АНАЛИЗИ
Скот Ритър за новата руска военна концепция, за НАТО – хартиеният тигър и края на войната
Неотдавнашните украински атаки срещу селата Работино и Върбово само ще доведат до по-нататъшно изтощаване на силите на Киев, заяви Скот Ритър, бивш офицер от разузнаването на морската пехота на САЩ и оръжеен инспектор на ООН, в подкаста „Нови правила“ на Sputnik.
Украйна набира сили в контраофанзивата си, започнала през юни, заяви генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг в четвъртък, обръщайки се към депутатите в Европейския парламент. Означава ли това, че Украйна най-накрая е постигнала пробив след близо четири месеца и тежки жертви?
„За да отговорим на този въпрос, трябва да знаем какви са целите и задачите на сегашната фаза на украинската контраофанзива“, заяви пред Sputnik Скот Ритър, военен анализатор и бивш офицер от разузнаването на морската пехота на САЩ.
„Знаем, че когато те започнаха тази контраофанзива в началото на юни тази година, целите им бяха съвсем ясни: да пробият първата линия на руската отбрана, втората линия на руската отбрана, да превземат град Токмак и след това да го използват като отправна точка за по-дълбоко проникване през руската отбрана, за да превземат град Мелитопол, което ще им позволи да прекъснат моста между Крим и Русия и да подложат Крим на директна атака,
Това беше заявената цел, представена от генерал Залужний, подкрепена от президента Зеленски и други украински официални лица“, продължава военният експерт.
Тези цели обаче не са постигнати досега, смята Ритър. Понастоящем украинците твърдят, че са поставили пехотни части отвъд така наречените „зъби на дракона“ – бетонните препятствия, които представляват първата линия на руската отбрана. По-специално киевският режим твърди, че силите му са успели да превземат селата Вербовое и Работино в Запорожка област.
Все пак на 7 и 8 септември руското министерство на отбраната даде да се разбере, че руските сили продължават успешно да отблъскват атаките на украинските въоръжени сили в районите на населените места. Както отбеляза руският военен блогър Рибар в своя акаунт в Телеграм: това е най-добрият начин „да превърнем Работино в непрекъснат конвейер на смъртта за украинските части“.
„Селото Работино винаги е трябвало да падне. Ако украинците вложат достатъчно военна мощ в определена зона на действие, те би трябвало да могат да напреднат и да превземат въпросния терен, за който руснаците са решили, че ще бъде защитаван, но не до смърт.
Работино винаги е било предназначено да бъде част от зоната на огневата мощ, т.е. отбранителната зона на първата линия на отбрана. Предназначението на Работино беше да помогне за разбиването на украинските атаки и то се справи с това великолепно – каза Ритър.
Каква е новата отбранителна доктрина на Русия?
Това, което всъщност се случва в Работино и Върбово, е част от новата руска отбранителна доктрина, обяснява бившият разузнавач от морската пехота.
„Русия винаги е имала предимно отбранителна доктрина, наследена от съветските времена. Но тази нова отбранителна доктрина, която се прилага, особено на Запорожкия фронт, е дело на генерал-лейтенант Александър Романчук, бивш заместник-командир, струва ми се, на 58-а комбинирана армия. Той беше изпратен в Академията за комбинирани оръжия след участието си в ранните фази на Специалната военна операция. Докато е бил в Академията, той е пренаписал руската отбранителна доктрина, а след това е изведен от Академията и му е дадена ръководна длъжност в Запорожкия фронт в района на Работино“, коментира Скот Ритър
В съответствие с доктрината „целта на предната отбранителна зона е да поеме вражеската атака, за да помогне за нейното разбиване, да използва отбранителни пояси, минни полета, препятствия, това, което наричат „огнени котли“ или „чували“, където искате да принудите врага да влезе, за да можете да го ударите с артилерия, да разбиете атаката, но не и да я задържите и да умрете“, обяснява той.
„Това означава, че докато врагът настъпва, идеята е да сведете до минимум собствените си загуби, като се оттеглите на подготвени позиции и продължите да подлагате врага на все по-силен огън от въздуха, от артилерията, от противотанкови управляеми ракети и т.н., като същевременно го затрупате с минни полета и други препятствия.
