ТЕХНОЛОГИИ
Разби се мита за Силициевата долина: Чичо Сам и военните сами си основаха Big Tech
Всеки режим си има основополагащ мит – самовалидиращо се осъзнаване на произхода – който се разпространява от елита на този режим, за да му придаде легитимност. Приказно богатите предприемачи от Силициевата долина, имащи себе си за Краля-Слънце на американския просперитет, също имат история за своите „основатели“, която обичат да разказват.
Долината е представена в тази история като люлка на прогреса, поради това, че обсесивни гении овсякъде са се стекли в гаражите, за да изобретят нови технологии и да започнат стартъпи, поемайки огромен риск и обирайки само малка част от урожая, който завещават на всички нас. Техният пантеон от милиардери – Гейтс, Джобс, Цукърбърг и така нататък – представя гаражния предприемач като архетип на успеха.
Митът за „основателите“ поражда култура на превъзходство сред техно-елита, която изисква разграничаване от политическата система.
Освен самата възхвала на предприемаческия дух, Силициевата долина очаква от политиците да възприемат безрезервно нейната предпочитана бленда от саморегулиращи се пазари и ограничена държава. Тяхна е земята на „неподлежащите на регулация изобретения“ и „бързо се проваля“ всеки държавен служител, дръзнал да рискува живота на златната кокошка.
Някои от Долината отиват още по-далеч. Венчър капиталистката Катрин Бойл се застъпва за идеята тех-братството „да поеме важните задачи на правителството“, тъй като е „по-лесно важните национални проблеми да се решават чрез стартъпи“. Случаят, на който тя се опира, е Близкият Изток. „Най-доброто сравнение е, че през последните две десетиелтия“, обснява тя, „приблизително 1 трилион долара са отишли в подкрепени с венчър капитали компании в Съединените щати, докато 6 трилиона са отишли за войната срещу тероризма и неуспешното изграждане на държава в Афганистан. Резултатите са различни благодарение на стимулите, не на инвестициите.“ В крайна сметка каква разлика има между създаването на смарт приложение и създаването на държава с по-добър план за борсови опции?!
Либертарианците и последователите на пазарния фундаментализъм залагат на мита, за да продължат да градят собствен, още по-голям мит: че иновациите, прогресът и растежът са продукти на отсъствието на държавата. Според Адам Тиърър от либертарианския Mercatus Center, „Най-добрата роля, която обществената политика може да играе в този момент, е да разчисти пътя за… иновациите, премахвайки бариерите за внедряването и търговията.“ Както във всяка друга област, препоръчителната политика при иновациите е да няма политика, а в този случай либертарианците поне посочват някакви емпирични доказателства в своя полза.
И докато всички основополагащи митове съдържат преувеличения и дори измислици – точно това ги прави митове – добрите такива засилват всичко, което е от най-голяма полза за дадения режим, предоставяйки основа, върху която общността може да гради. Но основополагащият мит на Силициевата долина върви наобратно, като погрешно определя източника на властта на режима и ласкае най-лошите му инстинкти.
Силициевата долина беше продукт на агресивна обществена политика. Ключовите технологии на нашата дигитална ера не бяха плод на щастливи случайности от „неподлежащи на регулация изобретения“ в „саморегулиращия се“ пазар, а на целенасочени и продължителни действия на държавата. Властите „избраха победителите“ и определиха траекторията на технологичното развитие – от материалите, използвани в чиповете, до протоколите за мрежовите компютри. Когато Долината започна да жужи, това се дължеше на симбиозата между капиталистическя стремеж към печалба и държавния стремеж към обществени блага. Когато бе оставена със собствените си устройства, тя се превърна в ловна дружинка за „еднорози“, докато следващите вълни от иновации се случваха на други места.
Нека бъде капитал
Един по-добър мит би изглеждал приблизително така: В началото Силициевата долина бе район с овощни градини.
В края на Втората световна война регионът има едва зараждащ се технологичен сектор, обединен около Станфордския университет. Индустрията на рисковия капитал не съществуваше, а малцината предприемачи в района бяха бивши академични изследователи като Дейвид Пакард и Уилям Хюлет, които чрез изпълнение на военни поръчки се разраснаха от гаражни търговци. Пакард и Хюлет получиха престижната Армейско-Военноморска „Е“ награда за изключителност на военна продукция четири години преди да официално да се обединят в компанията „Hewlett Packard“.
Студенaта война трансформира региона, като императивите на Пентагона станаха императиви и на Долината. Натоварени с нуждата от напреднали технологични способности за модерен шпионаж и военни действия, властите мобилизираха постоянно растящата компютърна мощ на Америка, която беше съсредоточена първоначално на Източното крайбрежие. Публичните фондове спонсорираха приблизително около 25% от транзисторните проучвания на Bell Laboratories и повече от половината от работата на отдела по проучвания и разработки на IBM до средата на 50-те, а в края на 50-те години три четвърти от компютрите на нацията бяха предназначени за обществени цели.
