БЛОГ
Прекрасни бели мъже
Гледам сега целия глобален, настървен и назидателен бой по канчето на белите, хетеросексуални мъже и направо ми е зле и направо не си е честно. Сега аз може и да съм една клета, музейна, по-скоро по парижки, отколкото по #metoo гледаща на отношенията мъж-жена източноевропейка, с подчертан сантимент към “източна” и с дебело подчертан шрифт за “европейка“, но това не се търпи.
Прекрасни сте си мои бели, хетеросексуални мъже , не е вярно, че сте съвсем свине. Е, понякога сте. Но никак не по принцип и никога – винаги! Иначе няма как да си обясня, защо не се сещам за много други места по света, където не живеят обичайните “лоши бели мъже” и по тия места жените да са толкова свободни, с толкова прозрачни рокли по червените килими на кариерите си, настоявайки (и с пълно право!), че просто така си се харесват и не е с цел да ги поканите по хавлия в стаята си. И тия жени да са ви и шеф и легален плеймейт на годината, не подлежащ на убиване с камъни. Да са и гей, да гледат порно с вас или без вас, да ви бият на бизнес стратегия на годината, да си гледате децата почти заедно с тях и да сте сменили повече памперси отколкото някой не толкова “лош и бял мъж“ изобщо е видял през живота си. Има, разбира се, милиони мъжки бъгове в тая идилична картина, но има и милиони женски бъгове в същата идилична картина.
Би било толкова политическо коректно и красиво, ако сега кажа, че по принцип харесвам и това, което всички мъже от всички раси, континенти и религии по света са направили, за да живеят с жените си така, както живеем тук заедно, но ще е твърде лицемерно. И ще се въздържа.
И ако един ден толкова много ви нашокат канчето, че не успея да ви позная на улицата, ще се радвам, че просто вече ще съм достатъчно стара и ще ми е все тая за тоя нов, футуристичен, стерилен и безполов свят, който просто никога няма да е толкова секси, колкото си беше нашият.
P.S: Имам и дълъг, красив пост за белите, хомосексуални мъже в живота ми, ама си го оставям за по-късно. Да премине тоя ужасТ с ИК (Истанбулската конвенция – бел. ред.)… че няма да ме чуете
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
