АНАЛИЗИ
Хиперзвуковите оръжия на будещето!
На противовъздушна защита на Москва поставиха първите хипшрзвукови ракети! Според твърденията на хората в отбранителната промишленост въпросът за появата на хиперзвуково оръжие в Русия е въпрос на време – такова трябва да се появи в близките 10 години. Дори американците скромно признават, че руснаците имат по-голям напредък в тази област от тях. Нещата обаче не са толкова прости, колкото изглеждат. Къде свършва реалността и къде започва фантастиката в твърденията за създаване на хиперзвуково оръжие?
Ръководителят на Корпорацията за тактическо ракетно въоръжение Борис Обносов заяви, че още през 20-те години на този век Русия ще притежава свръхзвуково оръжие. Това е крайно оптимистична прогноза. Напълно разбираемо е да има желание тя да бъде огласена. Тъй като американската концепция за мълниеносен глобален удар предвижда използването на високоточно хиперзвуково оръжие, руските инженери няма как да не се занимават с подобни проекти и съсредоточават вниманието си върху разработката на „високоскоростни оръжия с повишена далекобойност, точност и безшумност”.
По-рано Китай също анонсира покоряването на хиперзвуковите скорости, но в малко по-различен ракурс. Един от членовете на Китайския комитет по аеронавтика и технологии заяви, че страната му разработва хиперзвуков летателен апарат (ХЛА), който ще може да лети на всякаква височина до самия открит космос. При това апаратът е прост и лесен за работа, а обслужването му ще бъде сравнимо с подготовката за полет на обикновен самолет. Планира се екипажът да се състои от трима души.
В настоящия момент със създаването и изпитването на хиперзвуково оръжие се занимават само трите гореспоменати страни – Русия, САЩ и Китай. Засега обаче съобщенията за скорошна поява на хиперзвукови бойни самолети и „летателни апарати” повече напомня на някаква хитрост. За хиперзвука се говори като за някаква техническа подробност, тъй като се знае, че бойните глави на междуконтиненталните балистични ракети влизат в атмосферата и летят към целта с хиперзвук. Космонавтите също се приземяват със своите апарати с хиперзвукова скорост, а същото правят и совалките. Не съществува обаче „летателен апарат”, за който хиперзвуковият режим на полета да е нещо обичайно.
Като цяло си струва да говорим за хиперскоростта с думите на учените, а и на чиновниците, които вместо конкретни ракети и самолети използват загадъчния термин „летателни апарати”, под което често се подразбира именно ракети. Ако обаче поставим самолет и ракета пред някой и го помолим да покаже летателния апарат, той най-вероятно ще избере самолета. Летателният апарат е машина и по-нататък ще изхождаме от това разбиране.
Сега да обърнем внимание на свръхвисоките скорости. Полетът със скоростта на звука се определя като полет от един мах. Един мах представлява скоростта на звука в определена среда. На височина до 11 километра над морското равнище един мах е приблизително равен на 340 метра в секунда или 1224 километра в час. Най-съвременният самолет – американският изтребител бомбардировач от пето поколение F-35, развива скорост от 1,2 маха. Руският изтребител Су-35 лети със скорост от 1,1 маха. И в двата случая става дума за свръхзвукова скорост.
Ракетите летят по-бързо от самолетите. Активно използваните в Сирия ракети „Калибър” достига скорост от 3 маха, а средната скорост на съвременните ракети е около 2,5 маха. И при тези хипотези обаче отново става въпрос за свръхзвукова скорост. Истинската хиперзвукова скорост започва от 5 маха или от около 6120 километра в час.
Както уверяват чиновниците от отбранителната индустрия, Русия е успяла да преодолее тази граница – хиперзвуковата крилата ракета „Циркон” може да достигне скорост от 6 маха. При това от Корпорацията за тактическо ракетно въоръжение обещават да създадат ракета, надминаваща скоростта на звука 12-13 пъти.
В казуса с китайския ХЛА по един или друг начин става дума за ракета. В КНР смята да разположат своето чудо на техниката върху специална ракета ускорител с дължина от 85 метра. Първата степен на изстрелване включва 6 водородно-кислородни и метаново-кислородни ракетни двигатели с течно гориво, всеки от които с тегло от 40 тона, а също така и 8 водородни въздушно-реактивни двигатели. Втората степен представлява самият въздушно-космически самолет, който е снабден с 4 водородно-кислородни двигателя с тегло от по 2 тона всеки.
При компютърно моделиране се получават следните резултати: при скорост на полета на ХЛА от шест маха температурата на неговия водещ ръб достига около 1400 градуса по Целзий. Когато скоростта е осем маха, температурата вече е 2527 градуса. При това върху летателния апарат въздейства не само температурата. Въздухът става гъст и еластичен, като се опитва да смачка и преобърне летящия апарат.
Всички тези подробности са нужни, за да стане ясно колко сложно се работи в условията на хиперзвук. В допълнение към специалната обшивка са нужни и различни двигатели – едни работят само на прости и свръхзвукови скорости, а други могат да оперират само при хиперзвукова скорост. Колкото до материалите, китайците твърдят, че използват въглеродно-силициева сплав. Въпреки това група руски учени – на основата на изчисления под скучното заглавие „Числено решение на проблема с хиперзвуковата аеродинамика и термомеханиката на термодеструктуриращите конструкции” – пишат следното: „Вследствие на високите температури на нагряване на аеродинамичната конструкция, съставена от полимерни композиционни материали в тях, може да последва терморазрушение поради термодеструкция на полимерните фази и образуване на интензивно вътрешно газообразуване в материалите на конструкцията.”