Чичо Сам впрегна мрежа от допълнителни политически лостове, за да канализира технологичното развитие на Долината в служба на националния интерес.
Първо, федералното правителство създаде изцяло нова агенция за финансиране и координиране на съвременни изследвания и разработки. През 1958 г. в условията на паника, предизвикана от изстрелването на съветския Спутник, президентът Айзенхауер създаде Агенцията за модерни изследователски проекти ARPA. Независимата агенция, която щеше да се превърне в двигател на Космическата надпревара и иновациите на Студената война, имаше за цел да стимулира „мисълта за небе“ извън традиционната федерална система за научноизследователска и развойна дейност и военните поръчки.
Това беше забележителен успех на индустриалното планиране. Вместо да строи собствени лаборатории, програмата прие децентрализирана структура, водена от опитни инженери и компютърни учени. На тези експерти-практици-ръководители-на програми беше предоставена автономия да наблюдават и насочват изследователските усилия във фирми, университети и държавни лаборатории.
Противно на твърдяното от Хайек, подобна работа не изискваше перфектно познаване на информацията, а само съгласувано виждане за бъдещето. Тъй като ценовите сигнали на пазара предлагат малко полезна информация на изследователите и предприемачите за изместването на технологичните граници, появата на бюрократите беше неизбежна. Единствено федералното правителство имаше ресурса, перспективата и мотивацията да финансира и координира академичните изследователи и частния сектор, както и да улеснява първоначалното прилагане и комерсиализиране на техните открития. Както беше забелязал Юлиус Крейн:
„Конкуренцията на цените често (макар и невинаги) работи добре за нормиране или за определяне на това кой какво ще получи в момента, което не изисква непременно поглед към бъдещето. Същото обаче не важи за инвестирането на капитал, което изисква поемане (повече или по-малко) на риск за (повече или по-малко противоречив) поглед към бъдещето. Дългосрочният инвестиционен капитал (и следователно производственият капацитет) просто не могат да бъдат разумно разпределени само въз основа на ценовите сигнали. Спонтанният ред на Хайек, в повече от един смисъл, няма бъдеще.“
Изследванията на ARPA са забележителни за една единствена агенция. В началото на 60-те г. само тази агенция финансира 70% от всички компютърни изследвания в Съединените щати. Дори и комерсиалните технологии бяха директен продукт на държавното инвестиране и планиране. Идеята за персонален компютър, включително монитор, клавиатура и електронни контролери със стрелки, наречени „мишки“, не беше измислена от Стив Джобс, а от служителите на ARPA през 1968 година. Агенцията отиде още по-нататък и финансира изследванията в Станфорд и MIT за първия графичен потребителски интерфейс с мишка и прозорец, компютърни работни станции за един потребител и Интернет протоколи.
В допълнение към формиращите индустрията иновации, собствените дейности на ARPA доведоха до изключителни пробиви. Нейната компютърна мрежа, известна като ARPANET имаше функцията на прото-интернет. По-скоро развитие на експеримента, отколкото напълно разработена услуга, тази мрежа беше отговорна за разработване на първите протоколи за комуникация, размножаващи мрежови апликации като трансфери и имейли. ARPANET са както пионери, така и разпространители на технологични пробиви, позволили по-късните разработки на NSFNET и на подкрепения от правителството проект MAG на MIT, който разви мрежите за споделяне на времето и първите Интернет протоколи.
Като втори политически лост обществените и военните власти действаха като „съвместен първи клиент“ на новите технологии. В новите области, в които не съществуваше комерсиален пазар, а капиталните изисквания за разрастване на производствените процеси бяха непосилни, федералните договори за обществени поръчки бяха жизненоважни.
Пазарът за транзистори, а по-късно за интегрални схеми, зависеше от тези правителствени поръчки. Първият договор на полупроводниците Fairchild беше с подизпълнителя на отбраната IBM, за високоволтажни силициеви транзистори, използвани в бордовите компютри на бомбардировачите В-70. По-късно, две обществени поръчки на НАСА и Военновъздушните сили за проекти за ракети с космическо насочване придвижиха чиповете в големия производствен мащаб. Само NASA представляваше 60% от пазара на интегрални схеми през 60-те години.
Клиентът винаги има право – особено когато това е Пентагонът. Освен приходите за тех-компаниите, правителствените договори формираха траекторията на технологичното развитие и ключовите параметри на ранните компютърни технологии в съответствие със специалните нужди за военно и отбранително приложение.
