БЛОГ
Малката възможност, която промени всичко
Цяла година се събуждах всяка сутрин с едно и също чувство — празнота.
Не знаех какво ще правя с живота си, накъде да поема и дали изобщо имам сили да започна отначало. Идвах от тежък развод — не от онези, които отнемат само партньор, а от онези, които изтръгват стабилността, рутината и финансовата сигурност. Години наред бях посветила себе си на дома и брака си. Когато всичко се разпадна, останах сама — без доходи, без посока и с огромна вътрешна празнина.
След развода се наложи да се върна да живея при родителите си. На над 30 години това не е просто крачка назад — това е удар по самочувствието. Те никога не ме упрекнаха, никога не ми дадоха повод да се чувствам като бреме, но срамът си беше мой. Всеки път, когато имах нужда от пари за нещо елементарно — транспорт, лекарства или лекарски преглед — трябваше да ги поискам. Аз, която до скоро управлявах дом, сметки и ежедневие, стигнах до броене на монети и до премерено планиране на всяка стотинка.
Започнах да търся работа веднага след раздялата. Всеки ден изпращах автобиографии. Понякога по десет, понякога по двайсет. Повечето оставаха без отговор. Понякога ме викаха на интервю и когато виждаха, че имам тригодишна пауза, през която съм се посветила на дома си, разговорът рязко променяше посоката. Казваха ми, че търсят някой „по-активен“, „по-актуален“, „по-гъвкав“. Излизах от тези интервюта със свито сърце и често — разплакана.
С времето тежестта започна да ме смачква. Да гледаш как месец след месец минава без нито един положителен отговор е изтощително по начин, който трудно се обяснява. Хората около мен казваха: „Бъди търпелива“, „Нещо ще се нареди“, но реалността беше друга — парите не стигаха, а самочувствието ми се разпадаше ден след ден. Започнах да вярвам, че никой повече няма да ме наеме, че вече не съм нужна на пазара на труда, че съм изостанала и заменима.
Преди няколко седмици една фирма ми се обади. Ставаше дума за административна позиция. Отидох на интервю не с вълнение, а с притъпена надежда и много страх. Реших да не украсявам нищо. Казах истината — че имам дълга пауза, че съм се посветила на дома си, но че имам опит, дисциплина и искрено желание да се върна към работа. Не обещавах чудеса. Само ангажираност, отговорност и готовност да уча.
Няколко дни по-късно ми се обадиха, за да ми кажат, че са ме избрали. Когато чух заплатата, замълчах за няколко секунди. Беше над минималната. Не беше богатство, не беше сбъдната мечта, но за мен означаваше нещо много по-важно — въздух. Означаваше независимост. Означаваше, че отново мога да допринасям, да се чувствам полезна и достойна.
В деня, в който подписах договора, излязох от сградата и седнах на една пейка навън. Заплаках. Не от тъга, а от облекчение. Помислих си за всичко, през което бях минала — развода, годината без работа, финансовата зависимост, постоянния страх и усещането, че животът ми е спрял. Всичко това не изчезна магически, но болката вече не беше толкова остра.
Днес все още се адаптирам. Уча се, бъркам, наваксвам и започвам отначало. Животът ми все още не е напълно подреден, но имам нещо, което цяла година ми липсваше — възможност. И надеждата, че оттук нататък мога бавно, но истински, да вървя напред.
Иван Велинов
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