Първата линия на отбрана не е предназначена да бъде Аламо. Това е препратка към една американска битка през 1836 г., когато мексиканската армия щурмува тексаската отбранителна позиция Аламо, а тексаските защитници се сражават и загиват там. Не това правят руснаците.„
След като украинците постигнат локално превъзходство, руснаците ще се изтеглят и ще продължат да смилат допълнително силите на противника. Иронията на ситуацията, според Ритер, е, че първата отбранителна линия е предназначена да бъде пробита от украинците, във време и място, определени не от украинците, а от руснаците, които оформят бойното поле от самото начало на провалената контраофанзива на Киев.
„Дори и украинците да са успели да пробият първата линия на руската отбрана, това е направено по план. Това не е последната битка. Те все още ще трябва да се възползват от този пробив. Да преминат към втората линия на отбрана, където ще бъдат подложени на още по-интензивна атака“.
Тоест дори украинските военни да превземат няколко села тук и там, това не означава никакъв пробив, а по-скоро начало на края на контранастъплението на Киев.
Защо първата отбранителна линия на Русия е смъртоносен капан?
Според Ритър Русия е принудила украинските военни да изразходват резервите и боеприпасите си, докато щурмуват първата линия на отбрана.
„Това е, което трябва да разберем. На този етап от битката Украйна е ангажирала стратегическия си резерв – последните три бригади от ядрото, които беше задържала. Това бяха силите за победа. Това бяха силите, които трябваше да бъдат ангажирани в битката, когато [град] Токмак, който се намира зад втората отбранителна линия, падна в ръцете на украинците. Това бяха силите, които трябваше да пробият руската отбрана и да превземат град Мелитопол, завършвайки целта. Стратегическият резерв се ангажира, защото първоначалната вълна на атаката, последващата атака, всички те не успяха да пробият отбранителната зона пред първата линия на отбрана.“
Изтощени от борбата за преодоляване на отбранителните линии на Русия, украинците няма да имат повече сили да продължат напред – каза Ритър. „Това е част от отбранителната концепция на Александър Романчук и тя е изпълнена перфектно от руснаците в Работино„, подчертава той.
Защо украинците продължават напред, въпреки че не успяват да постигнат напредък?
„Това е политически въпрос, на който могат да отговорят само украинците„, каза Ритър.
Според военния анализатор Киев иска да демонстрира на Запада, че милиардите долари помощ не са дадени напразно и че ако Украйна поиска военна помощ, тя ефективно ще използва тази военна помощ за постигане не само на украинските цели, но и на целите на НАТО.
Проблемът тук обаче е, че целите на Киев и на НАТО не са непременно идентични, подчертава американският военен ветеран.
Докато целите на Украйна включват физическото отвоюване на териториите, които Украйна смята, че ѝ принадлежат, целта на НАТО не е толкова постигането на решителна военна победа на бойното поле, а причиняването на болка на Русия до степен, че да се стигне до „московски майдан“, подобен на този, който се случи в Киев през 2014 г., обясни Ритер.
„НАТО, и ние чуваме това отново и отново в реториката на американските политици, независимо дали става дума за сенатор Линдзи Греъм, или за Ники Хейли, която се кандидатира за поста, имаме и други, които повтарят същото, че изразходването на парите на американските данъкоплатци в подкрепа на Украйна е добре похарчено, защото ние убиваме руснаци, а не умират американци. Това, което остава извън това извратено уравнение, са украинците, които умират. Но за Съединените щати и НАТО това просто няма значение.“
Кой е виновен за неуспешната контраофанзива на Украйна?
Въпреки че не може да се изключи отговорността на Украйна за разразилия се хаос – като се има предвид, че Володимир Зеленски е можел да сложи край на конфликта още през март 2022 г. след руско-украинските мирни преговори в Истанбул – според Ритър не може да се изключи и отговорността на НАТО.
