АНАЛИЗИ
Изборът не е между Москва и Фенера, а между канона и беззаконието, между Христа и антихриста
Първата подмяна е внушението, че става дума за борба за “автокефална украинска църква”, за битка между “незалежна”, европейска Украйна срещу деспотичната, евразийска Русия. Европравославие срещу евразийски православен цезаропапизъм. Така представено, няма как да не събуди симпатиите на неизкушената от историческа и църковна фактология аудитория. Медийната картина съзнателно игнорира и почти не говори за Украинската православна църква (Московски патриархат), начело с митрополит Онуфрий, призната от всички поместни църкви. А това са мнозинството украински православни християни. Патриарх Алексий дава през 1990 г. автономия на УПЦ (МП) – самостоятелно да избира епископата си, да контролира финансите си. В Синода на УПЦ (МП) няма представители на РПЦ, докато в Синода на РПЦ членуват украински митрополити. Ако някой има правото по канон да иска автокефалия, то това е УПЦ (МП), не разколниците, които се роят, и далеч не се изчерпват с УПЦ (КП) и УАПЦ. Спомнете си българските разколници от зората на прехода и фалцета: “Лустрация!”. Медийният и политическият образ за “автокефална украинска църква” се фокусира предимно върху неканоничната УПЦ (КП), начело със самоназначилия се патриарх Филарет, разстриган монах, отлъчен от РПЦ. Филарет с политическата подкрепа на майданските власти в Киев, поощрявани официално от американските си партньори, воюва срещу украинското Православие. Това не е просто майдан – политически преврат с външна намеса, това е битка за души, анексиране на духовно пространство. Православна Украйна не воюва с Русия. Киев воюва с Православието в Украйна, заставайки на страната на разколниците, на неправославните. Разколниците са “вместо”/”против” Христа. Киев е направил своя избор.
Звучи радикално? Мракобесно! Скандално, може би? Да, може и да реже светското ухо, изнежено от либералния комфорт на всеобщата/всеядната любофф. Но за църковния разкол, надвиснал над Православието, няма как да се използва политкоректна лексика. Каноните пазят чистотата на Православието, нарушаването им откъсва отломъци от Църквата, но тя остава “стълб и крепило на истината”
Антихрист не значи само против, но и “вместо” Христа. Всеки опит за подмяна на канона под формата на “реформа”, “модернизация”, икуменическа прегръдка, “обновление” и прочее благовидности, е антихристиянство, или избор между Христа и антихриста – осъзнат или не.
Най-често “вместо”, “на мястото на” Христа в човешкото сърце се предлагат идеологии. А те се приемат на доверие/вяра в светлото бъдеще, или фентъзи минало, може и фантастика. Многообразието е гарантирано, а целите галят ухото: “справедливост”, “братство”, “щастие”, или пък “висок стандарт”, “безсмъртие”. Има за всеки, потребителската кошница на идеологията е щедра.
Москва и Фенера
Когато една империя загине, тя продължава живота си в идеологическото време с измамното очакване на ренесанс като реплика, дубликат, едно към едно с машина на времето – илюзия с опасни последствия.
Съветската империя след 1991 г. живее идеологически между мавзолея на Ленин и 9 май. Османският халифат се реанимира в неоосманизма. “Византия след Византия” има много идеологически проекции, далеч не всички безобидно културологични или православно патетични като “византинизма” на Константин Леонтиев. “Византия”, или “Константинопол”, или “Новият Рим” се идеологизира и агресивно като “Мегали идея”.
Малоазийската катастрофа след Първата световна война отрязва “мегали идеята” от историческата география на елините. Гърците безвъзвратно са изгонени от Мала Азия. Остава вариантът за реванш в духовната география на Православието, който пленява фанариотите, олицетворени от Вселенския патриарх. В титулатурата му неслучайно са “Константинопол” и “Новият Рим”. Кавичките липсват в изписването му, но показват реалността. Константинопол пада през 1453 г. и оттогава е Истанбул [“Града”, но не на Константин], в чийто квартал – Фенер, се изчерпва “вселената” на патриарха, легитимирана политически от валидността на турския му паспорт. След Втората световна война се добавя и финансовата зависимост на Вселенския патриархат от САЩ, където е разположена малоазийската гръцка диаспора. Канада е другото й средище.
“Фанариот” и “православен” е като “ислямист” и “мюсюлманин” – несъвместими са. Както мюсюлманинът, ставайки ислямист (салафит, уахабит, “умерен опозиционер” с бяла каска), престава да бъде мюсюлманин, така и фанариотът престава да бъде православен, защото предпочита “мегали идеята” пред Православието. Идеология срещу вяра, беззаконие срещу канон.
Константинопол е мираж, докато Москва е факт. Оттук и старата вражда за “Рим” (“Новия” или “Третия”) между Вселенската патриаршия и Руската православна църква, проявила се за пореден път в Украйна. При всеки удобен момент, когато Руската православна църква е подложена на гонения от властите, Вселенският патриарх се съюзява с гонителите.
