АНАЛИЗИ
Кабинетът произвежда само крамоли, пожарни действия и пиар. Бъдещето е страшно!
Господин Георгиев, след поредица от събития, чиято кулминация беше трагедията на пътя край Своге, премиерът поиска и получи оставката на трима министри. Според вас може ли този ход да удължи мандата на правителството, да речем до европейските избори през май 2019-а?
– Този ход няма как да е особено спасителен за управляващите. До голяма степен кандидатите за освободените постове няма да са особено убедителни. Резервната скамейка на ГЕРБ не е населена с хора с доказан управленски и граждански капацитет.
Многократно сме наблюдавали подобни жестове и търсене на бушони, но особеностите на сегашната управленска гарнитура е такава, че много трудно ще се задейства обяснителната схема за добрия Борисов и лошото му обкръжение. Самият Борисов направи така управленския вертикал, че всички да повярват, че всичко зависи от него. Иска или не иска, той ще поеме цялата отговорност за случващото се. И така трябва да бъде.
Ако настъпи някакво затишие при новия политически сезон, това зависи и от други неща, а не от кадровите решения. Удължаване на хоризонта може да се случи не поради ход на Борисов, а от съвсем прагматични съображения, включително от страна на опозицията. Опозицията може да остави кабинета да се гърчи в дилемите и противоречията си, да изпробва последните си идеи, ако има такива, да прилага пиар технологии и прочее.
Следващата година наистина е наситена с избори. Два вота са сигурни – европейските и местните. Може да са и три.
Има логика евроизборите през май да се комбинират с извънредни парламентарни, тъй като ще бъде безкрайно мъчително за всички да изведат електората си на евроизборите. Комбинация с парламентарни поне би довело до по-висока активност.
Полезно упражнение би било да се оставят управляващите да демонстрират имат ли някакъв капацитет и потенциал да произвеждат идеи и политики, а не крамоли, пожарни действия и пиар акции. Това ще помогне много на българския избирател да вземе вярно решение. Някои все още имат илюзии, че нещо може да се получи от сегашната управленска комбинация.
– Но цяла поредица от събития – сривът на Търговския регистър, фалитът на „Олимпик“, катастрофата, която обърна недоволството към властта, отговарят на въпроса за капацитета и потенциала.
– Да, и за мен отговорът е ясен и е отрицателен. Но трябва по-голяма част от обществото да си даде сметка за всичко това. Няколко пъти с кратки мандати уж сменяхме нещо в политическия дневен ред, а всъщност само го удължихме с поне една петилетка, ако мерим с едновремешните мерни единици.
Обществото трябва да осъзнае, че така повече не може!
Ако се дистанцираме от текущия живот на страната, доколкото това е възможно, ще видим, че вече 10-15 години се влачим по корем като общество. Няма никакви цели, абсолютно сме занемарили съвместното залагане на основите на едно желано от всички бъдеще. Текущият политически живот не е нищо повече освен пожарникарски акции, когато гръмне поредният трагичен случай или поредният провал от някакъв сегмент на управлението.
След влизането в ЕС – една консенсусна общо-взето цел, темата за бъдещето отпадна от нашето полезрение и от полезрението на политиците. Нормалният човек има известни основания да не мисли за бъдещето, особено ако го вижда в песимистична светлина, което е масовият случай в България. Само че едно общество не може дълго да функционира без стратегия – стратегия за реализиране на политики, за реализиране в инструментариума на законодателството, социални технологии и прочее.
Единственото „полезно“ нещо, което правят сегашните управляващи, е да обезвреждат мините, положени от целия ход на новата ни история досега. Никой не се занимава с това да заложи параметрите на някакво бъдеще. Чакаме бъдещето да ни се случи, докато ние си движим по инерция. Но тъй като се трупат все повече проблеми и за разлика от малкото случаи на полезни ходове, където няма синергия, при лошите неща има кумулативен ефект плюс синергия. Сега все по-често ще гърмят мини, все по-често ще гърмят едни или други подсистеми на обществото. Ресурсът – финансов, интелектуален или волеви, е ограничен, и имаме все по-малко шансове имаме да обърнем тенденциите, които навсякъде са негативни. Ние сме влезли в улея на бобслея, а там посоката е само една – ускоряваща се и надолу.
– Все повече хора имат усещането и го споделят в социалните мрежи, че е достигната точка на необратимост на дегенеративните процеси в страната. Споделяте ли този песимизъм, бих казала дори – отчаяние?
– Доближаваме, ако не сме и минали вече точката на необратимост. Това се случва с демографията, с регионалната политика. 50% от територията на страната деградира и не е ясно дали е възстановимо. Такива процеси се трупат в здравеопазването, образованието, икономиката. Най-смисленият индикатор за една икономика с бъдеще са чуждестранните инвестиции.
