АНАЛИЗИ
Няма Европа, а егоистични национални интереси, mon chéri
Проблемът за българския транспортен бранш със „Закона Макрон” показва едно – България е длъжна да се приспособи към зараждащата се „Европа на нациите”
Смелите реформи на новия френски президент Еманюел Макрон достигнаха до българските земи. След инициативата за промяна на европейските финанси, новаторските идеи на Макрон се насочиха и към транспорта. Франция предлага чрез Европейската комисия цялостен пакет за транспортна мобилност, по-известен като „Закона Макрон”. Основните разпоредби са в Директивата за командироването в транспортния сектор, която цели „да помогне на сектора да остане конкурентоспособен в един социално справедлив преход към чиста енергия и цифровизация”. Без съмнение голяма част от политическата класа и цялата неправителствена общност в София са очаровани и възхитени от бляскавите нови идеи на реформатора Макрон, който се бори за една по-обединена и прогресираща Европа. Българският транспортен бранш обаче очевидно не разбра възвишените ценности, скрити зад Пакета за мобилност, тъй като остро критикува „Закона Макрон” и излезе да протестира.
Пише: „Единна Европа”. Да се чете: „Vive la France”
Европейският законодателен проект за мобилност не е нищо повече от добре прикрит протекционизъм за френските транспортни компании, които са европейски лидери. „Под формата на уж социална справедливост има скрит подтекст, а той е българските превозвачи да бъдат докарани до състояние на фалит и всички техни шофьори да отидат да работят за фирми от старите страни членки на ЕС”, смята изпълнителният директор на Съюза на международните превозвачи Йордан Арабаджиев. При положение, че международният транспорт осигурява 14-15% от БВП на страната, сигурно е едно – рестриктивните мерки ще доведат до фалити и всички надолу по веригата ще пострадат, на мнение е Арабаджиев. „Големите държави с по-развити икономики искат да създадат по-неблагоприятни и неравностойни условия за фирмите от останалите държави от ЕС. По същия начин ЕК има претенции към американската политика на Тръмп, а прави същото”, посочи, от своя страна, Христо Христов, член на Управителния съвет на Конференцията на работодателите и индустриалците в България. Според него българският транспортен бизнес, наред с този на някои от другите източноевропейски страни, е напълно конкурентоспособен на западноевропейския и поради това големите страни прибягват до нечестни практики. „Става въпрос за пазари за логистични услуги. Пазарът на логистични услуги в Европа е 1 трилион евро”, обясни той.
Българските превозвачи имат поводи за притеснение. Ако „Законът Макрон” влезе в сила, шофьорите няма да имат право да стоят извън пределите на България повече от три седмици и ще трябва просто да преустановят превозите си като равнопоставени участници на свободния европейски пазар. В събота и неделя пък превозвачите ще са длъжни да напуснат кабините си и да спят в избран от тях европейски хотел. Ако се намират повече от три дни на територията на някоя европейска държава, да речем Франция, българските транспортни фирми ще се наложи да внасят солидни осигурителни вноски за служителите си и да ги осигуряват като истински горди французи. Като допълнение, очакването е новата административна тежест да доведе до разходи за счетоводители и преводачи. Желанието на Париж да се грижи за социалните права на източноевропейските работници, разбира се, трябва да бъде приветствано. Вместо да поставя на границата на фалита българския транспортен бизнес обаче, Франция спокойно би могла да лобира за приемането на директива, която да изравни заплатите на европейците, работещи за една и съща компания в рамките на съюза. Така, например, корпорации като „БНП Париба”, „Карфур” или циментовия завод на „Холсим” край Враца имат шанса първи да дадат пример за строителството на „по-справедливата за своите граждани Европа”, към която се стреми Еманюел Макрон със своите реформи и да изравнят заплатите на българските работници с тези на заетите във Франция.
