Събитието бе централно-европейска конференция, посветена на подривните кампании за дезинформация на Путинова Русия (които, впрочем, са съвсем истински, добре скрити и сравнително ефективни). Един от говорителите – американец – предупреждаваше, че европейските демокрации са заставени пред огромната опасност да се подадат на всичките изкушения на авторитарния популизъм, като дори имало вероятност да се отрекат от самата идея за демокрация под това измамно влияние. Американецът приведе пример в защита на тезата си за демократичния европейски колапс: медийният милиардер Адрей Бабиш, който с популистката си платформа е фаворит за спечелването на изборите в Чехия.

Доводите на американския говорител бяха посрещнати с тежка въздишка от европейски участник в конференцията. Той озадачено го попита: „Защо американците така обичат да преувеличават? Бабиш наистина има съмнително комунистическо минало и на пръв поглед не вдъхва много доверие, но той все пак служи като финансов министър на Чехия последните три години и това засега има благоприятно отражение върху икономиката. Най-вече печели гласове заради твърдата си позиция срещу имиграционните политики на ЕС. Също така си има неприятности със закона поради обвинения в корупция и то до такава степен, че е съвсем възможно това да го възпрепятства при съставянето на кабинет. Никой в Централна Европа не смята, че той ще сложи край на чешката демокрация. Подобни неиздържани твърдения единствено подкопават нашата критика към Путин.“

Нелош анализ и изключително далновидна прогноза. Преди месец партията на Бабиш излезе първа на изборите, но не съумя да намери коалиционни партньори и беше принудена да състави правителство на малцинство. Новият парламент за втори пореден път гласува да се снеме депутатския имунитет на Бабиш заради обвинения в корупция, което го постави в сериозна опасност. Още миналата седмица правителството му загуби вот на доверие и подаде оставка. В момента се състоят преговори за нова коалиция. Бабиш се оказа издръжлив и е силно вероятно отново да излезе като победител от новопоявилата се ситуация, но чешката демокрация се доказа не по-малко издръжлива и устойчива.

Повърхностното обяснение за събитията в Централна Европа гласи, че популисти подкопават ЕС и поставят демокрацията в страните си в сериозна криза. Още по-грубо казано: правителствата на т.нар. Вишеградска четворка все повече се доближават до авторитарния модел на управление. Но разгледано по-внимателно се забелязва и нещо друго. В първите си 20 години на съществуване тези млади демокрации откриха, че прекалено много лостове за влияние в обществото като съдилищата и медиите, въпреки че са в ръцете на пост-комунисти, все още са под контрола на правила, конституции и бюрокрации, създадени от комунистите в миналото. Тези млади демокрации всъщност вършат каквото се очаква от една демокрация: реформират институциите, за да прокарат политиките, които избирателите им, чрез своя вот, са посочили, че искат да видят приведени в действие.

И въпреки че възгледите им за граници, имиграция и култура са в разрез с принципите на Брюксел, нито хората, нито правителствата в тези държави са враждебно настроени към самия Европейски съюз. Те не желаят да го напуснат; искат да останат вътре и да върнат част от изгубената си власт, която според тях е била предадена на централизираните европейски институции. Даже в някои случаи са за повече европейска интеграция; пример за това е унгарският премиер Виктор Орбан, един от най-големите застъпници на идеята за обща европейска армия. Но всичките тези държави просто имат визия за една по-различна Европа, която се отнася с повече уважение към новите си и по-малки членове. За това и са започнали да работят заедно в групи като Вишеградската четворка, за да упражняват натиск върху Брюксел по-ефективно.

Наследеното от края на Студената война политическо статукво се пропуква и все още не е ясно каква нова система от партии и идеологии ще се издигне от неговите руини. Все още доста неща са под въпрос. Пост-комунистическата левица се разпада почти навсякъде: чешките социалдемократи получиха само седем процента на последните избори, а пък в Полша, съдейки от последните избори, левицата е пред изчезване, което от своя страна остави надпреварата за власт в ръцете на градската либерална партия „Гражданска платформа“ и консервативната провинциална партия „Право и справедливост“. Преди три години, пет партии от унгарската левица съставиха коалиция с надеждата да съберат възможно най-много гласове. Успяха да спечелят гласовете на една четвърт от избирателите в сравнение със събраните 20 процента от дясно-популистката партия на Йобик и 45-те процента на управляващите консерватори на Фидес. В Словакия избирателната надпревара е между дясноцентристка коалиция и бившият комунист, станал предприемач и много напомнящ на Бабиш, Роберт Фицо, който определяйки се сам като „популист“, засега доминира политическата сцена там.

Мейнстрийм дясно-либералните партии с пропазарни, проевропейски и социално „прогресивни“ платформи са изправени пред сериозна екзистенциална дилема. Дали да влязат в коалиции, включващи националисти и социални консерватори, неминуемо променяйки в процеса своята идентичност? Или да признаят, че са загубили и да отстъпят мястото си на по-традиционно настроените консервативни парти или даже на откровените популисти?