Община Санта Клара си спечели името Силициевата долина, вместо Германиeвата долина, само заради специфичните предпочитания на Военновъздушните сили за нови силициеви транзистори, вместо стандартните от германий.
На теория, майсторите на чипове и другите ранни технологични компании можеха да игнорират държавния пазар и да се опитат да създадат частен. Но реално не го направиха. Нямаше на кого друг да продават, защото нито един клиент не градеше бизнеса си, разчитайки на продукти, които все още не съществуваха. Нямаше от къде другаде да привлекат инвестиции, защото нито една частна институция нямаше адекватен ресурс или пък апетит за риск. Само правителството имаше мащаба и мотивите да финансира и да поръчва пробивни технологии.
Трето, федералните политици се справиха с недостига на частни инвестиции в технологиите. Когато започна да се заражда индустрията на рисковите капитали, тя беше подсилена с държавно финансиране, което беше равностойно на частните инвестиции. От началото на 1958 г. Администрацията на малкия бизнес управляваше програма за посрещане на фондове от рисков капитал, инвестирайки два долара за всеки долар рисков капитал.
Рисковият капитал остава важна, макар и малка, индустрия, стимулирана от федерални субсидии до края на 70-те години, когато регулаторни реформи отвориха огромен пул от институционален капитал за рискови капиталисти. Но преди този момент правителството вече беше финансирало основните изследователски и развойни ядра, беше спонсорирало авансово производството и улеснило комерсиализацията, което направи стартъпите атрактивни за частния капитал.
Процъфтяващият технологичен сектор в Долината вървеше добре, въпреки липсата на рисков капитал. Правителствените фондове насочваха капитал към най-съвременните лаборатории и фирми, комерсиализирайки новите пробиви. Без да изтласква частните инвеститори или да изкривява стимулите на предприемачите, държавата се доказа като основен партньор в успеха на Долината. Дори след бума на рисковия капитал, правителството остана съществен инвеститор в технологиите. Федерални програми като Small Business Innovation and Research Program попълниха ключови дупки във финансирането за новоотркиващите се тех-фирми, инвестирайки там, където дори и най-дръзкият венчър капиталист не би.
Долината остава незасята
Съществен принцип на пазарния фундаментализъм е практиката на отхвърляне на всякакви примери за ефективна държавна подкрепа, за да се докаже, че нещата можеха да са още по-добре, ако политиците бяха стояли настрана. Но в случая със Силициевата долина съпоставката е катастрофално явна.
Към 80-те години федералните политици бяха стеснили фокуса си до основни и приложни изследвания, оставяйки на пазара грижата за комерсиализацията и разрастването. Без подкрепа и търсене за вътрешно производство, новите технологии мигрираха навън.
Иновативната LCD технология, лежаща в основата на плоския дисплей, е открита първо от военно финансирани изследователи в Уестингхауз, през 70-те години. Но след като Уестингхауз закри своята изследователска програма, нито една голяма компютърна компания не искаше да ги финансира без незабавен търговски резултат. Apple, Xerox, IBM, Compaq и останалите отказаха на исканията да подкрепят проекта, позовавайки се на липсата на производствени способности, нужни за създаването на плосък екран на конкурентна цена.
ARPA, междувременно преименувана през 1972 г. на DARPA (Агенция за напреднали изследователски проекти на отбраната), в крайна сметка се намеси там, където частната индустрия се провали, финансирайки изследване, което щеше да се превърне в основата на преносимия електронен дисплей. Но докато това се случи, вредата вече беше нанесена. Японците бяха поели технологията на плоския дисплей и Сейко продаваше цветни джобни телевизори в Съединените щати, в пряко нарушение на патентните права на Уестингхауз. Американската индустрия отказа да се бори, нито оспори японската кражба на интелектуална собственост, както и не започна свое производство.
Без адекватна държавна поддръжка и оставени на собствените си сили, болшинството американски компютърни компании не бяха заинтересовани от производство на собствена база за доставки на дисплеи с плосък екран и вместо това продължиха да разчитат на евтин внос от Източна Азия. И до днес всички фабрики за производство на плоски екрани се намират в Корея, Тайван, Япония и Китай. В Съединените щати няма нито една.
Други ключови по значение технологии споделиха същата съдба – дори в сектори, в които Съединените щати бяха безспорен лидер. Полупроводниците в крайна сметка станаха плячка на „пазарно основаната“ политическа програма и нейното безгрижно пренебрежение за тяхното значение за екосистемата на иновациите и информационната икономика. „Катрофен чипс, компютърен чип – каква е разликата?“, остроумничеше Майкъл Боскин, председател на Съвета на икономическите съветници на Джордж У. Буш. С отслабването на държавната подкрепа за полупроводници и появата на конкуренти в Източна Азия, индустрията започна да изнася производството и в крайна сметка големите американски производители на чипове изгубиха способността си да създават и произвеждат най-съвременни чипове.
