АНАЛИЗИ
Чобаните на народа!
Тия дни, в Кърджали, Цветанов сравнил президента Радев с венецуелеца Мадуро. Това, разбира се, е една сочна глупост – но трябва да покаже, какъв смелчага е Цв. Обаче и ББ, и Цв. се свиват, когато Соломон Българомразецът иска ядрени бази в България – сякаш ги е страх да коментират тази особа антихристиянска, антибългарска.
Каракачанов пък казал на Жени Марчева, че задава глупави въпроси. Ами сами се докарахте до това положение – разговаряте, с който ви падне, и най-често с глупаци, а това е най-сигурният начин да оглупее човек. Говорите с глупаци, внушавате им, че не са глупаци, че са нещо по-различно от това, което са – едното нищо, пренебрегвате умните и ръбатите хора, страхувате се от тях и ги избягвате. И накрая ви казват, че задавате глупави въпроси. Хак ви е, изпросихте си го.
Един истински водещ би пратил Каракачанов при новите „българи“, произведени от неговата Агенция.
Българските политици се изживяват като Чобаните на Народа, на стадо овце.
Плевнелиев направо си го призна. Изтърпяхте това, а и продължавате да търпите този сквернословец, който ви нарече стадо. Посочете ми един Чобанин, който си знае, че ръси глупости. На нито един от тия дори и през ум не му минава подобно нещо. Нито един-едничък не си е признал досега за 30 преходни години, че е изтървал нещо глуповато. И на никой не са посмели да му кажат, че е ходещо словесно сметище.
Каква ли е представата на чобаните за „умни“ въпроси, какво ли е умността, според тях. „У, бря-бря!“ – да подвикват нещо по стадото, това ли?
Представяте ли си някой Чобанин да каже: „Ако не се лъжа, положението в страната е розово“, „Ако не се лъжа, ние сме световен фактор“, „Ако не се лъжа, говоря глупости“.
Но какво да говорим за Чобаните и чобанския им език, когато и телевизиите не им отстъпват.
В новините на Трети март повечето от анкетираните използваха някакъв сакат език – така ли говорят вече нашите хора? Или репортерите намират най-нечленоразделните измежду тях и след това набързо монтират анкетите си. Така сакатата реч осакатява и Празника.
За ритуала/смяната на караула пред Президентството репортерката пък каза, че атмосферата е величествена – величествена? Колко да е величествена, когато езикът е сакат, прибързан, небрежен.
Разбира се, не се мина и без поредното гигантско знаме – този път 300 метрово. Проблемът бил да не се объркат цветовете – кой е отдолу, кой е отгоре… Навремето нашите алпинисти покоряваха Еверест, сега ни остана да ушием един байрак с дължина 8 хиляди метра, сетне пък Кристо да дойде да ни опакова с него – та да се отървем наведнъж от всичко.
Осакатяването на езика на обикновените хора е последица и от непрекъснатите покушения над Паметта ни.
Тия дни Велислава Дърева припомни какви ги е дробил преди време Андрей Райчев за Ботев и Левски: били момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щели да станат престъпници. Е, как да се надяваме след тия изстъпления на мекеретата и езикът ни да не отиде по дяволите. Те внасят едно отровно съмнение или поне пренебрежение в Народния Ум, разколебават го, оттам разколебават и езика…
Пак ги канете по телевизиите от сутрин до вечер тия поганци – но поне водещите да носят табелки „Аз съм голям Родолюбец“.
Съвсем осакатена е дори и обикновената съпричастност, тя се изчерпва с това да сготвят два казана чорба за бедняците. Яжте, че иначе ще я хвърляме – този простонароден лаф си остана жилав и досега.
Телевизионните новини все повече се стараят да заприличат на криминална хроника и най-важната новина тия дни – протестът на медицинските сестри в 32 града – едва намери място. Един плакат беше много важен: „Милост за милосърдието“. А една протестираща каза, че до две-три години тук няма да останат сестри, такава ще бъде жестоката развръзка.
Но Властта не си дава сметка за предстоящата катастрофа.
