АНАЛИЗИ
Третата световна война е в разгара си
Миналата година обтегнатите отношения между президентa на САЩ Доналд Тръмп и Китай станаха повод за много коментатори да предрекат възможна трета световна война. Само преди броени дни пък руските посланици бяха отпратени от най-големите европейски страни и това даде повод за нови спекулации в посока на възраждане на нова студена война. Всъщност, колкото и шокиращо да ви звучи третата световна война вече е факт. Тя започна някъде след падането на желязната завеса и края на студената война. Това, което виждаме в момента не е нищо друго освен фази и етапи, през които войната преминава.
Тази война обаче не се води със средствата и оръжията, с които традиционно сме свикнали да асоциираме една война. Те вече просто не са ефективни и не носят стойност. Нека започнем анализа именно от тук – защо те не са ефективни. Обявяването на една война или въвличането в нея е политическо решение. Ако преди един век едно политическо решение е можело да накара всички жители на една страна да го следват сляпо, то днес това е невъзможно да се случи. Така въпреки, че политиците взимат решения, народът има куража да не се съобрази с тях.
Решението за война е най-непопулярното възможно такова и то най-вероятно би коствало поста на всеки политик дръзнал да го предприеме.
Войната е скъпо удоволствие, която за да бъде водена тя трябва да получи щедро финансиране. А това означава вдигане на данъците, което е още една непопулярна мярка.
За да водиш война трябва да подчиниш цялата си икономика на нея. С други думи, тя спира да произвежда стойност и започва да се милитаризира като произвежда униформи, боеприпаси, военна техника и т.н. От това страната не печели нищо, защото всичко, което се произведе се изпраща на бойното поле.
Войната унищожава основната инфраструктура на страната – пътища, мостове, сгради. В крайна сметка дори и да победиш и да превземеш дадена страна, ще получиш една разрушена страна с източена от войната икономика, която трябва тепърва да възстановяваш наред с твоята.
За какво всъщност се водят войните?
Най-ценните неща, в която и да било страна, са две. На първо място нейната икономика, която произвежда стойност и природните й ресурси. Както вече посочихме при водене на война икономиката се милитаризира и спира да произвежда стойност, а природните ресурси се изразходват за създаване на огнева мощ.
Рационално погледнато с воденето на война трудно може да се спечели нещо повече, за когото и да било. Ето защо третата световна война не се води на бойното поле, а на това на икономиката. Глобализацията бе дълго време представяна като нещо, което ще ускори развитието на всяка страна. Всъщност тя бе умело опитомена от големите и силни страни и превърната в мощно оръжие, с което те да сложат ръка над посочените ценни ресурси по-горе (природни богатства и икономика). Съвсем легално днес природните ресурси се превземат от по-малките страни като България. Скъпите технически средства, с които да бъдат добивани и обработвани природните ресурси правят почти непосилна тази задача ако не разполагаш със солидни възможности. Ето защо тук се появява терминът – концесия. Тя представлява право на експлоатация върху обект от обществен интерес, предоставен на частен търговец срещу задължението да го изгради и/или управлява, а концесионерът на свой ред заплаща определена такса за ползването му. Тази такса обикновено е в процентно изражение от приходите или от реализираните продажби.
Така например залежите на златна руда в Крумовград и Челопеч са предоставени на концесия на канадска компания. Те изграждат мината и изкопават ценната руда като заплащат на страната такса в размер на 1,5% от добива. Според доклад на Сметната палата е добито злато и мед за 1,5 млр.д долара, а са внесли в хазната скромните 0,023 млрд. долара. Цялата останала печалба напуска пределите на страната ни и се отправя към икономиката на Канада. Подобно е положението и с германската компания, която добива мед и сярна киселина в завода си в Пирдоп. Печалбите на компанията отново се отправят в подкрепа на немската икономика.
Икономиката, на която и да е страна се превзема лесно чрез доминиращо присъствие на различни международни конгломерати. Те пристигат в страната изкупуват или основават свои бизнес групи и благодарение на огромните си размери и финансови възможности лесно и бързо изтласкват местните играчи. Емблематичен пример за България бе навлизането на чуждите търговски вериги. Те имат доминиращо влияние в сектора в страната, като малките местни магазини бяха принудени да затворят. Като вече обособили се като не заобиколим посредник между българския производител и клиентите, те започнаха да диктуват правилата.
Ето как нагледно без да се налага да се водят военни действия най-ценното, с което разполага страната преминава в чужди ръце и започва да носи добавена стойност на други икономики. Бавните стъпки към подобрение на условията на живот, в сравнение с огромните крачки, които правят големите икономики, пък стимулира допълнително изтичането на „мозъци“ от страната. В търсене на по-добър живот и условия на труд много млади българи напускат родината и се насочват към по-развити страни. Техният труд отново носи стойност на друг, а не на България.