Управляващата партия в Полша, Право и Справедливост, засега се радва на подкрепа от почти половината население според последните социологически изследвания и има огромна преднина пред който и да е потенциален конкурент. В Чешката република и в Словакия център-дясното се очертава като сериозен претендент за властта, но партиите на традиционната десница губят все повече гласове за сметка на популистките им противници; това особено ясно се забелязва в Чехия. В Унгария Виктор Орбан успешно преобрази своята първоначално капиталистическа либерална партия в широк съюз от консерватори с доста разнородна платформа. Партията му силно държи на фискален консерватизъм и непоколебимост да изплати своя дълг към ЕС и МВФ, но също така се забелязват и силни националистически елементи, често преливащи в евроскептицизъм и икономически и социален интервенционизъм, както и до голяма степен протекционизъм що се касае до запазването на християнската културна идентичност на унгарското население.

Смело застъпвайки се за суров национален консерватизъм, особено що се отнася до имиграция, влиянието на Орбан значително се усеща в дясноцентристките партии из целия континент. Той е считан за главния фаворит да спечели на изборите през април тази година.

Ако се поровим малко по-дълбоко в идеите и аргументите, даващи тласък на тези нови партии и съюзи, откриваме една интересна симбиоза между политически идеи и културни светогледи. Забелязваме как държавите от Вишеградската четворка най-накрая ясно изразяват своето несъгласие да бъдат командвани и порицавани от Западна Европа и от европейския елит в Брюксел, който обмисля санкционирането на полското правителство. Това бе особено видно на полско-германския баскетболен мач след събитията в Кьолн, на който фенове разгърнаха плакат „Пазете жените си, а не нашата демокрация“.

Също така членовете на бившия комунистически блок са превъзмогнали сантименталната благодарност за това, че вече принадлежат в Европа и западния модерен свят и са готови да отстояват своите икономически интереси с по-малко задръжки в дискусиите на Европейския съюз. И не на последно място идва обстоятелството, породено от миналото им. Тъй като съвсем наскоро източноевропейските държави извоюваха своята независимост от Съветския съюз, те съвсем умишлено и съзнателно влагат огромно значение в националния им суверинитет и идентичност, и са готови да ги защитават.

Бившият американски министър на отбраната при управлението на Буш младши Доналд Ръмсфелд беше дал на тези новопоявили се европейски консервативни партии названието „Новата Европа“. Погледната през призмата именно на тази Нова Европа ортодоксалността на Брюксел представлява една „фалшива Европа“, съставена от олигархична политическа структура и стерилна, умъртвена култура, която дефинира всичко което не харесва като враждебно към либералната демокрация.

Тези централноевропейци искрено възприемат себе си за „истинската Европа“. Тя се състои според тях от неоспорима подкрепа за националната държава, семейството, разумна и далновидна политика, християнската религия и мажоритарната демокрация; те се разглеждат като много по-автентични носители на европейската държавна традиция. Споровете и битките им с Брюксел не са породени от предполагаемата им антиевропейска позиция, а се коренят в многопластовия дебат за истинското значение на понятието „европеец“.

Емануел Макрон напоследък също не се въздържа предложи своята собствена визия за Европа като единствената правилна. Той предупреждава централноевропейците, че „за държавите в Европа, които не следват привилата, ще има политически последици.“ Но не би следвало политиката да работи по този начин, още повече политика с претенция за демократичност. Нереалистично е да се предполага, че Франция, Германия и Белгия могат помежду си да поканят милиони имигранти в Европа и след това просто да инструктират другите държави да ги приемат. Държавите, които Макрон визира, искат именно подобни правила да се променят, както и утопичните предпоставки на които почиват.

Един полски депутат описа двете противопоставящи се страни по следния начин:“Западноевропейските общества разглеждат тези от Източна Европа, особено Полша и Унгария, като авторитарни режими, оглавени от крипто-фашисти. В същото време консерваторите в Полша и Унгария смятат, че Западна Европа е пропита с господство на една единствена идеология, цензура, идеологически комисари, липса на инакомислие и не на последно място – демократичен дефицит.

Нещата започват да се натрупват и ескалират. Подкрепен от Франция и Германия, Брюксел заплашва Полша и Унгария със санкции заради обвинения в отстъпване от демокрацията. Това представлява чудовищно преувеличение, имайки предвид как в двете държави се състоят разнородни политически кампании, улични протести, опозиционни медии и честни свободни избори. Те неоспоримо са демократични, при това много по-демократични от самия Европейски съюз.