– Които вървят стремително надолу…
– Да, които десетократно паднаха за десет години. Идва зима и то не само в климатичния смисъл на думата. Сред управляващите не виждам и най-дребният окуражаващ белег, че има мислене по тревожните тенденции и желание те да се обърнат. Наблюдаваме друго – опити да се трансформират моменти властови позиции в нещо друго.
– Очевидно е необходима дълбока трансформация в страната. Според вас трасира ли “Визия за България“ пътя към тази трансформация?
– Това е единственият политически документ през последните 20-25 години, в който мога да видя желание да се намери отговор на въпросите, които тревожат мен и достатъчно много българи.
На всяка страница от документа има една тревожна диагноза без да е експлицирана. Краските не са сгъстени, защото апокалиптичните очаквания не са добра социално-психологическа основа, ако искаш да въведеш темата за бъдещето. Но има вярна диагноза и е предложена радикална промяна. Бих казал, че това е най-радикалният политически документ от последните поне 20 години.
За първи път е изведена задачата да разработим заедно разбирането за едно ново бъдеще на страната. Бъдещето, което се очертава от насъбраните тенденции, е страшно.
Трябва радикално да се обърне посоката. По почти всички ключови аспекти са намерени механизми, няма само декларации и критики. Критиката даже е малко, защото какво да критикуваш тежко болен човек или общество?! Те имат нужда от диагноза и терапия.
В документа ги има и двете – и диагнозата, и терапията. Разработена е идеята за нова регионална политика. Скандални са разбягващите се тенденции в страната. Не може София да върви в едната посока, а една втора от България – в обратната. Недопустимо е да се борим срещу Европа на две скорости, а ние самите да се развиваме на три.
За първи път виждам свежи идеи в икономическата област от БСП. Има я темата за социалното предприемачество, за стратегическия ангажимент на държавата с обръщане на негативните тенденции в икономиката. Реалистично е, но няма да е лесно при този демографски срив, дефицит на работна ръка и растяща конкурентност на по-развитите пазари за нашата работна сила.
– А ще има ли съпротива? Ще спомена само, че предложението да се намали драстично ДДС при някои стоки ще се натъкне на огромната съпротива на така наречената ДДС-мафия. Има и други идеи с подобен заряд.
– Този документ неслучайно не беше представен като голямата истина на БСП. Разглеждам го като опит да се създаде платформа за старт на мислене по тези въпроси. Очевидно е имало мощна консултация предварително не само с академични среди, но и с бизнеса, местна власт, неправителствени организации. Дебатът очевидно ще продължава. Важното е, че се въвеждат сериозните теми в политическия живот.
Текущият дневен ред на политическия дебат е просто отчайващ. Аз например тотално загубих интерес към него. Отказвам да се информирам какво казал този и му отговорил онзи. Това даже не е политическо битие, това е бит, затънал в махленски разпри и пиар упражнения, доста често – непрофесионални, които се опитват да представят нещата сякаш всичко е под контрол, сякаш знаем накъде вървим.
Такава деинституциализация настъпи в последните години, че хората губят интерес към политика, към медии. Големият проблем и голямата зона на несигурност е бъдещето. Ако в близките 1-2-3 години не обърнем ключовите тенденции, по-нататък това ще е невъзможно. Има един принцип: който не иска, когато все още може, най-вероятно няма да може, когато поиска.
– Вие, социолозите, обикновено припомняте, че БСП има един електорален таван, който по различни причини не може да надскочи. Винаги има едни 2-3-4 процента, които я делят от ГЕРБ. Какво трябва да се случи, за да успее БСП да преодолее лимита? Смятате ли, че “Визия за България” дава този шанс?
– Документът едва ли е замислен с кратък цикъл на употреба, независимо че се задава изборна година.
В предходните години БСП не успя да бъде това, което искаше да бъде. До голяма степен се отчужди от реалността. Може би носеше следи от себе си кризата на левицата от последното десетилетие. България не е откъсната от света, така че тенденциите по света ги има и у нас в някакъв вид.
Левицата в Европа тотално загуби ориентация след финансовата криза през 2008 г., а Европа е лабораторията на леви идеи в началото на 21 век.
БСП беше притисната от тенденцията към глобализацията. Не беше ясно как една партия, силно вкоренена в национални традиции, ще прегърне целия компот от идеи, който носеше глобализационната тенденция. Последва бумът на популизма, ксенофобията, национализма, темата за националния суверенитет като контрапункт на глобализационните процеси. БСП пак се двоумеше.
– С консервативния елемент във Визията мисля, че вече не се двоуми. Факт е идейното сбижаване с Вишеградската четворка, ясна бе и позицията й спрямо Истанбулската конвенция. Да не се получи залитане към нетрадиционен за левицата вектор?
– Мисля, че във Визията е намерен добър баланс между темата за суверенитета, конкурентноспособността в едно глобално общество, многовекторната външна политика. Навярно това е добрата комбинация.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
