АНАЛИЗИ
СТАЛИН БЕШЕ ПРАВ
С всеки пункт от падането на курса на рублата, разбираме все повече – Сталин беше прав.
„А за какво е бил прав?” – ме питат в нет-а. За всичко. Например ето за какво:
„Ние трябва да строим нашето стопанство така, че страната ни да не се превърне в придатък на световната капиталистическа система, така че да не бъде тя включена в общата система на капиталистическото развитие като негово дъщерно предприятие, така че нашето стопанство да се развива не като дъщерно предприятие на световния капитализъм, а като самостоятелна икономическа единица, опираща се преди всичко на вътрешния пазар, опираща се на нашата индустрия и на селското стопанство на нашата страна”. /Из доклада му пред ХIV конгрес на ВКП(б)/.
Нима има нещо в този абзац, което да не е програма за днешния ден? Особено сега, когато се вижда, че капитализмът е заповядал на „ресурсния придатък” в нашата страна, задържал се като по чудо цели 23 години вече, да живее още много дълго, даже и при първия и то много скромен опит на Русия да заяви дори минимални права върху нейните изконни територии. Територии, присъединявани в продължение на векове от владетелите на Русия, в това число и от Сталин.
Разбира се, за някои са много привлекателни преимуществата и на „ресурсния придатък: не трябва почти нищо да се прави – вади въглеводородите, които добива Съветският енерегиен комплекс, яж, пий и си почивай. Разбира се, това се отнасяше само до един много тесен социален слой, а затова и преименуваха милицията в полиция – за да не забравя тя кого и от кого защитава. Поради някаква причина си спомних Ходорковский, за когото казваха, че ли създал „най-добрата нефтена компания в Русия” и за Прохоров, който пък в интервю за „Комсомольская правда” ни уверяваше, че пазарната капитализация на „Норилски никел” е нараснала от 2001 г. до 2007 г., от 1,8 млрд. Долара до 30 милиарда през 2007 г. и това при положение, че залежите и производствените мощности са си останали същите, а пък златния Тунгуски метеорити точно през тези години не е падал в Норилск.
Норилският комбинат, между другото, го строи по времето на Сталин цялата страна, а кой сложи ръка върху него?
Помня с какво започна „перестройката”. За разлика от китайските, а сега вече и виетнамските или кубинските реформи, тя започна не от икономиката, а с тоталното, истерично очерняне на Сталин – прочетете отново списанията от онези години, допускам, че у мнозина са останали на вилата стари броеве на „Огонёк” под редакторството на Коротич. Такава разюздана антисталинска пропаганда сега можем само да търсим. Но сега вече можем да разберем защо по онова време се правеше това – беше необходимо катастрофално да бъде разчленена една стабилна държава, с темпове на икономически растеж по-висок от на Съединените щати, за което обаче атомните Чернобили не бяха достатъчни, нужни бяха още и идеологически „чернобили”.
И оттогава, а ако броим и Хрушчов, още по-отрано, Йосиф Висарионович Сталин е най-сатанизираният политик в нашата история. Но кое е интересното? Калта по Сталин никога не се оказва достатъчна. Толкова години едни и същи сили – нищожни по количество, но изключително могъщи във финансово и информационно отношение, ни обработват с „десталинизация”, резултатът обаче е напълно противоположен на желаното от тях! И обратно – колкото и да бъде венцехвален Елцин, колкото и паметника да му поставят и библиотеки да кръстят на негово име, според мен, нищо друго освен презрение, името му не предизвиква у народа.
Ако поразлистим сегашните западни средства за масова информация /СМИ/, то излиза, че ние с вас сме свалили малайзийския „Боинг” и разстрелваме Донецк и Луганск в свободното време, в което те самите не се саморазстрелват. Така работи западната машина за лъжи и пропаганда. Защо трябва да им вярваме на басните, които разказват за Сталин и СССР, от които и до днес, между впрочем, продължават панически да се страхуват? Та нали там на Запад бяха измислени, а след това бяха прехвърлени в дисидентската митология всичките тези „Архипелаг ГУЛаг” и прочие „ужаси на Сталинизма”.