С други думи външният слой на обшивката започва да се къса и руши. При скорост от пет маха се появяват значителни физически изменения в обкръжаващата среда и в самите материали. Температурата достига огромни стойности, а обектът се покрива с плазма. Въпросът за това какво става след скорост от 9 маха е практически неизследвана територия, при която известните ни свойства на въздуха и металите се променят кардинално. Това е светът на плазмата, в който количеството на неизвестните в уравнението достига числото десет.
Известно разбиране за това какво представлява един полет с хиперзвукова скорост може да даде следната схема. Въз основа на този принцип летят совалките и руският космически кораб „Буран”. При приземяване отначало корабът прави маневра за намаляване на скоростта. След това навлиза в атмосферата и лети в плазма като комета. След това излиза от плазмата и едва тогава започва да захожда и да се готви за кацане. Тоест хиперзвуковият полет е като падането на камък. При това е нужно да се следи корабът да не премине една граница – скоростта от девет маха. След нея плазмата и металите започват да си взаимодействат. Следва отделяне на крайния слой и разпад на материала.
Когато оръжейниците разказват, че скоро ще се появят крилати ракети със скорост над 12 маха, физиците отбелязват, че такава ракета просто ще изгори. Дори да не изгори тя не може да бъде насочвана, а и нейното местоположение няма да може да се определи – през облака от плазма не преминават никакви сигнали – обектът в нея е глух и сляп.
Между другото ракетата „Циркон” достига своите рекордни скорости едва в последния прав участък, непосредствено преди попадането в целта. При това в предприятието „НПО Машиностроения”, в което се произвеждат ракетите „Циркон”, отдавна витаят легенди за загадъчния „летателен апарат” Ю-71 („продукт 4202”). На височина от 100 километра, където почти няма въздух, Ю-71 достига скорост от 15 маха, след което апаратът просто пада върху целта.
Експертите от отбраната уверяват, че „Ю-71 има защита срещу прегряване и претоварване, поради което може лесно да сменя направлението на полета без да се разруши”. Въпреки това досега никой не е виждал нито един модел от Ю-71. Също така остава неясно как да се класифицира апаратът. Оръжия – това са всякакви механизми, които можете да използвате по ваша преценка. Фактът, че бомбите падат надолу говори, че по-скоро става дума за боеприпаси.
От 50-те години на миналия век се правят опити за създаване на хиперзвукови двигатели. Полетът с хиперзвукова скорост обаче е толкова сложен, че и до днес не са създадени нито сериен двигател, нито хиперзвуков самолет. Можем да споменем проекта за хиперзвуков апарат Ту-130 (6 маха), самолетите „Аякс” (10 маха) и „Спираль” със самолет ускорител, както и самолетите на въглеводородно гориво, но всички те са единични случаи.
Пътническите свръхзвукови самолети „Конкорд” могат да развият скорост до три маха, но на подобна скорост те могат просто да се разтопят. Поради това пилотите стриктно летят с до два маха, но дори при такива граници илюминаторите се загряват до такава степен, че човек може сериозно да си изгори ръката, ако ги докосне. В същото време корпусът на машината „пораства” с няколко сантиметра вследствие на разширяването на метала, а всички електрически мрежи, кабели и тръби трябва да се правят с предвиждания за разширение.
Тъй като при свръхзвукова скорост гравитационната сила силно се измества, самолетът трябва постоянно да изпомпва гориво от една част на машината в друга. В резултат на това „Конкорд” не може да маневрира, а в случай, че се опита, той ще се разпадне на парчета. Дори простото повдигане на задкрилките би довело до катастрофа.
Това са само част от постоянните проблеми при скорост от два маха. Но при скорости от пет или десет маха те са несъпоставимо повече. Така че от гледна точка на физиката, разказите за управляема бойна глава Ю-71 с висока маневреност при хиперзвукова скорост на височина и курс, които не са по балистична траектория, повече подхожда или на приказките, или на елемент от психологичната война и опит за изстискване на допълнителни средства от Конгреса на САЩ. С други думи – на блъф на оръжейниците.
Един учен по-рано сравни създаването на хиперзвуков самолет с „това да се запали кибритена клечка в сърцето на ураган, а след това нейното горене да се поддържа”. Засега никой не е успял да го стори.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.

„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.

Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.

Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.

Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
АНАЛИЗИ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.

Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.

Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