Второ, вълната на свободния пазар от по-добри технологични постижения не успя да се материализира. Пенливият бум на фирми с леки активи, подкрепени от венчър капитали през 90-те години, имаше малка възвращаемост и беше изграден върху хардуерни иновации от предишни десетилетия. На теория бумът на това десетилетие би позволил изграждането на цифрова инфраструктура, водена от американски хардуерни компании. Но бъдещите шампиони на Америка избраха различен курс.
IBM например попълни и дори увеличи своя капитал в продължение на десетилетия. Те бяха водещ иноватор в мейнфрейм компютрите, картите с магнитна лента и персоналните компютри, но не са преживявали същински финансов бум след публичното си набиране на средства през 1980 година. Това се промени едва след смяната на хилядолетието, когато те продадоха Lenovo и придобиха PwC consulting, с което като цяло се трансформираха в консултантска фирма, която не е поддържала стоковия си капитал от близо двадесет години.
Телекомът Cisco възприе подобна стратегия. Той беше готов да изгради хардуерната инфраструктура за интернет, след въвеждането на модеми и рутер по време на разцвета на интернет през 90-те години. Това беше най-стойностната компания в света в пика на дот-ком балона. Но избра да мигрира от хардуер към софтуер и през 2003 г. започна да ерозира стоковия си капитал. Тепърва ще се възстановява. И докато Китай издигна Huawei като национален шампион, бъдещият американски телекомуникационен лидер е извършил обратно изкупуване на акции за 101 милиарда долара през последните 15 години, но е направил само 15 милиарда долара капиталови разходи за същия период.
Днес Силициевата долина се концентрира в разработката на минимални, бързо мащабируеми производни приложения и „софтуер-като-услуга“ – предвидим курс, предвид липсата на публични инвестиции, търсене, визия и координация. Това е „иновация в битове, но не и в атоми“, както се оплаква Питър Тийл.
В най-добрите времена на публично-частното партньорство през двадесети век корпоративните лаборатории на Америка спечелиха три Нобелови награди за постижения в микроелектрониката. Тех-гиганти като Google, Apple и Facebook, считани от Американския институт по предприемачество за „най-важните компании на планетата“, не са спечелили и една, нито пък някога са се стремили.
Навремето Съединените щати събраха най-добрите си умове, за да направят научни пробиви и да овладеят инженерните предизвикателства. Днес, под знамето на „пазрно ориентираната иновация“, тези умове са свободни да насочват по-ефективно рекламите за бельо към вниманието на Instagram потребителите.
Нека разцъфнат хиляди субсидии
Приемането на закона „Чипове и Наука“, подкрепен и от двете партии това лято, е сигурен знак, че политиците започват да осъзнават, че бизнес моделът „проектирай тук, произвеждай другаде“ не работи за Америка – особено когато съответният бизнес е от ключов сектор. И въпреки че тази мярка беше необходима, нейните недостатъци подчертават колко много още трябва да направят политиците, ако Съединените щати искат да запазят технологичната си доминация, да си върнат лидерството в ключови сектори и да стимулират ново поколение иновации. Като първа стъпка те трябва да прекратят всякаква почтителност към предполагаемите гении от Силициевата долина.
Случаят на Илон Мъск е илюстративен. След като създаде своето щастливо начинание PayPal, Мъск продължи да гради репутация с лунните си в буквалния смисъл „хард-тех“ проекти Tesla и SpaceX. И двата са амбициозни, но нито един от тях не е жизнеспособен сам по себе си. Безмислостното пазарно търсене на печалбата за сметка на иновацията може да бъде победено само от „парите, по дяволите“. Е, и с малко помощ от Чичо Сам.
Източник: The American Conservative
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
Нов доклад, изготвен от структури на ООН и Sciences Po, предупреждава, че съвременният свят може да се окаже много по-уязвим при срив на дигиталната инфраструктура, отколкото изглежда на пръв поглед.
Документът разглежда сценарии, при които повреда в комуникационни мрежи, сателити, подводни кабели, центрове за данни или електроенергийни системи може да доведе до каскадни последици за болници, плащания, транспорт, спешни служби и достъп до надеждна информация.
