КУЛТУРА
Цивилизацията е приключила
Между другото, цивилизацията е приключила отдавна. Няма по-уместен начин да ви го съобщя. И няма по-добър начин да разберете за какво говоря, от това да идете на Седмочисленици и да видите плочките за баня, които могат да накарат всеки да проплаче за хубавия стар асфалт с пукнатините и дупките по него. И не говоря за естетика. Красотата (нали) е субективна.
„Където има олтар, там има цивилизация.“ – Жозеф дьо Местр
Между другото, цивилизацията е приключила отдавна.
Няма по-уместен начин да ви го съобщя.
И няма по-добър начин да разберете за какво говоря, от това да идете на Седмочисленици и да видите плочките за баня, които могат да накарат всеки да проплаче за хубавия стар асфалт с пукнатините и дупките по него.
И не говоря за естетика. Красотата (нали) е субективна. Говоря за това:
„Защо избрахте плочите с шарки за площада около църквата „Св. Седмочисленици“?
– Защото така е много хубаво и много ми харесва. Аз съм проектант – имам това право.“
Това вече не е субективно. Това е напълно обективно.
Красотата е приемала различни форми през хилядолетията, но злото приема само една форма – тази на гордостта.
И ако сте се чудили какво прави един площад или една сграда грозни, сега ви казвам – не са някакви невидими, но рационално установими закони на естетиката; не, гордостта е.
Грозната архитектура е взряната в себе си архитектура; тя е сградата, която не търси как да съжителства в хармония с околните сгради, нито със средата, нито с човешките същества; тя е площадът, който обективира свещеното право на „проектанта“ да прави каквото му харесва.
И това е напълно обективно, защото е вярно.
Проектантът наистина може да прави каквото си иска.
Защото ние не живеем в град, а в урбанистична джунгла, където всяка маймуна разполага с неотменими човешки права и шеметно оригинална индивидуалност, която непрекъснато изразява – една маймуна го прави във Фейсбук, друга го прави на площада.
Ние не живеем в цивилизация, а във високотехнологично варварство.
Общностите дотолкова са загубили значение, че почти никой не намира за странно, че главният архитект на София дори не е от София.
На никого не му се струва необходимо и полезно обликът на даден град да се управлява поне от хора, които се чувстват свързани с него.
И под „ние“, никак нямам предвид само софиянците или само българите. Колко утешително би било това.
Това варварство царува във всички модерни европейски градове, само в различна степен и по различен начин.
Красотата няма значение, има значение само „правото“ да бъде гордо упражнено, кухата индивидуалност да се изяви публично.
Всички популярни архитекти, които правят новите сгради са космополитни, транснационални хора; те не са граждани на града, те са граждани на света.
Резултатът все по-екстравагантна и парадоксално все по-еднообразна съвременна архитектура. Всички европейци обаче толерират това.
И не защото не усещат дълбоко в себе си, че нещо не е наред; не защото не могат да видят, че катедралата в Кьолн е красива, а модернистичните стъклено-метални парници са грозни; не е заради това.
Димитър Драгнев уместно напомни във Фейсбук, че сградите които древните римляни са построили, изхранват гражданите на Рим до ден днешен, защото тогава хората са строили с поглед във вечността (ето още един пример, че не става дума за естетически закони, а става дума за грижа, за принадлежност и за смирение).
Ние не се вълнуваме нито от своите предци, строители на класическата архитектура, нито от хората на бъдещето, които ще считат нас за предци.
Защото за нас няма минало, нито бъдеще.
Календарите са измислени от цивилизованите народи, за да определят хората своето място във вечността, а днес същите се ползват от нас за да си отбележим в кой месец през лятото ще ходим на море.
Вече няма вечност. Има сега. Едно императивно, тиранично настояще, което задължава.
Потресаващият площад е паметник, който трябва да „увековечи“ сега-то.
Сега живея, сега имам право, сега ми е паднало.
Именно затова европейците не се обаждаме и не възразяваме нищо по повод изстъпленията на съвременната архитектура и градоустройство.
Защото не третираме градовете си като дом; ние сме временни наематели, утре можем да си идем, да се преместим в Лондон и да станем лондончани.
Красотата няма значение, когато домът ти е хотел – ще преглътнем кича спокойно, даже ще му се насладим, нали утре си отиваме.
Защото и ние като архитекта сме роби на „сега“ – макар да знаем колко е грозно – трябва днес да задоволим някоя по-приоритетна нужда, да се покорим на някоя по-напираща необходимост.
Свободата от това робство е от другата страна на площада.
В късната есен на 2015 година, някъде из тихите гънки на Родопите, денят се спускаше бавно над поляните. Миришеше на влажна трева, дърва за огрев и далечен дим от комините на селото.
Баба Станка седеше на тревата, както правеше често, когато имаше нужда от малко тишина. До нея беше козата ѝ – Бела. Не беше просто животно. Бела беше компания, слушател и свидетел на много от мислите ѝ.
— Ех, Бела… — прошепна тя и погали козата по брадичката. — Само ти остана да ме слушаш.
Козата леко наклони глава, сякаш разбираше. В Родопите хората често казват, че животните усещат душата на човека.