„Позволете ми да изясня това. Тази контраофанзива никога нямаше да проработи. Никога. Генерал Кристофър Каволи, командващ силите на САЩ в Европа и върховен съюзен командващ на сухопътните войски, когато говори пред шведски отбранителен форум през януари тази година, говори за случващия се конфликт, това беше конфликтът преди контранастъплението и преди битката при Бахмут, та той каза, че обхватът и мащабът на насилието, което се случва в Украйна днес, надхвърля въображението на НАТО. Така че, когато той казва, че това, което се случва в Украйна, е отвъд въображението на НАТО, това означава, че той казва, че НАТО не е подготвен за този вид война и НАТО наистина не е подготвен за този вид война.„
Според бившия разузнавач от морската пехота същността на въпроса е, че командирите от Пентагона и НАТО никога в кариерата си не са водили „комбинирана война“, тъй като през последните 20 години са участвали в „конфликтни операции с ниска интензивност“ в Ирак, Афганистан, Сирия и другаде. В резултат на това американски служители, служители на НАТО, американски офицери, офицери на НАТО се опитват да учат украинците на доктрина – комбинирана война с оръжия – която самите те не владеят.
„Отговорът е, че алиансът е „хартиен тигър“, който през последните 20 години не е бил финансиран правилно. Те не се обучават правилно. Те не са правили правилните поръчки за отбрана по подходящ начин. И днес няма нито една армия, която да е достатъчно здрава, за да води такива бойни действия, каквито се водят в Украйна, да не говорим за прехвърляне на оборудване на украинските военни, което би могло да им помогне да водят такъв вид война.“
Недостатъчната подготовка, промяната на военната доктрина и стила на въоръжаване на Украйна „по средата на състезанието“ и липсата на ресурси също са допринесли за пораженията на Киев, смята военният експерт.
„Украинците просто не са в състояние да се справят със задачата. НАТО знаеше това. И затова в крайна сметка по-голямата част от вината е на НАТО за това, че е насърчил Украйна да направи нещо, което е знаел, че тя не може да постигне. Но отново се връщам към това, което казах преди. НАТО не иска Украйна да спечели на бойното поле. Те просто искат Украйна да наранят руснаците достатъчно, за да накара Русия да се откаже“.
Каква е крайната цел?
Ритър отбеляза, че провалената контраофанзива на Украйна изглежда е върнала командирите на НАТО от техния фантастичен свят, в който Русия е „слаба“, а армията ѝ „се проваля“, обратно на земята.
„Смятам, че това, което се случва в момента, е, че реалността в Пентагона се променя. За първи път започваме да чувате служители на Пентагона да говорят за руската компетентност. Те признават с неохота, но признават, че руснаците са подготвили много ефективна защита. От Пентагона отдаваха голямата заслуга на мините, дърветата и храстите. Това е сериозно. Това казваха. „“Но реалността е такава, че руснаците не отстъпват. Искам да кажа, че ако погледнем само примера с танка „Альоша“, този прочут танк, който се втурна напред, един срещу осем, и след това около него се появи нещо като легенда. Погледнете състава на войските, войниците на договор, доброволците, мобилизираните войски, които се събират и действат с отдаденост, с чувство за саможертва, с дисциплина, със смелост.„
Руснаците се оказаха много добри и този факт наруши гамбита на НАТО, смята Ритър. Той отбеляза, че „на Запад се установява изцяло нова реалност за невъзможността да се постигнат целите и задачите им“ в Украйна и сега Западът е изправен пред дилемата как да смекчи последиците от предстоящото поражение.
„Ако спрем конфликта сега, можем да определим как ще изглеждат границите. Но ако позволите на този конфликт да продължи, въпросът за окончателната конфигурация на украинската държава ще остане във въздуха. Затова мисля, че в момента на Запад много се говори за това как да се измъкнем от това? Но това трябва да стане по начин, който да не издърпа изцяло килимчето изпод краката на украинците. Защото, ако отидете твърде далеч напред и говорите за капитулацията като за крайна цел, на украинските войски не им остава много за борба. И може да се окаже, че крахът ще бъде крайната цел„, заключава Ритър.
EXPRESS TV
* * *
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