Докладът е озаглавен „When digital systems fail: The hidden risks of our digital world“ — „Когато дигиталните системи се провалят: скритите рискове на нашия дигитален свят“. Той е публикуван от Международния съюз по далекосъобщения — ITU, Службата на ООН за намаляване на риска от бедствия — UNDRR, и Sciences Po. Както предаде ДПА, една от най-силните формулировки в документа е предупреждението за възможна „дигитална пандемия“ — не като компютърен вирус, а като мащабен, разпространяващ се срив на критични системи.
Не просто срив на интернет, а срив на ежедневието
В основата на предупреждението стои проста, но тревожна констатация: дигиталните системи вече не са само удобство, а невидимата инфраструктура на почти всичко. От тях зависят електричество, финанси, транспорт, здравеопазване, държавни услуги, комуникации и системи за ранно предупреждение при бедствия. Според ITU и UNDRR обществата са станали толкова зависими от тези „дигитални жизнени линии“, че често забелязват тяхната роля едва когато те откажат.
Затова и докладът не разглежда само класическия сценарий „няма интернет“. При по-сериозен срив последствията могат да бъдат много по-широки: мобилните телефони да замлъкнат, плащанията да блокират, болниците да загубят достъп до данни, спешните повиквания да станат затруднени, а надеждната информация за гражданите да стане по-трудна за намиране.
Точно тук идва и понятието „дигитална пандемия“. То не означава зараза в медицинския смисъл, нито непременно масирана хакерска атака. Става дума за възможност един отказ да повлече след себе си други — през сектори, държави и континенти. Ако спре електрозахранването, телекомуникационните мрежи могат да издържат само ограничено време. Ако те паднат, банкоматите и електронните плащания могат да блокират. Ако хората нямат достъп до пари и информация, проблемът вече не е технически, а социален.
Слънчеви бури, кабели и горещини
Докладът разглежда рискове „на земята, под водата и в космоса“. Сред възможните сценарии са силни слънчеви бури, които могат да засегнат сателити, навигационни системи и електропреносни мрежи; прекъсвания на подводни кабели, по които минава огромна част от международния интернет трафик; както и екстремни температури, които могат да натоварят центрове за данни, електрически системи и мобилни мрежи.
AI генерирано изображение: мощна слънчева буря изригва от Слънцето към Земята, осветявайки атмосферата с полярни сияния и застрашавайки сателити и електропреносни мрежи.Особено показателен е сценарият със силна слънчева буря. Историческият паралел често е събитието Карингтън от 1859 г., когато мощна геомагнитна буря поврежда телеграфни системи. Тогава телеграфът е бил своеобразният „интернет“ на епохата. Днес подобен удар би засегнал далеч по-сложна мрежа — сателитна навигация, авиация, електропреносни системи, комуникации и финансови услуги.
Друг риск идва от подводните кабели. Те често остават извън вниманието на широката публика, но са физическият гръбнак на глобалната свързаност. При земетресения, вулканични изригвания или други природни бедствия тези кабели могат да бъдат прекъснати, а последиците да се усетят далеч извън мястото на първоначалния удар. Именно затова докладът поставя морската инфраструктура сред ключовите уязвимости на дигиталния свят.
Третият сценарий е по-познат, но не по-малко опасен — екстремни горещини. При високи температури центровете за данни имат нужда от повече охлаждане, електрическите мрежи се натоварват, а повредите могат да засегнат мобилните услуги, здравните системи и финансовите транзакции. Така една гореща вълна вече не е само метеорологично събитие, а потенциален тест за цялата дигитална зависимост на обществото.
Най-опасното е каскадата
Един от ключовите акценти в доклада е, че рискът не е само в първоначалния удар, а в последващите ефекти. UNDRR посочва, че критични дигитални смущения, предизвикани от природни опасности, инфраструктурен отказ или системни взаимозависимости, могат да се разпространят със скорост и мащаб, за които съществуващите управленски рамки не са достатъчно подготвени.
AI генерирано изображение: далекопроводи, преминаващи през открито поле при залез, символизиращи електропреносната мрежа и енергийната инфраструктураПримерът с електрозахранването е особено ясен. Ако токът спре, телекомуникационните кули разчитат на резервно захранване, което не е безкрайно. След това комуникациите могат да започнат да отпадат. Когато комуникациите отпаднат, банкоматите може да не работят. Когато банкоматите не работят, хората нямат достъп до собствените си пари. В по-отдалечени райони това може да спре малки пазари и основни услуги.
Това е и причината докладът да предупреждава, че отделен технически отказ може да се превърне в много по-широка криза. Проблемът вече не е дали даден сървър, кабел или сателит ще откаже. Проблемът е какво още ще спре след него.