Обърнете внимание колко относително малко е имало по времето на Сталин процеси по т.нар. дела по корупционна линия. А това е просто защото тези престъпления са били изключително малко. И не защото чиновниците тогава са се страхували, макар че и това го е имало също. Но не това е бил решителният фактор. В Китай например, независимо от официалната жестока антикорупционна практика, така и не успяха да победят окончателно това явление, успяват единствено да го държат в поносими за обществото рамки. А да не говорим пък въобще за западните държави по този въпрос. Просто защото в сталинските години не е било прието да се краде. Както съветваше А.Г.Лукашенко – ако искаш да победиш корупцията, просто самият ти не взимай. Шинелът на Сталин и до днес остава като символ на скромността на сътрудника в държавния апарат. Сталин изискваше от държавните служители, но и им даваше личния си пример и в скромността, и в трудолюбието, и в патриотизма. Невъзможно е даже да си представим някой от сталиновите народни комисари зависим от Запада, нашият последователен и изконен враг. „Падането на курса на рублата”, „бягството на капитали” – по отношение на съветската икономика тези словосъчетания бяха просто ала-бала. А пък за артилерийски или ракетен обстрел от украинците по Донецк, в центъра на Голяма Русия просто никой не би дори повярвал.
Разбира се, когато говорим за Сталин, по мое виждане, няма никаква необходимост да заобикаляме срамежливо темата за т.нар. политически репресии. На мен като юрист ми е въобще непонятно значението на този термин. СССР беше признат от всички субект на международното право, суверенна държава, в която органите, снабдени от закона и Конституцията със съответните правомощия, са произнасяли от името на държавата присъди в съответствие с действащото към оня момент законодателство. Това законодателство е било одобрено от абсолютното мнозинство от народа т.е. всеки отлично е знаел какво може и какво не може да се прави и всеки е имал избор – да го прави или да не го прави. Съществувал е т.нар. принцип на правната определеност, който е в общи линии обикновена практика за всяка държава от древността до наши дни. В тази връзка трябва да се казва и количеството оправдателни присъди, кото са били несравнимо повече отколкото в днешна Русия. Вярно е и, че това е при едни значително по-ниски нива на престъпността по онова време. Така че какви „репресии”, че и „сталински”?
Това, че през 1937 г. броят на затворниците в СССР е бил по-малък като абсолютен брой, отколкото в САЩ, е общоизвестен и общодостъпен факт.
Но още по-интересното е, че през 1937 г. броят на затворниците в СССР е бил по-малък, в сравнение с този в сегашните Съединени щати. Изобщо, затворническата статистика в САЩ и до ден-днешен е тема изключително объркана и доста затворена. Правозащитници оценяват броя на затворниците в САЩ към настоящия момент, на два и половина милиона или на 5 милиона според други оценки, доколкото там съществуват голям брой неофициални затвори и няма абсолютна яснота по отношение на статуса на затворниците. По официални и открити данни – на Уикипедия – през 2011 г. в САЩ е имало 2 266 800 затворници или 716 на 100 000 д. И тази бройка расте с всяка изминала година. В СССР през 1937 г. е имало 1 194 400 затворници или 583 на 100 000 д.
Няма да бъда и особено оригинален ако припомня резултатите от конкурса „Името на Русия” – в открития му раздел Сталин победи с огромна преднина. Уверен съм, че ако конкурсът се провеждаше днес, той щеше да победи още по-убедително.
Защото, независимо от цялата пропаганда, името на Сталин е завинаги и неразривно свързано с Победата. И далеч не само с Победата във Великата Отечествена война, явяваща се признано от всички, безусловно, най-великото движение в историята на човечеството. Да, да, господа десталинизатори и прочие американофили. Не терминаторите и другите ви любими герои от американските филми, а Сталин е който спаси съвременната европейска и въобще човешката цивилизация от унищожение в мрака на фашизма. И за разлика от любимите ви американци направи това не наужким, а наистина.
От редакцията. Предлагаме на съмняващите се и въобще на всички скептици по темата да се запознаят с оценките на ролята на Сталин в историята, дадени от някои от забележителните негови съвременници – това не са негови подчинени, не са комунисти, далеч не са и проруски фанатици.