Нека вземем пример. Аргументът на ЕС, че управляващата партия в Полша „Право и Справедливост“ е напълнила конституционния съд с нови хора пренебрегва факта, че миналите управляващи сториха същото, което всъщност доведе до ответната реакция на консерваторите. След като изгуби изборите, бившата управляваща партия преждевременно назначи пет нови съдии. Така 14 от 15 съдии щяха да са назначени от бившото правителство, ако не бяха заменени. След промените на Право и Справедливост, конституционния съд се състои от 9 съдии, назначени от Гражданска Платформа, и 6 съдии, назначени от Право и Справедливост.
По подобен начин, въпреки че Унгарската партия Фидес си спечели силна позиция в медиите (както един социалистически премиер посъветва Орбан да стори, след като последният му се оплака за левичарското господство в медиите), тя е далеч от пълен контрол. Нужно е само да си припомним отразяването на всички правителствени скандали миналата година от опозиционните медии. Медийната подкрепа на Орбан дори не е впечатляваща, ако се сравни със симпатията, която американските медии изразяват към партията на демократите.

На Макрон може да му се иска да си въобразява, че битката е ограничена до Изтока срещу Запада. Обаче общественото мнение в западноевропейските държави все повече клони към същата посокa – и партиите и правителствата трябва да отговорят адекватно. Франция, Италия и Испания вече имат свои собствени популистки партии, породени от грешките и недостатъците на традиционните леви и десни сили. В Гърция лява популистка партия състави правителство. Португалия има доста по-ляво правителство, отколкото би й се искало, тъй като двете популярни партии в страната се жертваха на олтара на еврото. Англия пък гласува за Брекзит. Колкото до политиката, имиграционен контрол вече е наложен из целия континент; едно примирение с реалността, което Брюксел дълго време отказва да стори. И списъкът продължава..

Това дълбоко обезсилва твърдението на Ангела Меркел, че нейните идеи представляват европейските ценности. Нещо, което се забелязва от тежките й трудности да състави нова коалиция след разочароващи резултати на последните избори. Ако Меркел е успешна в преговорите за новата предложена коалиция, християндемократичната й партия ще се поддаде още повече на „социалдемократизирането“, което първоначално провокира избирателите й да се обърнат към популизма като алтернатива. Също така още повече ще се изолира от надигащите се сили на националния консерватизъм.
Миналата седмица тя се срещна с австрийския си колега Себастиан Курц, който бе убеден, че „решението за имигрантския въпрос може да се намери в по-добра гранична охрана и по-засилена подкрепа за страните-източници на имигранти.“ Унгария препоръчва и се бори за подобна политика още от началото на кризата. Англия също. Както и Норвегия. Унгария е водеща сила в целия Европейски съюз в помагането на преследваните християни в Близкия Изток; проблем, който твърде дълго време се пренебрегва от международната общност. Нищо чудно, че централноевропейските държави са окуражени: ако нов европейски консенсус все още не е достигнат, то старият със сигурност се разпада.

Меркел и Макрон сами се определиха като защитници на либералната демокрация и ЕС от настъплението на популизма. Меркел беше свидетел как Германия решително зави към популизъм и въпреки изборната победа на Макрон, чиято платформа се състоеше от проевропейски идеи като глобализация, мултикултурализъм и твърда подкрепа за ЕС, той спечели изборите чрез класическа популистка кампания. Основа собствена „лична“ политическа партия, обяви се срещу мейнстрийм „режима“ на главните политически сили, и предложи мътна симбиоза между десни и леви политики. Управлението му също не е лишено от популистки прийоми. Най-видното е неговата все по-твърда позиция относно имиграцията. Ако Меркел се провали в борбата си срещу популизма, то Макрон със сигурност се опитва да го „опитоми“ с надеждата да го обезвреди.

Независимо дали Макрон цели да се противопостави на популизма или да го обезвреди, проблемът остава един и същ. Освен ако елитите не започнат да се отнасят към други хора и социални единици като с равни в демократична система, то ние ще продължим да наблюдаваме упорити конфликти. Философът Пиер Мане смята, че европейската политика ще се сведе до съревнование между незаслужаващ уважението ни национал-популизъм и един арогантен космополитен центризъм. С други думи, между популистката демагогия и фанатизмът присъщ на центъра.
В Стария свят, белязан от политическото разделение на ляво и дясно, и двете страни фундаментално бяха приели неизбежната победа на едната от двете. Но в момента наблюдаваме центрисТки естаблишмънт в Европа, който не търпи каквото и да е оспорване на властта си и от двете страни. И когато дойдат на власт негови противници, първо ги заклеймява като нелегитимни или екстремисти, а след това търси упражняването на наднационален юридически и политически натиск, за да ги „обуздае“ или свали от власт. Но имайки предвид реакцията на европейските избиратели, тази тактика засега не е сработила. Англия на Брекзит може да се окаже страничен наблюдател, но можем да сме сигурни, че са положени основите на новата битка за Европа.