БЛОГ
Настъпи прекрасният и любим петък. Ден за уборка на мозъка и душевен панаир
Минути за култура – убили са шефа на операта. Шегувам се, жив и здрав си е, Господ здраве да му дава, друга е новината и е от столицата на Латвия, Рига. Тамошният театър “Едуард Смилги” ще бъде домакин на представление, в което актьорите ще бъдат голи, но това не е всичко – всички зрители също трябва да бъдат голи. Мотивацията:
“Закупувайки билет, вие се съгласявате да гледате представлението голи; само голи зрители могат да участват в събитието. Всички участници в представлението също ще бъдат голи. Това гарантира интимността на преживяването!”
Наистина авангардно, но у нас такова нещо няма да се получи. Ще се яви някоя у́фатна булка, пичовете ще вдигнат самолетите, дамите ще започнат да разглеждат авиопарка и пилотите, а пиесата ще замине на майната си. Ами в антракта? Водиш дамата си да изпиете по коняк в барчето на театъра и си мандахерцаш зарзалите, а тя се чуди как да се гъне, та да е в по – добър ракурс. Мани, бегай, по – добре да се придържаме към традициите!
Четох откъс от съвременен учебник по история. Разказват колко унизителен е бил ритуалът на манифестациите по време на соца. Пошашках се какви неща учат децата, после се успокоих – не учат. За да учиш трябва да четеш, а цял випуск в Пловдив изкарали на матурата по БЕЛ двойки, както има викахме навремето – дузпи. Общо в страната 8 000, за тройките не ми се мисли. Ще седне некой да ти срича за за манифестациите, а нема да си гледа амфетките и райския газ у чалготеката! По телевизията ще им обяснят що е митинг и протест, а на самия протест полицаите ще им обяснят колко боли, като ходиш по такива места. Първо им изгладиха мозъците с комбинация от Болонската образователна система и тв формати за ергени и кулинария, а после ги полираха с рап и чалга. Само да са живи и здрави, всичко ще научат миличките, както и ние го научихме. Вапцаров помните ли: защото би ни безпощадно, живота с тежките си лапи, направо по устата гладни …
В Правителствена болница едно апартаментче от 500 квадрата го откриха наскоро, при последното почистване. И извикаха в един глас, я апартамент! Питаха предишния шеф Любчо Спасов, той вика, а, знам го, там пари на болницата не са харчени. И толкоз! Новият шеф нещо пелтечи, показва някакъв асансьор, аз ,вика, съм отскоро … Сетих се вица за оня наркоман, дето се напушил и паднал от петия етаж. Събрала се тълпа, момче, как си, какво стана? А той се огледал и казал, не знам бе и аз сега идвам.
Другарю директор, шефе, не 500 квадратни метра, а 5 квадратни сантиметра в болницата ти не трябва да има, за които не знаеш нищо. Иначе си събирай чеиза и заминавай да лекуваш, каквото там умееш, защото да управляваш не умееш. Някой му е плащал на това вода, ток, някой го е чистил. Знаеш и всички преди теб са знаели, ама прокуратурата сега има семейни проблеми. Нищо, то не е плет да изгние, някой ден ще се върнат към случая, ако не ви самоубият дотогава.
А кой е ползвал тоя жилфонд? Там някъде в кадър се търкаляше шише от уиски, същото като онова до шкафчето с кюлчетата. Пил съм го, супер е, ама цената му е като за собственик на шкафче с кюлчета, а в мойто има само хапчета.
Който и да е бил тоя глезльо, мълчи като партизанин, срам го е. За срам си е, такъв апартамент нямаше и Бай Тошо. То сауна, то джакузи, то луксозно обзавеждане. Нарочно я прекръстихте болницата да не е Правителствена, та да не направим връзка с оная епоха, да не помислим че се връщаме към времената на застоя и култа към личността. Не бойте се мишки, за култ трябва личност! За застой трябва да е имало някакво движение, различно от свободното падане.
Някаква кръчма за изчанчена бира си турила табелка “На привърженици на Възраждане не сервираме”. Сетих се за гениалните Илф и Петров /да не се бъркат с Петров и Боширов/, които написаха романа “Златния телец”, а от него е безсмъртният цитат “Бира се отпуска само за членове на профсъюза”. Това е било през 1931 година, през 2013 имаме еволюция, вече не говорим за членове, а за привърженици. Те членовете ги обслужват безотказно и по пълна програма, само привържениците им дават ядове.
А как ще ги разпознавате? По дрес кода – нашите са с раничка и тротинетка, а в ръката държат безкофеиново и обезмаслено лате макиато, каквото и да значи това. Има предложение да накарат “Възраждане” да носят отличителен белег на ревера, някакъв умник дори споменава жълта звезда. Следващата крачка са факелните шествия и маршировката, а накрая идва Ванка с танка. Хем Ванка е набрал инерция, ще ни прегази като дизел цинкова кофа.