Урокът от Испания и Португалия
Колко бързо един инфраструктурен проблем може да се превърне в обществена криза се видя съвсем наскоро в Европа. На 28 април 2025 г. електроенергийните системи на континентална Испания и Португалия преживяха пълен срив, започнал в 12:33 ч. централноевропейско лятно време. Според ENTSO-E това е било най-тежкото подобно събитие в европейската електроенергийна система за повече от 20 години и първо по рода си, като малка зона в Югозападна Франция също е била засегната за кратко.
Този случай е особено показателен за предупрежденията в доклада на ООН, защото сривът не остана само в енергийния сектор. The Guardian описа как хора са останали блокирани в асансьори и влакове, мобилните мрежи и интернет достъпът са били прекъснати, супермаркети са приемали само кеш, болници са отлагали рутинни операции, а железопътният транспорт е бил спрян в големи части от Иберийския полуостров.
Педро СанчесПоказателен е и мащабът на самия електрически срив. Според Reuters испанският премиер Педро Санчес е заявил, че страната е загубила около 15 гигавата електрическа мощност за пет секунди — приблизително 60% от националното потребление в този момент. Това е точно типът каскаден риск, за който предупреждава докладът: когато една система падне, след нея започват да отказват други — комуникации, плащания, транспорт, болнични услуги и достъп до информация.
Така иберийският срив се превърна в почти учебникарски пример за тезата на доклада: модерното общество не се чупи само там, където е първоначалният проблем. Когато токът спре, след него започват да спират и „невидимите“ системи, които поддържат ежедневието — от банковата карта и мобилната връзка до влака, болницата и светофара.
Светът е забравил аналоговия резерв
Една от най-тревожните констатации е, че обществата са станали зависими от дигитални системи, без да поддържат достатъчно аналогови умения и резервни варианти. Докладът предупреждава, че вече не може автоматично да се приема, че при голям срив институциите, бизнесът и гражданите просто ще „минат на хартия“. Старите процедури, оборудване и експертиза често са изчезнали, остарели или не се поддържат.
Това прави риска по-различен от обикновено прекъсване на услуга. Ако болнична система няма достъп до данни, ако спешните предупреждения не достигат до населението, ако плащанията блокират, ако навигацията и транспортът са затруднени, тогава дигиталният срив се превръща в реална криза на управлението. Той засяга не само технологичния сектор, а самата способност на обществото да функционира.
Докладът обаче не призовава към отказ от дигитализация. Напротив — ITU подчертава, че технологиите остават ключов двигател на икономически растеж, иновации и свързаност. Предупреждението е друго: дигиталната трансформация не може да се гради само върху скорост, удобство и ефективност. Тя трябва да включва устойчивост, резервни механизми, международни стандарти и планиране за сценарии, които доскоро звучаха като научна фантастика.
Какво препоръчва докладът
Авторите на доклада предлагат по-добро картографиране на уязвимостите, идентифициране на зависимостите между секторите, моделиране на възможни верижни реакции, модернизиране на правните и управленските рамки за риск, изграждане на резервни системи и съвместно планиране между държави, компании и граждански структури. Според UNDRR критичните дигитални смущения вече могат да се разпространяват със скорост и мащаб, които надхвърлят стандартните механизми за управление на риска.
Отделно се настоява за по-добра координация при рискове, свързани със сателити, подводни кабели, космическо време и центрове за данни. Това са инфраструктури, които не се вписват лесно в границите на една държава. Един кабел може да свързва континенти, един сателит може да обслужва множество сектори, а един център за данни може да е критичен за услуги, използвани далеч извън страната, в която се намира.
В този смисъл докладът поставя неудобен въпрос: кой всъщност носи отговорност, когато една глобална, частично частна, частично държавна и силно взаимозависима инфраструктура започне да отказва?
Именно това прави предупреждението по-широко. Дигиталната уязвимост не идва само от хакери, а и от самата структура на модерния свят. Колкото повече услуги се свързват в една обща мрежа, толкова по-голямо става удобството, но и толкова по-голяма е опасността един срив да отключи друг.
Затова „дигиталната пандемия“ е силна метафора, но не бива да се разбира буквално. Тя описва не зараза, а разпространение на откази. В свят, в който телефонът, банката, болницата, навигацията, транспортът и държавните услуги все по-често зависят от едни и същи невидими системи, големият въпрос вече не е само дали дигиталната инфраструктура работи. Въпросът е какво се случва, когато спре.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
В Поднебесната империя електромобилите се обезценяват толкова бързо, че само след няколко години се налага да отиват за рециклиране. Дали светът е заплашен от свръхзамърсяване с модели „еднодневки“?
Разрастващата се с главоломни темпове китайската автомобилна индустрия в Китай е принудена постоянно да бълва нови модели – защото клиентите в Поднебесната империя винаги искат най-новото – и употребяваните автомобили изобщо не са фактор там. Така се оказва, че електромобилите се превръщат в стока „еднодневка“. И това има сериозни последствия дори за клиентите в Европа.
