БЛОГ
ХОРА, КОИТО НИКОЙ НЕ ИСКА
Казвам се Калина, на 28 години съм и израснах в домовете.
До осемгодишна възраст бях сменила повече приемни семейства, отколкото рождени дни. Затова си бях изградила едно правило: не се привързвай.
Хората обичат да казват, че децата са „издръжливи“. Истината е по-проста – научаваш се да си събираш багажа бързо и да не питаш „защо“.
Когато ме оставиха в последния дом, вече знаех правилото си наизуст.
Той беше на девет. Казваше се Никола. Слаб, прекалено сериозен за възрастта си, с тъмна коса, която винаги стърчеше отзад, и инвалидна количка, която караше възрастните да говорят по-тихо, а децата – да се преструват, че не я виждат.
Другите деца не бяха жестоки. Просто не знаеха как да се държат с него. Викаха му от другия край на стаята и после тичаха да играят там, където той не можеше да стигне.
Персоналът говореше за него пред него:
„Гледай да помогнеш на Никола.“
Като задача. Не като човек.
Един следобед, по време на „свободно време“, седнах на пода до количката му с книга и казах:
„Ако ще пазиш прозореца, трябва да споделяш гледката.“
Той ме погледна, повдигна вежда и каза:
„Ти си новата.“
„По-скоро върната“, отвърнах. „Калина.“
И това беше.
От този момент животите ни се преплетоха.
Да растеш в дом означава да виждаш всяка версия на човека до себе си – ядосаната, мълчаливата, онази, която не си позволява да се надява, когато дойде „добро семейство“, защото знаеш, че търсят по-малко, по-лесно, по-здраво дете.
Всеки път, когато някое дете си тръгваше с куфар или найлонова торба, ние си имахме ритуал.
„Ако теб те осиновят, аз взимам слушалките ти.“
„Ако теб те осиновят, аз взимам суитшърта ти.“
Истината беше, че и двамата знаехме – никой няма да дойде за момичето с няколко „неуспешни настанявания“ в досието или за момчето в количка.
Затова се държахме един за друг.
Излязохме от системата почти по едно и също време.
На 18 ни извикаха в един офис, подадоха ни документи и казаха:
„Подписвайте тук. Вече сте пълнолетни.“
Излязохме на улицата с торбите си. Без торта. Без „гордеем се с вас“. Само папка, карта за градски транспорт и тежестта на думата „сам“.
Записахме се в държавен колеж.
Намерихме малък апартамент над пералня. Винаги миришеше на горещ сапун и влага. Стълбите бяха кошмар, но наемът беше нисък, а хазяинът не задаваше въпроси.
Той работеше дистанционно – поддръжка и уроци. Аз – в кафене през деня и зареждах рафтове вечер.
И въпреки всичко… това беше първото място, което усещахме като дом.
Някъде по пътя приятелството ни се промени.
Нямаше драматична първа целувка. Нямаше признания.
Просто се успокоявах, когато чувах колелата му в коридора.
Той започна да ми пише: „Пиши като стигнеш“, когато работех вечер.
Една вечер казах:
„Май вече сме заедно, нали?“
Той не вдигна поглед от екрана.
„Да. Мислех, че само аз така си мисля.“
Година по-късно ми предложи брак.
Постави малка кутийка до котлона и каза:
„Искаш ли да продължим това… но официално?“
Сватбата ни беше малка, евтина и перфектна. Приятели, няколко социални работници от дома, сгъваеми столове, блутут колонка и прекалено много кексчета.
Заспахме щастливи.
Почукването дойде на следващата сутрин.
На прага стоеше мъж на около 50.
„Казвам се Тома Георгиев. Търся съпруга ви. Има нещо, което не знаете за него.“
Вътре в плика имаше писмо.
Човек на име Христо Димитров описваше как преди години паднал на тротоар пред квартален магазин. Хората го заобикаляли. Един спрял – Никола.
Помогнал му. Изчакал. Не се смутил.
Христо си спомнил момчето от дом, където някога е работил – тихото дете в количката.
Нямал семейство.
Имало къща.
И желание да я остави на човек, който знае какво е да бъдеш незабелязан – и въпреки това добър.
Всичко беше завещано на Никола.
Къщата – едноетажна. С рампа.
След като мъжът си тръгна, дълго мълчахме.
„Помогнах му с покупките“, прошепна Никола. „Само това.“
Когато видяхме къщата, той каза:
„Никой никога не ни избра.“
Стиснах ръката му.
„Ще се научим“, казах. „Вече сме научили по-трудни неща.“
Понякога един непознат вижда кой си… и решава, че добротата заслужава дом.
Иван Велинов
Слушай разказа тук:
————————————————-
ПИСМО НА БАБА ДО ПАРЛАМЕНТА..
Уважаеми, народни депутати,
баба реши писмо да ви прати.
Здравейте, другарки и другари,
дано писмото ми здрави ви завари,
вие май господа се вече наричате,
извинете за грешката, ако обичате,
пиша ви от село – провинция дълбока,
аз съм стара баба, слепоока,
изгледала съм десетина внуци,
вече ръцете и краката са ми куци,
стара съм, не разбирам протокола,
но знам как да размахвам кола,
окастрен, от младо дърво, прав,
кокал няма да ви остане здрав,
само по избори да смеете да припарите,
ще бия наред – и господата, и другарите,
ще видите какво е социална политика
като ви пусна от обора гладен бика,
нека ви притисне с рогата на тясно,
за да разберете народа си ясно,
да разберете какво е държава да те мачка,
да те притиска за пари на всяка крачка,
да се срещнете с живота – разярен бик,
да му видите отблизо страшния лик,
да ви нарани да болка, до кръв,
да ви гони, сякаш сте стръв,
да ви гледа из под вежда,
опрени до стената, без надежда,
да ви заболи душата от обида,
че сте жертвите в тази корида…
Елате, каня ви на гости,
да се научите как се пости,
да се научите как с пенсия се кара,
да чуете как крадец в тъмно бара,
да платите сметките за вода, парно, ток
и без пари да карате на милостта на Бог,
да пресичате улица на бегом като в спорта,
да се бутате в маршрутки и в транспорта,
да се редите за пенсии пред пощите,
да плачете за децата си в нощите,
да ви пращат по клинични пътеки,
да чакате пред лекари и аптеки.
да получавате вместо надбавки,
жълти стотинки за подигравки…
Послепис:
В послеписа ще ви напиша,
оставете народа да диша,
децата и държавата ни върнете,
на старите внимание обърнете
и ви предупреждавам, господа и другари,
че с хората не трябва да си правите гъргари!… 🤔
Благодаря! 🙏💖
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
