КУЛТУРА
ИСТИНАТА! МВР: Директорът на Народния театър провокира безредиците! Той: Защитавам театъра СИ!
Може би до голяма степен допълнителното напрежение, което възникна беше неуместната постъпка на директора на театъра Васил Василев, който отиде да води разговори с протестиращите. Явно той не оцени ситуацията, че пред театъра има напрежение. Може би това трябваше да го съгласува с колегите, за да е под наш контрол и да не допускаме ескалиране на напрежението. Това каза министърът на вътрешните работи Атанас Илков пред БНТ след протеста пред Народния театър снощи заради постановката на Джон Малкович „Оръжията и човекът“.
Илков: „Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.
Премиерата на пиесата на Бърнард Шоу бе провалена, макар да се състоя пред полупразна зала с известно закъснение. Протестиращите, сред които бяха представители на организации, на ВМРО, „Атака“ и „Възраждане“, както и от Общобългарския комитет „Васил Левски“. Знамена развяваха още от БНС и „Куберовъ воин“, настояха за уволнение на директора на Народния театър „Иван Вазов“ Васил Василев и нарекоха гавра с България пиесата, която поискаха да бъде свалена от националната театрална сцена.
„Този протест беше заявен, имаше осигурен нужния брой служители, които да гарантират сигурността и спокойствието. Над 60 служители бяха ангажирани в охраната на обществения ред. А след като възникна напрежение бяха включени допълнителни сили“, обясни вътрешният министър.
По думите на Илков полицаите са реагирали изключително адекватно, за да не се допусне застрашаване на живота на гражданите и тях самите.
Илков: „Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.
„Нямаме инцидент с пострадал протестиращ или гражданин, който е дошъл да гледа постановката. Ние ще направим анализ на цялостната обстановка и ще изгледаме записите от всички видеокамери, за да направим една по-обективна оценка на всичко, което се случи, тогава ще кажем дали е имало някакъв пропуск в организацията“, каза още Илков.
Вътрешният министър добави, че въпреки сблъсъците и напрежението няма задържани, тъй като нямало данни за конкретни лица, „изведени като нарушители на обществения ред“.
Запитан не е ли могло униформените да отведат агресивните протестиращи, министърът на вътрешните работи заяви: „Полицаите имат една по-основна задача – да не се допусне по-голямо ескалиране на напрежението. Не е най-важното в този момент ние да отделяме сили и ресурс да задържаме определено лице, а така да нарушим общата разстановка и да създадем предпоставка за по-тежки инциденти“.
Атанас Илков бе категоричен, че не е имало хаос.
„Тези, които говорят за хаос, аз ги съветвам при следващ протест да застанат до нашите колеги и да видят дали е хаос. Всяка ситуация е строго индивидуална“, добави той.
От своя страна директорът на Народния театър Васил Василев заяви, че не вижда проблем в пиесата на Бърнард Шоу.
Васил Василев: Излязох с любов при протестиращите
„Имаше натиск да бъде цензурирана преди да бъде реализиран спектакълът, това е недопустимо, това не беше мирен протест. Излязох с любов при протестиращите, призовах ги да позволят този спектакъл да бъде гледан и да се даде оценка. Можем да съдим за провокация в спектакъла, когато сме го гледали“, заяви той.
„По думите му текстът защитава достойнството на Българската армия.
„Не я унижава по никакъв начин. Нека да не говорим празни думи, нещата се изваждат от един контекст. Хващаме се за думата, а не гледаме голямото, как се развива действието“, допълни Васил Василев.
Написахме писмо до МВР след като рекламен материал пред театъра беше осквернен, имахме притеснения, бяха залепени провокации, каза още директорът на Народния театър.
Според него някои други хора са допуснали политиката в театъра.
„Аз не позволих поради политически причини да се уволни един или друг. Няма да допусна цензура в театъра, който ръководя. Дотам ли докарахме нашето общество – ако имаше проблем, той е с четенето, с неразбирането. Това, което се случи, не беше позор в Народния театър, а пред Народния театър“, коментира Васил Василев и подчерта, че не е търсена провокация с поставянето на пиесата „Оръжията и човекът“, окачествявайки избирането на пиесата като случайност.
„Днес ще има постановка, културата не е враг на обществото, тя го кара да върви напред. Не разбирам въпроса за оставката ми, аз защитавам театъра си. Публиката решава дали едно представление е добро или не е добре. Позволете публиката да влезе в салона и актьорите да работят“, каза още Васил Василев.
- Нашата медия използва изображения създадени от Изкуствен Интелект.
Четете неудобните новини, които не можеме да поместим тук поради фашистка цензура в нашия ТЕЛЕГРАМ КАНАЛ.
Абонирайте се за нашия Телеграм канал: https://t.me/vestnikutro
Влизайте директно в сайта.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