Но освен най-главната Победа, цялата история на сталиновото ръководене на СССР, е една верига от победи и достижения. Никога в историята на Русия ние самите и делата ни, не сме били характеризирани, както в сталинската епоха като „най-“ – най-бързите, най-силните, най-правилните, най-здравите, най-активните, най-прогресивните и, което е много важно да не се забравя – най-добрите. Просто изгледайте филмите и мултипликационните филмчета от ония години – нашите съветски и американските. Две мнения изобщо не може да има, кои са добрите и кои – лошите.
Полетът на Гагарин също беше заложен във времената на Сталин. Нещо повече, роден съм много след Сталинската епоха, но независимо от това, от детството си помня това удивително, възхитително чувство, че твоята страна, твоята Родина стои начело на цялото прогресивно човечество, носи на света добро и развитие и че ти си част от от тази страна и от това общо дело.
В съвременната пропаганда е прието да бъде асоцииран всеки протест в СССР с т.нар. „дисиденти” – хора, които в СССР бяха общо пет човека и половина и които виждаха като свой идеал Америка и въобще Запада. В брежневските години обаче съществуваше и друг протест, макар и не толкова явно изразен – сталинският протест. Уверен съм, че всички от по-старото поколение помнят много добре как у шофьорите на камиони например, в началото на 80-те беше на мода да слагат портрет на Сталин на таблото или на предното стъкло, тъй като Сталин се възприемаше, както и до ден-днешен, като честен и безкористен народен застъпник.
Спецификата на Русия и на нашия народ като цяло се състои в това, че основата на нашето оцеляване през вековете се явава Държавата. На други места такъв фактор е времето, някъде това е богатството, при трети пък е възможността да се преместиш в друга държава, а у нас е Държавата. Може би, защото нито една друга държава в историята на човечеството не е била подлагана на толкова нападения, колкото Русия. Някои ще кажат, че сме живели зад Желязната завеса. На мен обаче повече ми харесва това, което казват у нас за истинския баща, глава на семейството: „Стоим зад него, като зад каменна стена”. У нито едиин друг народ не е втъкано толкова в неговите плът и кръв, че без силна държава, нас просто ще ни избият до крак. И днешните събития в страната и по света са поредно и нагледно потвърждение на това. Достатъчно беше ние, съветските хора, малко да се отпуснем, за да бъде родната ни държава завзета, изядена и пусната по течението за разграбване и унищожение.
Защо у нас са така уважавани и любими Александър Невски, Иван Грозни, Петър Велики и най-вече Йосиф Висарионович Сталин?
Ами защото никой от тях не е мислел и за секунда за богатство или за това как да устрят децата си на изгодна позиция, а за това как да укрепят Държавата. И я укрепвали! И обикновеният народ е виждал това. Затова и хората са готови много неща да простят на такива ръководители.
Периодите на очерняне на Сталин, „десталинизацията”, винаги са съвпадали исторически с отслабването на държавата ни, с активизирането на тъмните сили. Т.нар. „десталинизация” – това е разрушаването на Съветския съюз или по същество на Голямата, историческа Русия, това са войните в Приднестровието, Нагорни Карабах, Абхазия, Ферганската долина и в много други части на нашата на живо разрязана Родина, това е още разчленената Югославия, а също и стотиците хиляди загинали наши другари и за нищо невиновни обикновени хора от времето на началото на „перестройката” в Русия и в братските нам държави – наши тогавашни съюзници.
„Десталинизацията” – това са падащите по Донецк и Луганск ракети, това са живи изгорените руски хора в Дома на профсъюзите в Одеса.
Днес нашата страна се оказа отново изправена пред лицето на сериозни изпитания, може би най-сериозните и драматичните от 1941 г. насам. В такива времена народът ни винаги се е сплотявал около своята държава и нейният ръководител и рано или късно е побеждавал.
Честният, неподкупният, народният, държавният образ на Сталин би могъл да стане именно това, което би обединило и даже вече обединява руските патриоти.
А иначе Сталин беше прав.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
