БЛОГ
Платен агент на чужди корпорации ли е Паси или е патологичен лъжец?
Той се появи в БНТ със зелени кецове (китайски) и ракия със змия в бутилката (севернокорейска). И рече: „Време е НАТО да задейства чл. 5 за колективна защита“.
Член 5 влиза в сила тогава, когато страна, член на НАТО, е нападната от друга страна. Коя страна, член на НАТО, е нападната от друга страна? И кой е агресорът? Срещу кого трябва да се задейства чл. 5? Срещу Китай, Русия и Куба. Те са „агресорите“.
И кого са нападнали? Италия. И как нападнаха Италия? С конвои и самолети, които носят лекари, маски, респиратори, дезинфектанти. Това агресия ли е? Очевидно. Когато Русия, Китай и Куба помагат в битката с пандемията – това е агресия или поне – хибридна война и фалшива новина. Когато ЕС, затънал в своя егоцентризъм, се прави на умряла лисица и не си мърда малкото пръстенце, това е висша евросолидарност.
И кой е юнакът със зелените кецове и змийската ракия?
Соломон Паси, естествено.
Същият Соломон, който с един нонпейпър закри – през глава и зад гърба на президент и парламент – трети и четвърти блок на АЕЦ „Козлодуй“.
Който, бидейки външен министър, изсипа 400 000 лв. държавни пари на една частна рекламна агенция да прави кампания срещу българската ядрена енергетика.
Който обяви българските ядрени реактори за атомни бомби със закъснител, а българските ядрени енергетици – за потенциални терористи.
Който в същото това време се правеше на загрижен и разправяше, че ще спасим АЕЦ „Козлодуй“, ако я прекръстим на „Папа Йоан Павел Втори“.
Който днес, понеже е супер далновиден и прогностик, предлага да продадем АЕЦ „Белене“ на Тръмп, пък той в замяна да ни подари Ф-16 и да изпрати български космонавт на Луната.
Който плака от щастие при влизането на България в НАТО, защото за него членството в НАТО е „равно на Освобождението, Съединението и Независимостта“ (взети заедно, очевидно).
Който си мисли, че вирусът е нещо като Белград или Багдад, че да ги бомбардираш.
Който пръв поиска България да изпрати български военен контингент в Ирак, за „да не изпуснем парада на победата в Багдад… да си върнем милиардния иракски дълг и към България да потече иракски петрол“. За постигането на тези цели Соломон се самообяви за „ястреб на мира, демокрацията и хуманизма“, а също – за еманация на „Христос, Гарибалди и капитан Петко войвода“ (едновременно)… Вместо милиарди и петрол, в България пристигнаха ковчези. Малко по-късно всички лъжи изплуваха като онова, дето обикновено изплува, когато се спука отходната канализация…
Това е същият Соломон, който списа брошурка как Русия трябва да се саморазпадне на 7 части, от които половината да се „влеят“ съответно в САЩ, Япония, Полша и Прибалтика, поради тяхното „особено ценно географско местоположение“. Защото, казваше Соломон, само изчегъртването на Русия от картата на света ще донесе вечно щастие и благоденствие на целокупното човечество: „Предстоящото разпадане на Русия ще бъде едно от най-значителните събития в геополитиката на XXI век… ще срути остатъците от мита за втори геополитически полюс, построен върху морални норми, противоречащи на евроатлантическата ценностна система… ще бъде триумф на либералните ценности… и принос към утвърждаването на съвременната система на международна сигурност“, за да заживеем – най-сетне! – в „един свят без най-голямата по територия страна, която има почти 60% от ресурсите на полезни изкопаеми и граничи с 42% от населението на света“.
Не бързайте да се радвате! Окончателният „триумф на либералните ценности“ предстои, защото: „Съдбата на предпоследната империя е предвестник на разпадането и на последната, Китайската империя. Но това е предмет на друго есе“. Друго есе Соломон тъй и не списа. Китай едва преживя тойзи факт.
Това е същият Соломон, който настоява да спрем „Турски поток“, защото е руски“; който вопие за американски бази в Бургас и Варна и за ядрено оръжие на Балканите – за да ни пази НАТО от Русия; и който, за разтуха, ни забавлява със съветите „Путин да превърне военните си кораби в платноходки“…
Това е все същият Соломон, който ще остане в историята с репликата „майната му на православието“!
И това е все същата евроатлантическа змийска ракия, която вече 30 години трови българския народ, българската нация и българската държава.
автор: Велислава Дърева
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
