Турският лидер Ердоган обяви триумф на президентските избори още преди да бъдат представени официалните резултатите. Сега властта му не е ограничена от нищо – паралелно победа в парламентарната надпревара празнува и партията му, а всички надежди на опозицията са разбити на пух и прах. Това може да се нарече добра новина за Русия, но тя трябва да се подготви и за неприятни изненади.

Съгласно предварителните данни, Реджеп Тайип Ердоган печели на президентските избори 53,5% при избирателна активност от 88%. Оглавяваната от него Партия на справедливостта и развитието получава малко по-малко – 42,5% но предвид, че се намира с единен „Народен алианс“ с Партията на националното движение (11,1%) от гласовете действащата власт ще контролира 343 депутатски мандата от 600 – абсолютно мнозинство. В подобни условия съюзът на опозицията с кюрдските партии, за какъвто се надяваха противниците на турския лидер, няма да даде абсолютно нищо.

Трябва да се уточни, че в ръцете на Ердоган се намират всички административни лостове и че той ги използва активно в предизборната надпревара, а също така и режима на извънредно положение, установен в страната след неуспешния опит за военен преврат от 2016 г. Правителството подлага на цензура онлайн-съдържанието и контролира почти 90% от медиите, а много ключови фигури от опозицията се намират в затвора.

На референдума от 2017 г. бе решено, че Турция ще премине към президентска форма на управление, което ще лиши парламента от възможност да участва в политиката на правителството. Това направи преминалите избори последен шанс на опозицията да повлияе на ситуацията в страната. Тя се успя да се възползва от него – Ердоган победи и в президентската, и в парламентарната кампания. Поражението в последната не би го устроило при всеки случай. По време на интервю пред „Блумберг“ турският лидер заяви, че логиката на президентската система се състои в това да има силно парламентарно мнозинство, което да подкрепя държавния глава – единствен източник на властта.

Сега Ердоган оглавява и държавата, и управляващата партия. Той ще контролира напълно дейността на кабинета и ще укрепи своята власт над военните и полицията. С други думи ще стане най-могъщият лидер на Турция от основаването на страната от Ататюрк през 1923 г. При това Турция очаква отслабване на системите на противотежести, което в крайна сметка ще доведе до засилване на авторитаризма вътре в страната и до по-нататъшна ерозия в демократичното ѝ устройство.

Външнополитическата линия на Анкара ще стане по-категорична. Ердоган цели по-нататъшно засилване на ролята на страната си по света и явно няма намерение да се вслушва в упреците на Запада, рязко засилили се след „прочистването“ на политическото пространство на Турция.

Отношенията на Анкара със Запада са в застой, дори въпреки заинтересоваността на турците от либерализация на визовия режим и задълбочаването на икономическите връзки с Евросъюза на фона на доста непростата икономическа ситуация в републиката. На преминалата през март среща на високо равнище ЕС-Турция страните просто си обмениха взаимни упреци. Анкара обвини Брюксел, че не си изпълнява задълженията по контрола над бежанските потоци и че не изплаща обещаните ѝ три милиарда евро, а Брюксел обвини Анкара в изострянето на отношенията с Гърция и Кипър и в самостоятелните операции в Сирия без отчитане на мненията на ЕС и на САЩ.

Скорошното заявление на президента на Франция Еманюел Макрон за подкрепата на сирийските корди и предложението му за установяване на диалог между тях и Анкара демонстрира разрив между политиката на ЕС и стратегическите приоритети на Турция. „Позицията на Турция относно групировките „Кюрдска работническа партия“, „Демократически съюз“ и „Силите за народна самоотбрана“ е добре известна. Ние отхвърляме предложението за диалог или каквито и да е връзки с тези терористични елементи“, заяви официалният представител на турския президент Ибрахим Калън. Анкара приравнява кюрдския въпрос до сигурността на страната и Ердоган няма намерение да прави каквито и да е компромиси.

Сложни могат да се нарекат и отношенията с Вашингтон. Анкара е обидена от отказа да се предаде Фетхуллах Гюлен, който е обвиняван в организирането на онзи опит за преврат. Ябълка на раздор остава и американската помощ към кюрдите, но все пак САЩ ценят съюзничеството си с Турция и през юни все пак я подкрепиха, съгласявайки се да накарат кюрдските военни части да напуснат Манбидж. Това прекрасно се вписва в целите на военна операция „Маслинова клонка“ и сега Турция ще получи заветната буферна зона в северната част на Сирия. На този фон два изтребителя-бомбардировачи Ф-35 бяха предадени на ВВС на Турция, въпреки всичките възражения на Конгреса, а турският външен министър Мевлют Чавушоглу потвърди, че страната му „остава важен съюзник на САЩ и няма да се сближи до нито една сила, която заплашва другите страни от НАТО“.

Междувременно спорът за доставките на американските изтребители в Турция не е решен, а въпросът за ЗРКС-400 остава крайно конфликтен (и същият Чавушоглу заяви,че Анкара няма намерение да се отказва от притежанието на руските комплекси). Паралелно турците се намесиха в търговската война със САЩ, въвеждайки ответни мерки на установените от Вашингтон вносни мита за стоманата и алуминия. Като цяло американско-турските отношения едва ли ще се нормализират предвид непредсказуемостта на Доналд Тръмп, твърдостта на Конгреса и желанието на Ердоган да демонстрира независимост от Запада.

Що се отнася до Русия, Ердоган явно разчита да продължи тясното сътрудничество с Москва, в това число по съвместните дипломатически инициативи в Сирия. Но трябва да се признае, че много в този смисъл ще зависи от състоянието на американско-турските отношения – съюзът с Москва за Ердоган е по-скоро ситуационен. Турция „се сприятели“ с Русия, след като се влошиха отношенията ѝ със Запада и реши да купува руско оръжие, когато ѝ отказаха американско. Но вятърът може да се промени, а откриването на Трансанатолийският газопровод (TANAP) дава на Турция допълнителни лостове за влияние върху Москва – обединяването на руския „Турски поток“ с TANAP заплашва Русия със загуба на контрол над цената на суровината.

Анкара нееднократно се е доказвала като недостатъчно надежден партньор. Трябва да се появи някакво разногласие, например по повод политиката на Русия в Близкия изток и ще се появи заплаха към Москва за изключване от центъра за преразпределение на газта. От друга страна, ако победа на изборите бе удържал представителят на Републиканската народна партия Мухарем Индже, това щеше да доведе до по-приятелски отношения между Анкара и Запада. За да заслужи доверие, новото ръководство на страната би било принудено да заеме позиция по възстановяване на здравите връзки с НАТО и възобновяването на мирните преговори с кюрдите. Впрочем, Индже също обеща да съблюдава постигнатите с Москва споразумения за С-400 и АЕЦ „Аккую“ и да развива отношенията с Русия и пограничните държави в дух на добросъседство.