Електромобилите продължават да бъдат смятани за най-доброто решение за т.нар. „климатично неутрална мобилност“. Дори и децата обаче вече знаят, че това твърдение не трябва да се приема за чиста монета – защото колко екологичен е даден модел на ток, зависи от това колко екологичен ток ползва. А на финала излиза, че електрически автомобил започва да бъде „по-зелен“ от конвенционален едва след 65 до 90 хиляди километра, когато се вземе предвид целият баланс от производството до изхвърлянето.
Автомобилите стават по-скъпи – и по-добри. Затова не изненада, че дори в Германия средната им възраст вече е над десет години – и се наблюдава тенденция тя да расте. В Китай тенденцията се развива в съвсем различна посока – и сякаш е само въпрос на време скоро да има автомобили „за еднократна употреба“ – тъй като почти никой в Поднебесната империя вече не иска по-стари електрически модели.
Тенденциите за стоки „еднодневки“ не са нищо ново и отдавна са се наложили в модната индустрия, както и в потребителската електроника. Тъй като за много китайци автомобилът не е много повече от смартфон на колела, страната на неограничените автомобилни възможности вече се подготвя за автомобила за еднократна употреба! Тази тенденция вероятно ще окаже влияние върху автомобилния пазар в Европа – в средносрочен и дългосрочен план.
Нови автомобили – вместо култура на eксплоатация на употребяваните
Ако в Китай имаш пари, си купуваш кола. Сделките са предимно в брой – лизингът почти не играе роля, особено при частните клиенти. И ако ще е кола, тя трябва да бъде нова. На употребяваните автомобили в Поднебесната империя не се гледа с добро око. Те се считат за твърде остарели и обикновено се купуват само от хората, които не могат да си позволят нищо друго.
Ценовият натиск на пазара на нови автомобили се засилва все повече, а конкуренцията между повече от 140 марки, представени на местния пазар, е по-ожесточена от всякога – и за да оцеляват, производителите са принудени да поддържат ниски цени и постоянно да бълват нови модели. Пазарът се различава значително от този в Европа. Докато европейските марки обикновено се нуждаят от четири до пет години, за да разработят нов модел, в Китай това отнема само 18-24 месеца.
Освен това, разходите за развойна дейност и производство в Поднебесната империя са с 40 до 60 процента по-ниски, отколкото в страни като Германия или Франция. Renault дори разработи своя електрически градски модел Twingo в Китай – за по-малко от две години.
Електрическите автомобили се обезценяват със светкавична скорост
Цените на електромобилите в Китай паднаха с около 23 процента за периода между януари 2023 г. и декември 2025 г. – въпреки по-добрите батерии, по-високите скорости на зареждане и по-модерните технологии. „Бушуващата в момента ценова война е безмилостна и не се очаква връщане към предишните ценови нива“, казва д-р Син Джоу от консултантската компания AlixPartners. „Заради тази ценова война електрическият автомобил започва да се превръща в продукт за еднократна употреба.“
Докато автомобилите на двигател с вътрешно горене обикновено се използват дълго време и много по-стари модели все още се срещат по пътищата на метрополиси като Шанхай, Пекин или Ухан, при електрическите автомобили ситуацията е различна. Тъй като пазар за употребявани автомобили от типа NEV (New Energy Vehicles) на практика няма, много коли се извеждат от експлоатация след три до пет години – а понякога и дори по-рано.
Автомобилите биват третирани като смартфони
„По отношение на иновационните цикли електромобилите все повече се доближават до потребителската електроника“, обяснява Джоу. Всяка година излизат около 140 нови модела. В същото време цените продължават да падат, което води до загуби за много производители. А за клиентите най-важно е да си купят най-новия модел на най-добра цена. Примери като BYD Seagull, струващи еквивалента на около 7400 евро, разкриват колко агресивен е станал пазарът.
Все повече производители обаче проектират своите модели за жизнен цикъл от две до пет години – защото клиентите не искат да ползват даден модел по-дълго. След това електромобилите се разглобяват и рециклират – точно както смартфоните и таблетите.
Развитието на процесите за рециклиране изостава
В практика обаче този цикъл не работи съвсем гладко. На много места процесите на рециклиране в Китай все още са в своя начален стадий на развитие – и изостават от установените системи в Европа или САЩ. А батерията остава изключително ценна.
В момента изведените от експлоатация автомобили често биват паркирани на обширни площи извън големите градове, където понякога „отлежават” години, за да бъдат обработени. В същото време все още не е ясно каква роля ще играят производителите в тази фаза.
