Connect with us

АНАЛИЗИ

Службите в САЩ усъвършенстваха схемата за борба с „враговете на народа“

Published

on

Заплахи към роднини и близки, изнасяне на лични данни, перонален тормоз, публичен линч, лишаване от средства за препитание – това е арсеналът на левите активисти в САЩ, разгърнали мащабна кампания за „борба с фашизма“. Всичко това много напомня практиките в СССР от сталински времена и носи признаците на пълноценна гражданска война.

В края на ноември либералният вестник „Ню Йорк Таймс“ (The New York Times) посвети обширна статия на един нетипичен за редакционната му политика персонаж. Текстът излезе със заглавие „Гласът на омразата в сърцето на Америка“, а описаният в него герой, или по-скоро злодей, е Тони Хоуайтър – един от лидерите на създадената през 2013 г. Традиционалистка работническа партия (ТРП, в оригинал TWP), представяна като бяла националистическа формация.

Авторът на материала буквално на всяко изречение нарича своя герой „изверг“ и „фашист“, въпреки че Хоуайтър не изказва радикални възгледи. В интервюто си той заявява, че федералното правителство е твърде раздуто, че всички водещи медии в САЩ са корумпирани и че програмите за подкрепа на националните малцинства са несправедливи. „Ако нещата продължават така, скоро президент на САЩ ще стане някоя дебела, болна, чернокожа лесбийска, която не умее да чете“, казва на шега Хоуайтър и журналистът го цитира с явно отвращение. Тази фраза обаче скоро се превръща в детонатор.

В деня след публикацията Хоуайтър се събужда известен. Някой е оповестил адреса му публично, на телефона му започват да звънят непознати хора и да заплашват с убийство него и съпругата му. Скоро издирват ресторанта, в който работи, говорят със собственика и ден по-късно той уволнява Хоуайтър, жена му, че дори и братът на жена му. Семейството остава без пари за наем на жилището, а пък и става опасно да продължи да живее в дома си, предвид непрекъснатите заплахи за живота му. След седмица изтормозеният Хоуайтър е принуден да се премести другаде, заедно със съпругата си.

Неговите съпартийци се опитват да му помогнат с кампания за набиране на средства, но най-големият сайт за доброволни дарения GoFundMe отказва да приема пари в полза на бели националисти.

Сблъсъците в Шарлътсвил.

През това време статията за Хоуайтър, донесла му печална слава, се обсъжда във всички водещи печатни издания. Журналистите спорят по темата редно ли е да се дава трибуна на „крайнодесен“, който при това е представен като умен, образован, способен да „разтопи сърцето на всяка майка със своята източноамериканска вежливост“.

Едновременно с това читателите засипват редакцията на „Ню Йорк Таймс“ с гневни писма, сравнявайки Хоуайтър с най-жестоките нацистки палачи. Главният редактор на вестника лично се извинява за решението си да представи на публиката подобно „чудовище“. И никой не задава въпроса етично ли е да вадиш на показ живота на човек, знаейки, че политическите му противници ще го превърнат в ад.

Нагнетяването на истерията около Хоуайтър изглежда още по-поразително, като се има предвид, че Традиционалистката работническа партия е скромна организация. През декември миналата година основателят на движението Матю Хаймбах твърди, че става дума за 500 души, организирани в 12 структури, а сега общият им брой трябва да е към хиляда.

При това ТРП се занимава основно със защита на правата на работниците, а скромният й актив не предполага особено мащабни и агресивни действия. Борбата, която съпартийците на Хоуайтър водят срещу „капитализма, глобализма и марксизма“, е по-скоро теоретична, а белият им национализъм се свежда до изолационизъм и техники за оцеляване при евентуална междурасова война.

Сред акциите на ТРП са митинг в подкрепа на Башар Асад, статии в защита на Ратко Младич, протест пред магазин за лява литература в Блумингтън (Индиана), както и съдебен иск срещу закона за еднополовите бракове. Въпреки скромната му активност, ръководството на партията вече е имало вземане-даване с полицията. През март 2016 г. на митинг в подкрепа на Доналд Тръмп Матю Хаймбах е арестуван за това, че снима на видео афроамериканка, протестираща срещу Тръмп. Отведен е в участъка, където са му предявени сериозни обвинения, но в крайна сметка е пуснат срещу неголяма глоба.

Но защо активист на маломерно движение, което дори не може да се нарече радикално, се сблъсква с такива проблеми в резултат на някакво безобидно интервю? В това няма нищо необяснимо. Историята на Тони Хоуайтър е типичен пример за линча, на който левите активисти подлагат политическите си врагове.

Активисти на движението “Антифа”.

През август, веднага след прословутите сблъсъци между антифашисти и бели националисти в Шарлътсвил, организаторът на протеста „Десни, обединявайте се!“ Джейсън Кеслър също се сблъсква със сериозни неприятности. Местен полицай разказва пред журналист от „Ню Йоркър“, че Кеслер получил „тонове“ заплахи за саморазправа. Самият Кеслър се опитал да обясни действията си, но бил принуден да се спасява от тълпата под полицейска охрана. В крайна сметка не издържал заплахите и омразата на собствените си съседи, с които преди това бил в добри отношения, събрал си багажа и напуснал дома.

Преди година леви активисти подложиха на тормоз майката на крайнодесния политик Ричард Спенсър. Шери Спенсър прекарала целия си живот в градчето Уайтфиш в щата Монтана, давайки стаи под наем. Един ден нейната съседка, лявата активистка Таня Герш, разбира, че синът й Спенсър е лидер на американските крайнодесни, докладва я в социалните мрежи и повежда кампания срещу Шери. И по-конкретно – обикаля всички наематели и ги кара незабавно да разтрогнат договорите си с „майката на нациста“.