Новото френско лидерство – Марин Льо Пен с изтъркана либерална казуистика
Улисани с коментари за концерта на Роджър Уотърс или речта на Макрон пред Европейския парламент, българските либерални анализатори услужливо не забелязват слона в стаята. Европа вече е друга. Идеята за наднационалната аморфна Европа като съюз на регионите бавно отстъпва на заден план. Новият Европейски съюз, който се изгражда пред очите ни, е съюз на национални държави. „Европа на нациите” обаче се гради не от крайнодесни истерични политици, а от истаблишмънта на водещите европейски нации Франция и Германия. Марин Льо Пен не успя да влезе в Елисейския дворец, но Еманюел Макрон се справя нелошо в отстояването на френските национални интереси. В действителност мащабният план за реформи на Макрон, част от който е Пакетът за мобилност, не е нищо по-различно от користните интереси на Франция, зле опаковани в неискрена прогресистка реторика и втръснали евроатлантически клишета. Такъв е случаят в транспорта, такъв е във финансите, както и в енергетиката. Реформата на европейския енергиен пазар с налагане на минимална цена от 30 евро за тон въглеродни емисии под лозунга за борба срещу климатичните промени е просто лобиране в полза на Electricité de France (EDF). EDF е най-големият производител на електроенергия в Европа с дял от 22% на европейския пазар и отчаяно се бори да запази пазарния си дял, опитвайки се да запълни празните си квоти от търговията с въглеродни емисии. EDF получава близо две трети от тока си чрез атомни централи и на този фон не трябва да звучи изненадваща критиката на Макрон към руските газови доставки – Париж просто се стреми да постави своите компании в привилегировано положение на европейския пазар – същото, което грубо, но искрено, прави Доналд Тръмп в глобален мащаб. Днес Франция се противопоставя остро на орязването на субсидиите за земеделски производители, от които страната е голям бенефициент, и вместо това предлага дупката в евробюджета след Брекзит да бъде за сметка на кохезионните фондове – онези пари, които богатите държави отделят за сближаване с по-бедните членки в замяна на достъп до техните пазари. Именно от Кохезионния фонд са основните европейски пари, които идват в България.
На мястото на директния призив на Тръмп за извеждане на американските интереси на първо място идва зле прикритият френски национален егоизъм, маскиран зад клишетата за „демократични ценности” и „върховенство на закона”. Принципът обаче остава същият – в бързо променящият се международен ред националните държави укрепват. „Европа не е супермаркет. Европа е обща съдба. Тя е отслабена, когато приема, че нейните принципи се отхвърлят. Страните в Европа, които не уважават правилата, трябва да се изправят пред политическите последици. И това не е просто дебатът Изток-Запад”, размахва пръст срещу недоволните източноевропейци Еманюел Макрон.
От своя страна, Берлин се държи по сходен начин, опитвайки се да наложи своите собствени интереси в енергетиката, финансите и икономиката като общоевропейски. Крещящ пример е съпротивата срещу българо-руския проект „Южен поток”, който според бившия германски комисар Гюнтер Йотингер противоречи на европейското законодателство. Прагматизмът диктува на германците да насочат руския газ директно към Германия по тръбите на „Северен поток-2”, а не да чакат оскъпеното от транзитни такси синьо гориво през България и Унгария. Германският интерес е добре защитен и в общата финансова политика на Еврозоната. Настоящата политика на остеритет облагодетелства преимуществено големите кредитори като Берлин, но очевидно не се нрави особено на страни като Гърция или Италия.
България ще бъде на масата по един или друг начин
Както гласи популярната фраза: ако не си на масата, то най-често си в менюто. В една Европа, в която големите хищници се бият за плячка под формата на пазари и ресурси, националният суверенитет е гаранция, че страната няма да бъде „сготвена” и тържествено поднесена на трапезата под звуците на „Одата на радостта”. Светът се променя и за София е императив да се раздели с илюзиите си за „евроатлантическите ценности”, „демократичното общество”, „европейската солидарност” и други очевидни инструменти от информационно-психологическата война. България има всички шансове да бъде пълноценен участник в преформатиращия се Европейски съюз, но само ако успее да преобърне негативната тенденция на поетапна загуба на национален суверенитет. В противен случай е напълно възможно да се превърне в типична fail state (провалена държава) – страна характеризиращата се с неспособност да взаимодейства с други държави като пълноценен член на международната общност; неспособност да осигури публични услуги; ерозия на способността на легитимните власти да вземат колективни решения и загуба на монопола върху правото да се упражнява сила или дори загуба на контрола върху територията.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