Гората зад тях стоеше тъмна и спокойна. Дърветата вече бяха почти голи, а пътеката към селото се губеше между храстите. Някога по нея минаваха деца, каруци, смях. Сега по-често се чуваше само вятърът.
Снимки: Росен Коларов
Станка не беше тъжна. Просто знаеше, че времето си върви, както реката върви надолу по камъните.
Навремето тук беше шумно. Мъжът ѝ цепеше дърва до къщата, децата тичаха по поляната, а козите бяха цялото стадо. Сега бяха останали само тя и Бела.
Но това не беше самота. Това беше друг вид живот.
Слънцето се показа за миг между клоните и освети лицето ѝ. Бръчките ѝ приличаха на малки пътеки – всяка със своя история.
— Хайде, момиче — каза тя на козата и се усмихна. — Време е да се прибираме. Ще стане студено.
Бела тихо изпръхтя и се размърда.
Станка се изправи бавно, изтупа тревата от дрехите си и хвана козата за въжето. Двете поеха по тясната пътека към селото.
Отдалече вече се виждаше димът от комина на къщата ѝ.
И макар че светът навън се променяше, в тази малка част на Родопите всичко си оставаше същото —
тихо, просто и истинско.
А вечерта щеше да дойде с чай от мащерка, топла печка и още един разговор между жена и коза, под стария родопски покрив.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Градът беше шумен, но комуникацията – бавна и тежка, като зимно палто.
Трите кръгли телефонни ниши на стената бяха като малки портали към други светове. Хората идваха, пускаха монета и за няколко минути се свързваха с някого далеч – понякога на километри, понякога само на една улица разстояние, но в друг живот.
Вляво стоеше мъж с тъмно яке. Ръката му стискаше слушалката, сякаш се страхуваше връзката да не се скъса.
— „Да, майко… добре съм. Не, още не знам кога ще се прибера.“
Гласът му беше тих. В онези години хората говореха по телефона като че ли някой винаги слуша.
В средата стоеше жена с дълго палто. Тя беше чакала реда си почти десет минути. Монетата в джоба ѝ беше последната за деня.
— „Чуй ме… аз… мисля, че трябва да замина.“
От другата страна на линията мъжът мълчеше. Телефонната жица леко вибрираше от напрежението между две сърца.
Снимки: Росен Коларов
Вдясно млад мъж се беше облегнал на стената, сякаш разговорът му беше по-лек.
— „Да, утре в шест. Ще те чакам до спирката.“
Той се усмихваше. Понякога тези телефони не носеха само тревоги.
Тримата не се познаваха. Стояха на метри един от друг, с лице към стената, всеки затворен в своя кръг – в своя разговор, в своята история.
Отстрани минаваха хора, автобуси, велосипеди. Никой не обръщаше внимание. Но в тези три малки телефонни ниши се случваха решения, раздели, обещания и надежди.
След няколко минути първо затръшна слушалката мъжът вляво. После жената. Накрая и младият.
Тримата си тръгнаха в различни посоки.
Стената остана същата. Телефоните също.
И чакаха следващите истории, които да минат по жиците. 📞
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Димът се виеше като спомен — бавен, упорит, леко горчив.
Миришеше на печено месо, на дърва и на време, което никога не бърза. В малкото старопланинско село празникът не започваше с музика, а с огън.
Бай Стефан стоеше зад скарата, както беше стоял всяка година, откакто хората още брояха дните по нивите, а не по телефоните си. Ръцете му движеха шишчетата с увереността на човек, който не мисли — просто знае. Всяко обръщане беше точно, всяко парче месо – на мястото си, сякаш имаше ред дори в хаоса на въглените.
Около него селото кипеше. Жените носеха тави, децата тичаха, кучетата се въртяха с надежда в очите. Някой вече беше извадил акордеона, но още не свиреше — чакаше момента, когато ракията ще отпусне езиците и сърцата.
– Готово ли е, бай Стефане? – подвикна един мъж отстрани, вече с чаша в ръка.
Стефан не вдигна поглед веднага. Усмихна се едва забележимо и каза:
– Търпение, момче. Хубавото не става на бързо.
Снимки: Росен Коларов
И наистина – тук нищо не ставаше бързо. Не и разговорите, които започваха с „Помниш ли…“, не и смехът, който идваше от дълбоко, нито пък тъгата, която понякога се промъкваше между думите.
В дима се губеха години. Хора, които вече ги няма, сякаш стояха пак там – до скарата, до масите, до стария кладенец. Празникът не беше просто ден. Беше мост.
Момиче с плитки спря пред Стефан и го загледа.
– Чичо, ти винаги ли правиш най-вкусното?
Той най-после вдигна глава. Очите му бяха уморени, но топли.
– Не, момиче. Аз просто го правя с обич. Вкусното идва само.
Тя се усмихна, сякаш беше разбрала нещо важно, и побягна обратно към другите деца.
Малко по-късно музиката започна. Първо плахо, после смело. Хората се хванаха на хорото, прахът се вдигна, смехът се разля. Димът вече не беше просто от скарата — беше част от всичко, от живота, от празника, от паметта.
А бай Стефан стоеше там, между огъня и хората, и тихо пазеше традицията жива.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