В един ден почина Берлускони и уволниха Гешев. За Берлускони ми е мъчно, за Гешев не очаквах, мислех че ще си избута мандата. По едно време си беше направил собствена полиция, па спецпрокуратура, па бронирани коли, па вила в резиденция “Бояна” със специалния мултитемпературен шкаф за вино, па масрафи и изведнъж – лапай пръчката животно злоядо! Поучително.
Замислих се дълбоко и тъкмо да отроня скъпа мъжка сълза, Каскета игра двойка спатия под масата – мене, вика ме махнаха, щото казах че ще арестувам Путин. И атентат ми направиха, той оная пиратка си я брои за терористичен акт. Значи тамън да хване Вовата и го ушиха. Като във вица, тамън да я опъна и тя ми затвори телефона. Чак в Европа отиде да разправя тия тъпотевини, сума пара похарчи.
Нека си угажда, да не сме луди да ги дадем тия пари за нещастниците в Берковица, дето ги заля пороят и асфалтът им стана на юфка. Съответната министърка баш тогава се случи в Швейцария, та малко се натъжи, пиеше шампансктото и хайверът с много печал в очите, сьомгата и омарите направо и́ присядаха. Една друга преди време беше на Мачу Пикчу /истинкия, не тоя дето ги пращаме на него/ точно когато изтекоха данните на всички българи от НАП и тя също не си прекъсна отпуската. Па права е, то каквото имало – станало, вие знаете ли къде е Мачу Пикчу? На Мачу Пикчу у царевичака е, а това е по – далече даже от мичка си пайчина.
Та го махнаха Гешката, само гранивият вкус в устата ни остана от него. Може ли да си толкова тъп! Сто години на тоя пост и не си е заделил нито едно компроматче, не е скътал нито едно висящо дело, като дойде голямата нужда да си ги ползва тия хартишки. Ндаа, оказа се че макар и много рядко и аз мога да сгреша. Звучи нескромно? Майната му, скромността е път към забравата.
Започна месец на прайдовете, но и там се разделиха на първа класа и обикновена паплач. Първата класа се държи в сянка и раздава акъл, обикновената паплач се кичи с перушина и се чекне на високи токчета. За добро или лошо, по нашите земи тия работи протичат доста вяло, мисля че пикът отмина и има чувствителен спад. Никакви европейци не сме ние, едни прости колибари сме, та ако ще по три Харварда да завършим. Дето викат шопите, от Пена можеш да избегаш, от гена никога. И жълти павета ни наредиха хората, ние ги разкъртихме и си ги наредихме като калдъръм.
Почна курортният сезон, слънце като из ведро, време само за водни ски. За мен не е проблем, в кръчмата не вали, но по нашия край придоби бедствен размер. Правителството се държи като временно изпълняващо длъжността, па и толкова си могат. Както казват по врачанско, все се е Лалка женила, ама такъв чичко не е намирала.
През ум не ми минава, че им пука за мен, надявам се поне да имат инстинкт за самосъхранение. Защото ситуацията се променя с часове. Западният свят е в политическа и икономическа криза, а на източния фронт Леопардите и Брейдлитата горят като факли. Даже руснаците си хванаха един Леопард и сега германците се чудят кое е по – лошо, че ще им откраднат технологиите, или че ще разберат, че нема кой знае какви технологии.
Дъртият Сорос надуши нещо и се оттегли, остави дюкяна на наследника си. Дедо го погнаха с импийчмънт, оказа се че “Likely”, може би дори “Highly likely” е затънал в корупция до клепарестите си уши, барабар с фамилията си. Тръмп го заплашват 400 години затвор, Урсула я раследват за ваксините, Шолц за корупция.
На практика светът се управлява от бъдещи затворници. Някои от тях ще се измъкнат, но после предстои да съди Той. Според обичая покойниците ги обличат в костюми, та Страшният съд ще бъде едно доста тържествено събитие. А дали ще има нужда от Страшен прокурор, щото на нас току – що ни се освободи един? Не е смешно, ама с тая една хемисфера дето ми тропа в главата толкова мога.
Сега предстои последният работен ден от седмицата. Така че по машините, а довечера по масите и наздраве!
Владимир Тупавичаров
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
LIFE
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.

❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?

БЛОГ
Дърво без корен
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.

Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
