БЛОГ
Изгубеното поколение
Те са децата, които не забелязват света. Нямат спомен. Нямат асоциация. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Няма база за сравнение. Причинно-следствените връзки не функционират пълноценно. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за черешите и за децата.
През годините периодично ги вкарваме в статистиката за (не)грамотност, размахваме назидателно пръст, цъкаме с език и… всичко се възпроизвежда отново и отново в стряскащи мащаби и все по-размиващи се граници. А през това време те порастват. Шмугват се неуверено в новите си социални роли, ставаме равнопоставени с тях и вече не са деца, а
наши колеги, подчинени, при особени обстоятелства и шефове
Тогава с ужас откриваме, че са жестоко осакатени и съвсем буквално не знаят на кой свят живеят, нито пък какво точно да правят в него, както и как да процедират със собствения си живот. Ступор!
Проблемът въобще не е в пълния и краткия член и в запетайките, с които се ограждат вметнатите части на изречението. Не е и в това, че може би не могат да си купят билет за метрото. Те са достатъчно “грамотни”, за да си резервират почивка през сайт за колективно пазаруване например, да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност.
Те са децата, които могат да си купят дрехи онлайн и да ги върнат, ако не им харесат, да си поръчат храна за вкъщи и т.н. Проблемът е в липсата на елементарна битова и социална сетивност. Снимка: Daniela Hartmann (alles-schlumpf) on Foter.com / CC BY-NC-SA
Те просто не забелязват света и живота около себе си, не се интересуват, не се вълнуват от него. Населяват го на принципа “то това така си беше”, не търсят обяснение за нищо и са толкова слабо ориентирани в него, че не са в състояние да го обитават самостоятелно, камо ли да се погрижат сами за себе си.
Зад наперената външност на
децата, които не забелязват света
се крие страх от действителността и желание за отлагане на срещата с нея колкото се може по-дълго. А най-лошото е, че сетивността им не е притъпена. Тя просто е неразвита изначално, защото светът и животът във всичките им проявления са им спестявани с несъстоятелен мотив.
Те не са глупави, макар да изглеждат точно такива. В никакъв случай не са и хора без потенциал, но са хора без амбиция. Простичка, базова, човешка амбиция да се развиваш, да учиш, да постигаш, да се обогатяваш, да трупаш, да можеш. Липсата ú ги прави апатични, безкритични и мързеливи – незабелязващи и нелюбознателни. Апатията ги превръща в хора без отношение към каквото и да било, освен към собствения им комфорт. Липсата на интерес задържа развитието им като личности в най-общ смисъл и ги натиска на интелектуалния минимум.
Вината за това не е в тях, не е в технологиите, нито във времето, в което живеят. Не е и в учителите, в средата, в обществото и във всички други “стълбове”, на които традиционно се прехвърлят родителските отговорности.
Вината се крие вкъщи
По една или друга причина те са свикнали да получават живота наготово, а след като няма стимул, няма как да се очаква и реакция. Ежедневието им е дотолкова лишено от “препятствия”, дори съвсем дребни и глупави като това да си приготвят сами нещо за хапване и да изхвърлят боклука, че забравят, преди още да са го научили, какво е да разбираш и опознаваш през собствения си опит. Съответно нямат опит – никакъв, освен консумирането на създадени от друг блага, без да се замислят.
Затова не е изненадващо, че сезонът на черешите се измества през февруари-март. Те са децата, които просто не забелязват света и живота около себе си. Мозъчните им импулси увисват в пространството, защото няма с какво да свържат текущите събития. Нямат база за сравнение. “Чекмеджетата” в главите им зеят отчайващо празни. Толкова отчайващо, че ти става тъжно – за техните неродени деца.
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
