АНАЛИЗИ
Латинска Америка арена за сблъсък на САЩ с Китай и Русия
Превръща ли се регионът в нова арена за сблъсък на САЩ с Китай и Русия?
„Латинска Америка няма нужда от нови имперски сили, които търсят само своето обогатяване. Китайският държавен модел е остатък от миналото и не трябва да бъде част от бъдещето на това полукълбо”, заяви преди началото на обиколката си в региона американският държавен секретар Рекс Тилърсън. В речта му особено място бе отделено и на Русия, като той я свърза с продажби на оръжие за „режими, които не уважават демократичните ценности”. Това изказване е пряко изражение на политиката на Доналд Тръмп, който в речта „За състоянието на Съюза” определи точно Русия и Китай като стратегически противници на САЩ. Въпросът е защо този сблъсък се пренася на територията на Латинска Америка. Какво толкова притеснява политиците от Вашингтон, че да заговорят за колониализъм? Още повече, че не друг, а тъкмо САЩ в продължение на столетия източват икономически континента и мачкат демокрацията там. Заявленията на Вашингтон за друг империализъм в Латинска Америка са, меко казано, нелепи.
До момента основните пресечни точки в интересите на Русия, Китай и САЩ изглеждаха съвсем други. Москва постепенно успяваше да наложи своите виждания за развитието на конфликта в Близкия изток. Споровете на съюзниците на Съединените щати с Китай, относно териториите в Южнокитайско море, също се очертаваха като ясен ареал на противопоставяне. На пръв поглед неочаквано, сега се появи и темата за Латинска Америка.
В интерес на истината политиката на администрацията на Доналд Тръмп е доста тясно свързана с начина на действие в региона от страна на Хилъри Клинтън. Единствената сериозна промяна дойде по отношение на подобряването на връзките с Куба, a причините за нея са силният натиск върху президента от страна на сенаторите републиканци с кубински корени като Марко Рубио и Тед Круз. Във всяко друго отношение заявката на САЩ за връщане на позициите в Латинска Америка започна още по времето на управлението на Барак Обама.
Проблемите пред американската политика в момента са няколко. На първо място е икономическото навлизане на Китай. Процесът започна незабележимо преди около 20 години. В началото се търсеха традиционни партньори като Куба. Днес картината е различна. Както самият Рекс Тилърсън заяви в Тексас, азиатската държава е основен търговски партньор на Аржентина, Бразилия, Перу, Чили, Венецуела и Куба. Още много от латиноамериканските държави предпочитат Пекин като инвеститор. Причината е в различния начин на функциониране на капиталовложенията. Докато американските компании, с които в Латинска Америка имат почти стогодишен опит, се опитват да извлекат максимални печалби и да ги изнесат към САЩ, китайците в много случаи развиват социална политика и вложения там, където работят. Другата основна причина са по-добрите икономически условия, които предлага азиатският бизнес, за да може да измести традиционните партньори на латиноамериканските страни. Профилите на икономиките им също се допълват. Енергийните ресурси, които се добиват в Бразилия, Боливия и Венецуела са нужни на Китай, оттам пък доставят евтини индустриални и потребителски стоки. В момента са налице три големи проекта, към които се стремят китайците. Първите два са свързани с енергийния сектор. Във Венецуела в областта около река Ориноко се развива т.нар. минен пояс, който се свързва и с нужната транспортна инфраструктура по реката. Още от 2012 г. в шелфа около Куба китайски компании провеждат проучвания за добив на нефт, а първоначалните оценки са за изключително богати находища. Третият проект е свързан с транспорта. През 2013 г. в Никарагуа беше отдадена концесия за строеж на канал между Карибско море и Тихия океан на една от големите китайски фирми. За момента строежът още не е започнал, но страните не са се отказали.
Контактите на Русия в Латинска Америка са доста по-ограничени. Те се придържат към традиционния си партньор – Куба, който не носи сериозни политически или икономически дивиденти. Близките доскоро отношения с правителствата на Аржентина и Бразилия днес вече не съществуват. През 2015 г. под американски натиск левицата загуби властта в Буенос Айрес, а през април 2016 г., след спорен процес по импийчмънт, беше отстранена и Дилма Русеф в Бразилия. Днес другият важен контрагент на Москва е Венецуела. Правителството на Николас Мадуро купува преди всичко руско оръжие след отказ от предишния традиционен доставчик – САЩ. Военното министерство на Русия предложи още и обучение на армията на страната. Освен това Кремъл е инвеститор и в проекта за добив в басейна на река Ориноко, също както Пекин.