Европейски марки като Audi, BMW, Mercedes-Benz, Porsche и Volkswagen продължават да се фокусират върху по-дългия жизнен цикъл и се опитват да наложат своите стандарти за рециклиране и в Китай. В Европа вече има много компании, които връщат материалите от стари батерии в кръговрата на производството. Това обаче надали ще подейства като спирачка за тенденцията към автомобили за еднократна употреба в Китай.
Този модел коли са по-податливи на преобръщане и спират по-късно от седаните.
SUV моделите (Sports Utility Vehicle) продължават уверено да доминират автомобилния пазар, привличайки купувачи с усещане за превъзходство на пътя и с психологически комфорт заради големите им размери. Високата позиция на седалките наистина подобрява видимостта, докато увеличените габарити създават илюзия за неуязвимост.
Тази увереност е частично оправдана, защото при сблъсък между два автомобила пътниците в SUV имат по-голям шанс за оцеляване, отколкото в седан. Въпреки това пълната картина на сигурността е много по-сложна. Статистиката сочи, че макар ударите между превозни средства да са най-честият тип инциденти, те водят до по-малко смъртни случаи от други.
Какво става, ако SUV се сблъска с неподвижен обект, като дърво, стълб или стена? А какво да кажем за риска от преобръщане? В такива ситуации предимствата на тези автомобили се превръщат в недостатъци, които застрашават живота не само на пътниците, но и на другите участници в движението.
Фундаменталните закони на физиката не може да бъдат пренебрегнати. Ключовият параметър тук е коефициентът на статична стабилност (Static Stability Factor, SSF), който определя колко податлив е автомобилът на преобръщане. Той се определя от съотношението между широчината на междуосието и центъра на тежестта на колата.
Поради по-високия център на тежестта, SSF за SUV автомобилите варира между 1.0 и 1.3, докато за леки автомобили е 1.3-1.5. Тази по-малка стойност на SSF е индиктор за по-голяма вероятност за преобръщане на SUV при удар. Данни от Института за застраховане на пътната безопасност (IIHS) потвърждават това: през 2023 г. 34% от смъртните случаи на пътници в SUV са били свързани конкретно с преобръщане, докато при седаните процентът е 21%.
Друг неумолим физически закон се отнася до инерцията. По-тежките обекти имат по-голяма маса и, съответно, по-голяма инерционна сила и затова се нуждаят от повече време и пространство, за да спрат напълно. А SUV са значително по-тежки от седаните. Например, базовият Honda CR-V тежи с близо 200 кг повече от Honda Accord с подобен двигател. Въпреки че производителите инсталират по-големи спирачки и по-широки гуми на своите SUV, седаните продължават да имат по-къс спирачен път. Разлика от няколко метра може да изглежда незначителна, но на практика означава, че в критичен момент SUV все още ще се движи с разрушителна енергия.
Същевременно по-голямото тегло на SUV автомобилите ги прави особено опасни при инциденти с едно превозно средство. Сблъсъкът с фиксирано препятствие ще бъде значително по-силен в сравнение с този със седан, поради по-голямата кинетична енергия на голямата кола. И това увеличава риска от сериозни наранявания и смърт.
Съществува и разлика между типовете конструкция: превозните средства с монококово тяло (unibody), както повечето съвременни кросоувъри и седани, имат зони на деформация, за да поемат удара. Рамовите SUV (каросерия върху рама) нямат такива свойства и са по-малко безопасни за пътниците при сериозни сблъсъци.
Отделен е проблемът с видимостта. Високите и масивни капаци на съвременните SUV създават огромни мъртви зони пред колата, в които дори няколко деца може да “се скрият”. Изследванията показват, че зоната за наблюдение пред автомобила при новите поколения SUV е намалена значително, в сравнение с предшествениците им. Това прави маневрирането при ниски скорости – на паркинги или в дворове, изключително опасно.
Този проблем пряко засяга безопасността на най-уязвимите участници в движението – пешеходци и колоездачи. Високата предна броня на SUV при сблъсък удря жизненоважни органи – гърди и глава, докато седанът удря краката. Теглото на колата също играе фатална роля, като засилва ефекта от удара. Освен това, прекалено големите SUV влошават общата видимост на кръстовище, ограничавайки видимостта както за останалите участници в автомобилното движение, така и за пешеходците.
И накрая, докато пътниците в SUV са по-добре защитени при сблъсък с друг автомобил, тези големи превозни средства представляват повишена заплаха за хората в по-малки коли. Поради разликата във височина и тегло, SUV буквално може да “премине” през зоните на деформация на седана, причинявайки максимални щети. Изследванията показват, че ударът от кола с тегло над 500 кг увеличава риска от смърт с 47%.
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
