КУЛТУРА
“Ту куче, ту писател, ту пита кашкавал! Що е то?”
“ПОЗНАВАХ ХАЙТОВ И РАДИЧКОВ. ТЕ ОБСЛУЖВАХА ВЛАСТТА! ПРАВЕХА С.ИРКИ НА ТОДОР ЖИВКОВ! Това са думи на писателя Калин Терзийски пред токшоуто на Нова ТВ “Комбина” казани в явно нетрезво състояние. За тези думи той бе осъден от наследниците на Хайтов, на първа инстанция, да плати общо 35 000 обезщетения и разходи по делото!
Едвали някой не знае кои са Хайтов и Радичков, но кой е всъщност Терзийски, та прави такива нецензурни квалификации за именитетиси колеги?
“Ту куче, ту писател, ту пита кашкавал! Що е то?” Отговора на тази необичайна гатанка виждаме в статус на Калин Терзийски от ранните зори на днешния вторник. В него той обяснява в продължаващата си линия от последните седмици, че е отритнат и неразбран от издатели, читатели и (подразбира се) невежите българи като цяло. Какво всъщност се отключи у Кайо напоследък, та начена цикъла „Истории за Калин Терзийски“, даде тъжно интервю (в същината, не на повърхността – и за интервюирания, и за интервюиращия) пред Драгомир Симеонов, пи вино в национален ефир, нападна издателите си, „изобличи“ едно списание, заяви, че живее с Елен, Елен Колева (а дъщеря му добави: „Ще повърна“), и още няколко, по-дребни неща? Тази история тръгна с новини от фентъзи жанра в жълтата преса, че Терзийски надигал бутилка от 8 сутринта (казахме си: това са клюки, той не пие от години); после поява в телевизионно студио и демонстративно напускане (но пък Терзийски винаги е защитавал богохулните за българщината тези за мита „Левски“ и т.н. – и пиян, и трезвен)… Последваха остри негови статуси във Фейсбук срещу некоректни списания, които не му плащат, режат му изявите и т.н. (но пък той кога си е държал езика зад зъбите, когато съзре несправедливост – стига тук да има такава).
После дойде интервюто “Кайо по пътя за рая”. Пред „Егоист“ от първо лице Калин Терзийски обяви: „След шест години пак започнах да пия“. И обясни как алкохолът е неговата слабост, как пие от страх, как не може вече да пише, как иска да отиде в Рая. Интервюто завършва с думи на Симеонов, че „котвата Калин Терзийски вече е скъсана“ и пожелание за попътен вятър – „стари алкохолни моряко“. Събитията след това ескалираха, а котвата май наистина се скъса – но не тази на име Кайо, а на морала в медиите. Калин Терзийски никога не е бил така търсен заради книгите си, колкото заради пиянството си – канеха го национални телевизии в най-гледаното си време. Сутрешни блокове го показаха как рисува на градус сутрин в център за грижа за деца със специални нужни, канеха специалисти в студиата, за да му поставят диагноза. Отидоха в дома на Елен Колева, приютила го при себе си. Ежедневници отделяха цели страници за състоянието му. Поантата „пия от страх“ се промени: „Пия, защото искам да пия, а вие не можете да ми кажете какво да правя“.
Всеки първокурсник по психология ще нарече тенденциозните и все по-радикални действия на Калин Терзийски класически зов за помощ. Той си и признава понякога във Фейсбук, че е така. Не иска да го ядат, иска да му помагат, казва: „Аз на толкова хора съм помогнал без да искам нещо в замяна, а те къде са сега“, призовава верните си читатели към терор срещу издателите му, които (явно/според него) не го обгрижват така, както заслужава. Терзийски твърди, че алкохолът е негов избор. Помощ (за него) не иска, но за останалите неща – може, дори е наложително. Стига да продължава да прави това, което най-добре умее – да пише, – какво значение има публичният му образ?
Сега, след като журналистите вече не злоупотребяват с Кайо, а той е освободен да прави точно каквото пожелае и да лети по пътя на саморазрушението с предпочитана скорост – остават само неговите читатели. От тях и от близките му зависи бъдещето на този изключително “талантлив” писател, застинал на ръба между литературата и обществените провокации (тип колаборациите им с Карбовски), чиято мода отмина преди има-няма 20 години.
Е, СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ РОДОЛЮБЦИ? ИМА ЛИ МЯСТО ТАКЪВ “ТАЛАНТ” МЕЖДУ ПЛЕАДАТА БЪЛГАРСКИ ТВОРЦИ? С КАКВО ПРАВО ТОЙ ЩЕ КРИТИКУВА ХАЙТОВ И РАДИЧКОВ И КАК ТРЯБВА ДА СЕ ПОСТЪПВА С ТАКИВА? ОЧАКВАМ МНЕНИЯТА ВИ?
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