Доскоро основната структура, която даваше възможност за политическо и икономическо влияние в региона от страна на Русия и Китай, беше организацията БРИКС. След промените в Бразилия, латиноамериканската страна практически спря участието си в общите инициативи и стои по-скоро като наблюдател. Освен това Пекин пренасочи средствата, които бяха отделени за обща банка на общността към проекта „Един пояс, един път”, който трябва да му даде връзка с Европа. По този начин БРИКС престана да е привлекателен за латиноамериканските страни, въпреки че през 2014 г. и Аржентина изявяваше желание да се включи.
Латинска Америка остава проблемен регион за външната политика на Съединените щати. Ако до 1989 г. страните там бяха смятани за „задния двор на Америка”, днес те все по-често търсят самостоятелност. Не е случаен и подборът на държавите, които посети Рекс Тилърсън – Мексико, Аржентина, Перу, Колумбия и Ямайка. Там са правителствата, които могат да бъдат разглеждани като категорично приятелски настроени към Вашингтон. Демонстрираната подкрепа от САЩ може да ги задържи в тяхната орбита. Всъщност Русия и Китай се оказват привлекателни с възможността за диверсификация както в икономическо, така и в политическо отношение. Целият ХХ в. на южния континент и Карибите е белязан от намесата на американските интереси. Дори когато те не са подкрепяни официално от Белия дом, икономическото или разузнавателното присъствие винаги прозират. Латинска Америка е големия донор на САЩ, както с природни ресурси, така и с работна ръка и пазари за евтините стоки, които произвежда американската икономика. Неслучайно те винаги са разглеждали целия регион като своя колония. През 1823 г. президентът Джеймс Монро обявява доктрина, с която страната му се противопоставя на европейския колониализъм в западното полукълбо. Тази визия обаче носи и началото на американския колониализъм, който в началото на ХХ в. се налага от Теодор Рузвелт с „моркова и тоягата”. Заради това днес латиноамериканците не харесват САЩ, обществата там са силно разделени. За съжаление, след падането на диктатурите и демократичните промени, които бавно навлязоха в Латинска Америка през 80-те и 90-те години, Вашингтон не промени отношението си към държавите от региона. Дори напротив днес виждаме стремеж към пряка намеса във вътрешните им работи.
„Ще накараме режима на Мадуро да се върне към свободните и открити избори”, заяви Рекс Тилърсън от Мексико. Подобно отношение звучи странно след като вотът в тази държава от двадесет години е наблюдаван от специалисти от Организацията на американските държави, базирана във Вашингтон, както и от бившия американски президент Джими Картър. За момента няма данни за нарушения или за потискане на опозицията. В случая дипломацията на Белия дом, за първи път от много време, открито призовава за свалянето на едно демократично избрано правителство в региона. Доскоро тази политика се провеждаше по-рафинирано. През 2015 г. и 2016 г. американските медии и дипломати се намесиха активно и при прокарването на импийчмънта в Бразилия. Днес е забравен и скандалът със следенето на електронната поща и подслушването на телефона на Дилма Русеф от ЦРУ. Първата стъпка на новия президент Мишел Темер беше да промени нивото на контактите с Вашингтон и да оттегли страната от инициативите на БРИКС. Сценарият в Аржентина през 2015 г. беше малко по-различен. Тогава правителството на Кристина Киршнер беше принудено да обяви дефолт под натиск от финансови фондове „лешояди”, базирани в САЩ. Икономическата несигурност донесе победата на сегашния държавен глава Маурисио Макри, който веднага проведе чистка в дипломатическия апарат и смени курса на страната към подобряване на връзките с Вашингтон.
Така, за съжаление, Латинска Америка се оказва не толкова колония, колкото бойно поле на развиващия се глобален конфликт. От една страна, Белият дом използва съюзниците си в Европа и Близкия изток, за да оказва натиск върху Русия в нейните области на интереси, а Москва се опитва да намери пролуките в близките до САЩ страни. От своя страна, Китай гради своята икономическа и политическа хегемония като лавира между другите играчи.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
