КУЛТУРА
Съюзът на издателите за закона на ИТН: Брутална и мракобесна цензура и репресия!
Оставката на Тошко Йорданов искат от Съюза на артистите, а БХК сезира комисаря по човешките права.
“Откакто културата беше дадена на ИТН, в частност на Тошко Йорданов, НИЩОТО придоби форма – геврек с дупка. Нищото е дупката, а геврекът вероятно е партийната каса.
“Предложените и впоследствие оттеглени поправки в Наказателния кодекс, макар и внесени под предлога да защитят легитимното право на гражданите на личен живот, щяха да доведат до брутална и мракобесна цензура и репресия срещу гражданите, журналистите, медиите и обществото като цяло”, се казва в декларация на Съююза на издателите в България.
Лекотата, с която народни представители бяха готови да загърбят фундаментален принцип на правовата и демократична държава – свободата на словото, е толкова сериозна, че поставя под съмнение доколко те все още са верни на клетвата, която дадоха, че ще спазват Конституцията и законите на страната. Цивилизационният избор на българското общество да живее в демократична държава не е съвместим с брутални законови поправки, характерни за режими, които потискат и не признават свободите на гражданите, продължава текстът.
Издателите обясняват, че предложеният законопроект бе внесен в момент, в който България е поела ангажимент пред ЕК да приеме законодателство, което да пази медиите и гражданските активисти от делата за сплашване (SLAPP). И докато законодателството срещу делата за сплашване още не е прието, управляващите решиха да обсъждат закони за поголовно подслушване и хвърляне в затвора на журналисти.
Ако беше приет, подобен закон би нарушил Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека, като постави журналистите в ситуация да гарантират комфорт на управляващите, което е много голяма стъпка по пътя към установяване на авторитарна държава. Правото на зачитане на личния и семейния живот не е абсолютно, особено по отношение на публичните личности. В много случаи общественият интерес надделява, се казва още в декларацията.
Свободата на пресата е имунната система на демокрацията. Съюзът на издателите в България призовава парламентарните сили да се противопоставят не само на конкретния законопроект, но и на всички подобни опити, които подкопават фундамента на демокрацията в България, завършва текстът.
Протест и оставка на Тошко Йорданов искат от Съюза на артистите
Огнена позиция разпространи и Съюзът на артистите в България (САБ), подписана лично от неговия председател Христо Мутафчиев. Съюзът “ще брани правото на всички, които се занимават с изкуство, медии и журналистика —да мислят, говорят и пишат свободно”, пише той.
“Откакто културата беше дадена на ИТН, в частност на Тошко Йорданов, НИЩОТО придоби форма – геврек с дупка. Нищото е дупката, а геврекът вероятно е партийната каса. Нищото е липса на диалог. Нищото е липса на финансиране. Нищото е спиране на процесите. Нищото е уволнения на експерти и замяната им с некомпетентни хора. Нищото е привикване на театрални директори, за да им се “набиват канчетата”. Нищото е неясна стратегия за развитие на сектора. Нищото е институционален натиск срещу всеки, който посмее да говори.
И всичко това се случва тихо, по тъмни доби, както го правеха агентите на ДС в тоталитарната държава”, пишат от САБ, припомняйки, че от 10 месеца ИТН практически управлява културата чрез министъра си Мариан Бачев и председателя на Комисията по култура и медии Тошко Йорданов.
От Съюза на артистите пишат още, че са внесли анкета с над 7000 гласа, настояващи за оставка на Тошко, но тя е била “подхвърлена с подигравателни усмивки из Народното събрание”. “Политическият цинизъм на ИТН вече удря дъното. Да, ще протестираме!”, завършва Мутафчиев.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