През ХХ век фанариотите преговарят с болшевиките и признават покровителстваните от тях разколници – обновленците, срещу руския патриарх Тихон. Вселенският патриарх Григорий VII е готов да прати в СССР своя комисия със свои епископи “за умиротворяване”, предлагайки на патриарх Тихон да се оттегли (май 1924 г.).
Руският патриарх отговаря по канона с цитати от Вселенските събори: незаконна намеса във вътрешния живот на РПЦ, която е “признавала и признава първенството по чест, но не по власт” на Вселенския патриарх (юни, 1924 г.).
Следва писмо на митрополит Василий (бъдещият вселенски патриарх Василий III) до председателя на Секретариата по въпросите на култовете при президиуама на ВЦИК – П. Г. Смидович. От името “на целия Константинополски пролетариат”: “Съветска Русия може да откликне на молбата на пролетариата от Близкия Изток… и да окаже на Константинополската патриаршия велика услуга… още повече, че Вселенският патриарх, признат на Изток за глава на целия православен народ, ясно е показал с действията си разположението си към съветската власт, която той признава” (юли, 1924 г.).
Обновленците са готови да се откажат от автокефалията на РПЦ и да се подчинят на Фенера в замяна на легитимацията им. Впрочем обновленците са за въвеждането на второбрачие при свещениците, антиканонична практика, въведена наскоро във Вселенския патриархат от Вартоломей – братя по дух.
Изборът не е и между Русия и Украйна, православна Украйна е с Русия
Кривото огледало на евролибералните медии съзнателно подменя два фокуса на конфликта в Украйна.
Първата подмяна е внушението, че става дума за борба за “автокефална украинска църква”, за битка между “незалежна”, европейска Украйна срещу деспотичната, евразийска Русия. Европравославие срещу евразийски православен цезаропапизъм. Така представено, няма как да не събуди симпатиите на неизкушената от историческа и църковна фактология аудитория.
Медийната картина съзнателно игнорира и почти не говори за Украинската православна църква (Московски патриархат), начело с митрополит Онуфрий, призната от всички поместни църкви. А това са мнозинството украински православни християни. Патриарх Алексий дава през 1990 г. автономия на УПЦ (МП) – самостоятелно да избира епископата си, да контролира финансите си. В Синода на УПЦ (МП) няма представители на РПЦ, докато в Синода на РПЦ членуват украински митрополити.
Ако някой има правото по канон да иска автокефалия, то това е УПЦ (МП), не разколниците, които се роят, и далеч не се изчерпват с УПЦ (КП) и УАПЦ. Спомнете си българските разколници от зората на прехода и фалцета: “лустрация!”.
Медийният и политическият образ за “автокефална украинска църква” се фокусира предимно върху неканоничната УПЦ (КП), начело със самоназначилия се патриарх Филарет, разстриган монах, отлъчен от РПЦ. Филарет с политическата подкрепа на майданските власти в Киев, поощрявани официално от американските си партньори, воюва срещу украинското Православие. Това не е просто майдан – политически преврат с външна намеса, това е битка за души, анексиране на духовно пространство.
Православна Украйна не воюва с Русия. Киев воюва с Православието в Украйна, заставайки на страната на разколниците, на неправославните. Разколниците са “вместо”/”против” Христа. Киев е направил своя избор.
Втората медийна подмяна е представянето на РПЦ като инициатор на разкола в Православието и неглижирането на грубите нарушения на каноните от вселенския патриарх Вартоломей (“вселенските легати” на чужда канонична територия на УПЦ (МП), незаконното снемане на анатемата от Филарет, непризнаването на каноничната територия на РПЦ и др.).
Вартоломей подценява манталитета на украински разколници. Филарет не е очарован, че е “разжалван” като митрополит, подчинен на Константинопол, и твърди упорито, че “е бил, е и ще остане патриарх”.
Вартоломей обаче познава манталитета на украинските православни, които ще защитават храмовете и Киево-Печерската Лавра, подложени на риска от превземане от разколниците с политическия чадър на Киев. Това означава религиозна война, гонение на православни. Геополитически хаотизацията на Украйна е удар срещу Русия.
Опитите да се опростят събитията, сравнявайки с Естония през 90-те години, когато вселенският патриарх легитимира антиканонично втора Естонска православна църква, извън РПЦ, и временно пак е прекратено евхаристийното общение между Москва и Фенера, са уязвими. Защото Киев за руското Православие е това, което е Охрид за българското Православие и Косово – за сръбското.
Разколът като духовна реалност вече ще бъде удар срещу Православието, перфидно премислен, надълбоко, в сърцето. При разкол пукнатината ще е във всяка православна църква, във всеки храм, където и да се намира той. Всяка поместна църква ще трябва да вземе страна. Защото преглътне ли се беззаконието на Вартоломей, всяка поместна църква ще бъде заплашена от “вселенско” опекунство и отричане на автокефалията й под политически натиск отвън, както се случва сега с Украинската православна църква (МП).
Всеправославният събор по канон може да удържи на натиска на беззаконието и да избегне разкола.
Изборът предстои.
Автор: Дарина Григорова
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
