БЛОГ
Кака Корни и „зеленият“ Борисов
Бате Бойко не сънуваше. Мечтата му да посрещне Жан-Клод Юнкер в София най-после се сбъдна. Така ги разбираше той европейските ценности – идват у нас, казват ни какво да правим, а ние изпълняваме. После се оказва, че било препоръка, че не било задължително. Ама после – след свършен факт. Все пак бате Бойко им показа кой е истинският зелен на тия от Брюксел. Цели проекти е спирал заради едно щъркелово гнездо! Нещо да кажете! Само цените на горивата, на хранителните продукти и на всичко останало не можа да спре. Те се качват с лифта нагоре – към Банско. Или към Банкя. Нали там е бате Бойко. А където е той, там отиват парите. И като казах зелен, преди това беше жълт при царя, след това син, сега не знам от яд ли е позеленял?! Прищяло му се да стане още повече еврогеец, пардон европеец. Лично щял да прокара Истанбулската конвенция. И как няма! Той цяла магистрала сам прокара, че една конвенция ли ще му се опре? Ма, моля ви се, какво по-редно от това, хора, създадени нормални от Господ, да се превръщат сами в хермафродити! И без това цялата ни политика е хермафродитска. Синове и дъщери на комунисти, а и още живи такива, днес са най-големите демократи. Имаме побойник, председател на парламентарна група, който е член на комисията по вътрешна сигурност и обществен ред! Малиии, какъв ред цари на улицата… Само да излезеш и се сблъскваш с него. Днес е „свобода“ – ще срещнеш наркомани, купуващи си дрога от дилърите на петдесет метра от полицаите, травестити и проститутки ще ти направят оферта за интимно изживяване, побеснял шофьор ще слезе да ти разбие мутрата, задето си имал наглостта да шофираш, докато той е на пътя.
Като казах ред, кака Корни от месец подскача като див петел да заеме централно място в дневния ред на парламента. Колко завижда тя на бат Бойко. Милата, няма и един километър построен. А каква далавера е с парите за магистралата! Кака Корни от сума време точи зъби да ги впие като вампир във врата на бат Бойко. Но он е с дебел врат. Не може да намери място и само джавка като улично псе около него. Щяла да иска вот на недоверие за корупция. Ма бат Бойко заяви, че корупция има навсякъде. Че България цъфти и върже. Даже министърката му на правосъдието изпя хита „Цъфнал герб“, който превзе всички музикални класации. Е с такъв министър на правосъдието как ще има корупция?! Цъфнали сме… в гнездото на щъркела. Щото от това „безплатно“ саниране на 5% от жилищата, останалите са като гнездото му.
17.01.2018
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
