БЛОГ
Истината свидетелства сама за себе си
Лъжите имат нужда от доказване.
Започнах вчера една тема. Няма да доказвам, нека всеки реши за себе си.
В Рим Свети Кирил Философ оборва триезичната ерес и с това към трите свещени богослужебни езика – латински, гръцки и иврит се добавя официално (на практика това вече е било факт) и българският.
Под влияние на немската историческа школа (разбирайте хазарската школа на “Свещената римска империя на германските народи” или Първия Райх) не сме учили истинският смисъл и значение на този факт.
Христовото учение се преподава изначално на три езика в Европа – латински, български (името е заменено със славянски или църковнославянски чак при Петър Велики) и гръцки. Гръцкият така и не придобива масовост поради ограничената етническа база на общуващите на този език.
На латински се проповядва там, където е седалището на апостол Петър и наследниците му, на български – там, където проповядва апостол Павел. Има факти, които историята не може да обясни (засега), например защо първите френски крале полагат клетвата си върху Писание на глаголица. Но няма да се спирам на откраднатите, променени и премълчани факти, ще се спра само на основното.
Славянските народи са наречени така от екип учени, наети от Екатерина Велика, с произход от династията на Първия райх, за да се заличи българската основа. Тези учени обаче е нямало как да въведат неприемлив и неразпознаваем термин и взимат дума, която не е етноним, а звание. Славяни означава “хора на Словото”, тоест, разпространяващи Божието слово на български език. Народите, които наричаме “славянски” без изключение приемат християнството от български проповедници и то много преди “Великата схизма”. Процесът започва още първите години след Възкресението и продължава столетия. Католицизмът нарича християните във Франция “бугри” (фонетично знаете, че за чужденци е трудно да произнесат “българи”).
Самият католицизъм НЕ Е християнство, въпреки християнските символи, които нагло използва, а вулгарна форма на юдаизъм, примесен с елементи от култа на авгурите (птицегадателите), но голяма част от обикновените католици помнят истинското християнство не благодарение на, а въпреки Ватикана и емисарите му.
Птицегадателите се занимат с гадаене по вътрешностите на птици, форма на северноафриканска магия, но ще пиша до утре, ако разказвам с подробности.
След Втората световна война границите на Варшавския договор почти напълно се припокриват с границите на славянския християнски свят, като тук Румъния не прави изключение, езикът на румънците е вторично латинизиран в сравнително близко историческо минало. По-специфичен е случаят с унгарците, които са етнически по-близко до хазарите, отколкото до българите и не са носители на Словото, а част от католическия свят.
Това, че македонците са оставени да македонстват и украинците да украинстват на историческото поле е съвсем обмислена част от Ватиканския план за заличаване на християнството и носителите на Словото.
На фона на македонизма и украинизма всяка една алтернативна на немско-латинската историческа теория започва да звучи недостоверно, въпреки доказателствата.
Доказателства, разбира се, има, нищо, че столетия тече унищожаването им и промиването на мозъци, но, както казах, Истината свидетелства сама за себе си, а истината е, че цивилизационният сблъсък в Европа е между Българска и латинска култура, между Християнство и магически птицегадателски култ.
Нищо не се е променило досега, но губим битката, защото сме забравили кои сме и колко много сме.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
