БЛОГ
Когато изключих телефона
Вчера изключих телефона. За първи път не изпитах вина.
Седях в кухнята. Чайникът щракна и после замлъкна. Гледах петното над мивката — старо, жълтеникаво, сякаш част от стената отдавна се е отказала да бъде нещо повече. Никой не ми говореше. В това имаше нещо странно спокойно.
Аз съм на тридесет и пет. Живея сама. Работя в администрация. Плащам си сметките навреме. Водя подреден живот. Но за майка ми това никога не е било достатъчно.
След като баща ми отиде при Бог, всичко започна да се променя. Не рязко. Не с един удар. А бавно — ден след ден, като тиха ерозия.
Майка ми започна да ми звъни по-често. Отначало за дреболии. Къде е дистанционното. Как се пуска пералнята. Какъв хляб да купи.
После въпросите станаха за мен. Къде съм. С кого съм. Защо пак съм уморена.
Живеем в различни квартали, но почти се виждахме всеки ден. След работа минавах през нея. Оставях чантата до вратата. Обувах домашните ѝ чехли, които никога не бяха точно мой номер.
Винаги имаше нещо за вършене. Да се сменят пердетата. Да се подреди гардеробът. Да се изхвърлят стари вестници, които „може да потрябват“.
Ако кажа, че бързам, майка ми се натъжаваше. Ако остана — се чувствах изцедена, празна.
— Ти си ми всичко — казваше. — Само на теб разчитам.
Тези думи тежат повече от крясък. Те не те удрят. Те те връзват.
Започнах да отказвам покани от приятели. Да си тръгвам по-рано от срещи. Да живея по нейния график, без да съм го избирала.
Една вечер се прибрах и седнах на леглото, без да се преоблека. Часът беше десет. На следващия ден бях на работа.
Телефонът звънна. Майка ми.
— Защо не дойде днес? — попита. — Цял ден те чакам.
Казах, че съм уморена. Че имам нужда от вечер за себе си.
Тя замълча. После каза, че сигурно вече не ми пука. Че съм станала чужда.
Тази нощ не спах. Гледах тавана и си повтарях, че не съм лош човек. Че не съм неблагодарна. Че имам право да съм уморена.
На следващия ден отидох при нея. Носех портокали и хляб. Както винаги.
Седнахме в хола. Телевизорът беше включен, но без звук. Лицата на водещите се движеха безгласно, сякаш и те нямаха какво да кажат.
— Трябва да поговорим — казах.
Ръцете ми трепереха. Гледах масичката, не нея.
Казах, че я обичам. Че ще помагам. Че няма да я оставя. Но че не мога да бъда там всеки ден.
Казах, че имам нужда от време за себе си. От пространство. От живот.
Майка ми стана. Започна да ходи напред-назад из стаята.
— Значи и ти ме оставяш — каза.
Тези думи ме прободоха. Но този път не отстъпих.
— Не те оставям — казах. — Просто и аз съм човек.
Тя седна и заплака. Тихо. Без театър. Сълзите падаха бавно, сякаш и те бяха уморени.
Останах до нея. Подадох ѝ салфетка. Сърцето ми се късаше, но не отстъпих.
Тръгнах си по-рано от обикновено. По пътя усещах вина и облекчение едновременно. Две чувства, които не се понасят, но живеят заедно.
Следващите дни не отидох. Само се обаждах. Говорехме кратко.
Майка ми беше хладна. Отговаряше с по една дума, сякаш ми наказваше мълчаливо.
Аз се учех да издържам това. Да не тичам веднага. Да не се оправдавам. Да не се смалявам.
Една събота си пуснах музика и чистих у дома. Сложих нова покривка. Купих си цвете, без повод.
Телефонът беше тих. Погледнах го няколко пъти. Не звънна.
Вечерта майка ми се обади. Гласът ѝ беше по-мек, сякаш и тя се учеше на нещо ново.
— Ще минеш ли утре? — попита.
Казах, че да. Но че няма да остана дълго.
Тя въздъхна. — Добре.
Това малко „добре“ беше победа.
Сега ходя при нея три пъти седмично. Не всеки ден. Не по задължение.
Когато каже нещо обвинително, спирам разговора. Не крещя. Просто казвам, че така не може.
Не е лесно. Понякога пак се чувствам виновна. Понякога ми се иска да се върна към старото — защото старото е познато.
Но вече знам, че любовта не трябва да задушава. Че помощта не значи да се изгубиш.
Все още съм дъщеря.
Но съм и човек със свой живот.
Иван Велинов
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