Все пак тук е мястото да отбележим, че колкото и да ни се иска светът не се върти около нас. Засегнатите от тази световна икономическа война не са само малките страни като България. Германия например, която е и най-голямата европейска икономика, изпитва сериозни удари от страна на Китай. Преди месец стана ясно, че китайската компания “Гийли” е придобила 10% от собствеността на иконата на немската икономика “Даймлер”. Опасенията се, че сделката на Ли Шуфу за “Даймлер” е само част от “Направено в Китай 2025” – 10-годишния план на президента Си Дзинпин да трансформира страната от производител на евтини стоки във високотехнологичен гигант, доминиращ в 10 модерни индустрии, сред които и електрическите превозни средства. Това е стратегия, която Германия разглежда като пряка заплаха за своята лидерска позиция в автомобилостроенето.
Случаят с “Гийли” е само пореден пример за китайска инвестиция, пораждаща брожение в Германия. Особено противоречива бе покупката на KUKA, най-големият германски производител на индустриални роботи, от китайския производител на уреди Midea за 4,5 млрд. евро през 2016 г.
После, през февруари миналата година, китайският конгломерат HNA Group грабна 3-процентен дял от “Дойче банк”, който не закъсня да увеличи до 9,9 процента, ставайки най-големият акционер в банката.
След сделката с KUKA, Берлин внезапно оттегли разрешението си за поглъщане на германския производител на чип оборудване Aixtron от китайската Fujian Grand Chip Investment. Компанията по-късно оттегли офертата си, след като администрацията на тогавашния американски президент Барак Обама спря сделката от съображения за национална сигурност поради американските дъщерни дружества на Aixtron.
По-късно миналата година Берлин затегна законодателството си за чуждестранни инвеститори, като разшири правомощията на министрите да блокират придобивания от 25% и нагоре в компании, работещи в “критичната инфраструктура”.
Анализ на агенция Bloomberg показва, че Китай е купил или е инвестирал в активи за поне 318 млрд. долара през последните 10 години. През този период континентът е привлякъл с около 45% повече активност от китайска страна, отколкото САЩ, изчислено в долари. Обемът и произходът на някои от тези инвестиции, от такива в значима инфраструктура в Източна и Южна Европа до високи технологии на Запад, привлякоха вниманието на ниво ЕС. Редица лидери, сред които Ангела Меркел и Еманюел Макрон, настояват за обща стратегия за контролиране на настъплението на Китай към Европа, докато в някои южни страни се противопоставят на това.
Обръщайки поглед отново към България виждаме пълен контраст в действията. Преди около година земеделското министерство подготви закон, който премахва правилото, че земеделската земя в България могат да купуват само физически лица или фирми, които имат 5 годишна уседналост в страната. Съобщение на ЕК също потвърди, че подобни изисквания за уседналост се смятат за несъвместими. Или казано с други думи всеки опит на страната ни да въведе протекционистки мерки за съхранение на икономиката си, са посрещани с остри критики. Подобна ситуация имаше и в Полша. Там преди 2 години новото правителство на националистите започна да въвежда различни рестрикции като например данък не върху печалбите, а върху активите на банките. В страната банковият сектор също като в България е доминиран от присъствието на изцяло чужди финансови групи. Допълнителни данъци бяха наложени и върху супермаркетите, където отново доминиращо присъствие имат международните гиганти. Според тогавашния финансовия министър на страната това е нормална мярка, защото след като тези чуждестранни компании печелят от тяхната икономика, то е логично и да оставят по-голяма част от печалбата си в нея под формата на данъци. Разбира се тези мерки бяха отново критикувани от Европейската комисия, но Полша остана твърда в позицията си.
Както сами виждаме войната е в своя разгар, а големите икономики се възползват от мащабите и възможности си, за да стават все по-големи за сметка на малките и лесно манипулируеми като България. Все пак нека отбележим, че в страната имаме редица примери и на местни компании, които успяват да водят тази нелека битка. Много от тях обаче в крайна сметка имат сходна съдба и неминуемо идва момент, в който са продадени на чужди гиганти. Нека обаче не заклеймяваме присъствието на чуждестранни фирми в страната.
Все пак те носят със себе си ценно ноу-хау и помагат за по-бързото функциониране на малките икономики като нашата. Всичко обаче би трябвало да има своите регулации, за да може местният бизнес да не бъде задушаван от неравностойната пазарна битка. Само за пример може дадем изискване за определен процент от печалбата да бъде реинвестирано в дейността на компанията в България или изискване при придобиване на компании над определени размери да не се променя собствеността и основната й дейност в рамките на следващите примерно 10 години. При добро желание баланс в интересите винаги може да бъде постигнат.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