Спенсър разговаря с Герш и я пита какво иска от нея. Онази й предявява цял списък с условия: да се отрече от убежденията на сина си, да продаде кооперацията, която отдава под наем и да дари парите на либерални НПО. Иначе Герш се заканва да я докара до фалит.

Спенсър се оплаква на крайнодесните. Тролове засипват Герш с обиди в социалните мрежи. Активистката се обръща към пресата и в нейна защита се обявяват почти всички водещи медии – както вестници, така и телевизии. Възрастната й съседка е обвинена във фашизъм, антисемитизъм и всякакви други „изми“. В крайна сметка тя действително се отрича от сина си, заявявайки публично, че не споделя неговите убеждения. Но вече нищо не може да се направи: Спенсър е принудена да разпродаде цялото си имущество и да замине с мъжа си в друг град.

Във всички тези случаи активистите успяват да организират местните жители и да ги насъскат срещу своята жертва. Силите в подобни случаи са неравни и врагът е принуден да се спасява с бягство. Неслучайно символ на съпротивата срещу лявата истерия в САЩ стана Алън Арментраут – самотният мъж със знамето на Конфедерацията, който се опита да защити паметника на генерал Ли. Малко след събитията в Шарлътсвил той е изгонен от Християнския колеж. Сега се крие от медиите и дава интервюта само за руски журналисти.

Механизмът за политическа чистка е добре смазан и работи безотказно. Обикновено активистите сигнализират в социалните мрежи за появата на нов „враг на народа“. Темата подхващат големите медии с многомилионна аудитория. Вестниците снабдяват активистите с цялата нужна информация за злодея и формулират моралните основания за упражняване на тормоз върху него. Някой пуска адреса, местоработата и всички контакти на жертвата в интернет. Най-активните започват да звънят на началника, колегите и наемателите на врага с настояване да бъде изгонен отвсякъде. Паралелно армия от интернет-бойци залива жертвата с оскърбления и заплахи чрез съобщения в социалните мрежи, писма и телефонни обаждания.

Никой не е пощаден – нито роднини, нито приятели. Те също получават заплахи, наричани са „фашисти“ и „расисти“, принуждавани са да се отрекат от злодея. А когато наплашените хора се обърнат към пресата, при тях пристигат репортерите на същите тия либерални медии, които представят случая в изгодна тям светлина. Например, журналистът, предизвикал със статията си линча срещу Тони Хоуайтър, излезе след това с колонка, озаглавена: „Взех интервю с фашист и ето какво ми се случи“.

В един момент роднините и близките не издържат и започват да се покайват, но често и това не помага, защото отношенията със съседите се оказват непоправимо разтрогнати. В крайна сметка хората зарязват бизнеса си, напускат работа, продават къщите си на безценица, закриват всичките си профили в социалните мрежи и заминават нанякъде.

Тормозът срещу конкретни жертви върви паралелно с масов морален терор срещу инакомислещите. В Портланд, където болшинството жители са против Тръмп, антифа активисти водят на отчет всички местни, осмелили се да излязат на митинг в подкрепа на президента. Личните им данни по традиция са публично достъпни. Също по традиция задължително звънят на работодателите, за да ги информират, че техният служител е „агресивен и опасен нацист“. След което въпросният човек бива или уволнен, или му дават възможност да замине „по собствено желание“. Ако, недай си боже, десните в Портланд се осмелят да организират собствена демонстрация (да речем, в защита на жертвата), левичарите ги замерят с камъни и боклуци.

Постепенно белите националисти се превръщат в най-угнетеното малцинство в САЩ.

Стига се до смешни ситуации. Неотдавна жертва на атаките стана дизайнер, организирал благотворителен търг на тениски в защита на измиращите атлантически марлини. На някои от тях пишело: „Белите животи имат значение“ (Wite Lives Matter), на други – „Сините животи имат значение“ (Blue Lives Matter), а под текста били изобразени съответно бели и сини марлини. Националната асоциация за развитие на цветните малцинства обаче заяви, че дизайнерът нарочно иронизира лозунга на правозащитното движение „Черните животи имат значение“ (Black Lives Matter) и поиска „расистът“ незабавно да изтегли тениските от продажба.

Всичко това до болка напомня събитията в СССР от времето на борбата с „лявата опозиция“, когато Сталин организира повсеместно осъждане – по предприятия, на улицата, по местожителство и в печата, на всички последователи на Троцки, а също и на техните роднини и приятели. Само че това вече не е политическа борба с висок залог, а сякаш се опитват технически да разделят населението на САЩ по няколко линии едновременно: леви срещу десни, бели срещу черни, жени срещу мъже, марлини срещу хора. Пълномащабният граждански конфликт все още не е преминал в горещата си фаза, но изглежда само въпрос на време.

А социалният разкол може да предизвика и териториален разпад. Както сполучливо описва ситуацията съоснователят на ТРП Матю Парот „днес в САЩ, както навремето в Югославия, глобалистите затварят в една клетка с малко вода и храна цяла глутница кучета, а после ги гледат как се бият помежду си и се наричат „фашисти“!“

АНАЛИЗИ

САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп

Published

on

By

The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.

САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.

Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.

Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.

„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.

В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.

Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.

„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.

В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.

„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.

Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.

Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.

Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ

Published

on

By

🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?

🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!

🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!

В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.

В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.

От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател  ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.

Continue Reading

АНАЛИЗИ

Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Published

on

By

Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.

Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.

Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.

Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.

Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.

Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.

Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.

Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.

Continue Reading

Trending