си. Лъже от къде идва, но може да му се вярва къде отива.
Мустафа има последен модел мобилен телефон. Крие се зад гърбовете на жените и децата. За него те са средство.
Не търсете от него кавалерски постъпки. В неговата култура такива не съществуват.
Там жената върви зад мъжа и го обслужва.
А когато не изпълни задълженията си бива убита. И това е негово изконно право.
Мустафа пресича държавни граници и намира за свое неприкосновено право да го прави. Граничарите му пречат, затова ги прогонва като кучета – с камъни. Ядосва се, че не му се получава. Мустафа не се интересува от законите. Особено от законите на неверниците. Колкото по-на север отива толкова повече стават неверниците.
Мустафа е млад, силен. Може да хвърля камъни и да прави бебета. За второто по-долу. Тоест, може всичко, което се иска от него като мъж.
Мустафа е горд, че има пенис. В културата на Мустафа две жени са равностойни на един мъж. Също така Мустафа знае, че ако утрепеш неверник не е убийство. Ако го заколиш с касапски нож дори не е престъпление. А ще идеш в рая. Мустафа не е престъпник – има и двете.
Мустафа вярва, че трябва да получава пълна издръжка от неверниците, защото е млад и потентен. Той идва да яде и да прави бебета. Вярва, че по този начин прави добро на света. Неговата свещена задача е да ашладиса стария континент.
Мустафа се дразни, че около него има различни от неговите. Стиска зъби. Мустафа знае, че е вълк в кошара.
Мустафа вярва, че белите мъже са овни, а жените им са плячка. Да. Освен това белите жени са курви. Ходят голи и го дразнят. Затова изнасилването не е престъпление. В държавата на Мустафа курвите ги трепят с камъни. Мустафа е морален и знае как се мятат камъни по курви.
Мустафа иска да живее в твоята държава, но също иска да ти каже как точно ще живее, защото ти си заблуден, а неговата същност не предполага да се съобразява с неверници. Вярва, че един ден той ще определя законите, а ти ще работиш за него. Ще правиш дюнери.
Мустафа мрази гейовете. Независимо колко плюшени мечета му подаряват, той иска да ги види как висят избесени по уличните лампи. Ох, само почакайте!
Мустафа не чете. Четенето не е в културата му. Знае да дои кози и да ги коли. Също така може да пали огън и да хвърля камъни. Тези, които могат да четат и имат образование не бягат с лодки към Европа.
Мустафа не ти е благодарен затова, че днес има какво да яде и къде да спи. Той те мрази. Трябва да знаеш, че имаш поставен ултиматум и времето ти изтича. До тогава той разчита на твоята толерантност.
Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