Вместо да зареже всичко и да се занимава само с това, тя предпочита показните пазарлъци. Още една професия загива, но и обществото зяпа като анестезирано. Дори и Съсловната организация на медсестрите останала безучастна, без да се притеснява, че изглежда като помощен персонал на Властта. Министърът на здравеопазването говори за достойни заплати – обаче вече няма достойнство и в тази професия, обедниха и унизиха и нея.
Медицинските сестри призоваха и пациентите да се включат в протестите им. Хайде да ви видим сега – напълно ли са изкормили съпричастността ви и вместо нея са ви натъпкали със страх и равнодушие…
И две думи за посещението на Медведев.
Цветанов съобразително пропусна да го сравни с Мадуро – знае, че Мечката от шега не разбира. Очевидно стана отново, че нашите политически актьори са се изчерпали, особено Главния. Не може един и същи номер да го правиш безкрайно – дори да си най-талантливият карагьозчия, да показваш, че уж не ти пука от нищо, от околните пък най-малко, да говориш едно, пък да правиш друго. Този номер е до време и накрая започва да омръзва на публиката и постепенно се превръща в някакъв втръснал на всички скеч, може би втръснал най-вече на самия теб.
Отгоре на всичко, каквото и да правиш, гърбът ти все е отзад. Няма как, не можеш да промениш местоположението му. Дори най-съвършеният политически карагьозчилък разполага с ограничени изразни средства.
Не се научиха подобаващо да се държат с Чорбаджиите. Липсва им въздържаност, липсва премерена последователност – примерно, тази, която демонстрира Орбан. Не знаят, не са научени как да се опъват, макар и привидно, а пък и когато уж се опъват, веднага след това незабавно се размекват, разтичат се като конфитюр от рози.
Не можаха да се научат, а и не възнамеряват. Брутално мазнене се редува с фалшиво непокорство. Затова не ни вземат на сериозно.
Не ми се пише дори за това посещение, защото всичко предварително бе ясно. Енергийни хъбове ще правим, а накрая стана ясно, че по-добре да направим един пъб, за да опиянчим провалените си намерения – понеже руски газ няма да има. Руснаците казват, че са пуснали кепенците пред нас, но ние продължаваме да разтягаме мехури.
Минаваме всякаква мярка – потупваме Медведев, държим се някак с него – майтап бе, дорогой. Накрая и той влезе в тази стилистика и започна да ни занася. Чух го по телевизията да казва, че по-добре да обвържем/подсигурим лева с китайски юани – пак добре, че не ни препоръча монголски тугрици. За смях сме станали изглежда, неусетно.
Нашите първенци така и не се научиха, че Историята помни и пази казаното. Тя е непримирима, дори свирепа в това отношение. Като изтърси някаква Румянка, дето сега ще става посланик в Израел, че ББ е спрял лично три големи руски енергийни проекта, това ще ти е доживотна, вечна дамга, печатът ти е ударен. Няма спасение.
Мярнах по телевизията Томислав Дончев, той пък има късмета да минава за технократ, тъкмо казваше, че България е фактор. Водещият не го попита в какъв смисъл, откога, на какво отгоре. Примерно, фактор ли е в предстоящите нови изстъпления на македонците – вече с натовските пискюли, с Историята ни?
Руснаците, и те са едни злопаметници, тръшнаха вратата в лицето ни – а ние се мислим за фактор в енергетиката, бедни ми Томиславе. Ние сме врътливата покорна Булка, с която всеки злоупотребява.
Само едно ми е интересно: искам да знам, кой е мазникът, който навива чивията на ББ, който го баламосва усърдно: “Ах, как им се опъна пак, господин премиер, на руснаците, ах как им изви ръчичките, а пък какви им ги каза, ти си велик, велик, велиииииииииииик…“
Кой е този безумец, който си играе с България, а не с премиера си. Коя е тази мишка, някакъв крив днешен Лулчев или Милко Балев? Надявам се, че Историята в някаква степен ще съхрани не само клозетните разговори, нагласени от онзи Миро Найденов, но и тези мазнотения.
Властта в българската й употреба е нещо по-скоро невнятно, това се отнася още повече за Абсолютната Власт.
Капсулованият Самодържец има тежка участ. А самозаблудите ни са особено покваряващи, особено ако са плод на подли ласкателства.
По време на бизнес-срещата с Медведев се роди идейката ние да осигуряваме безплатни чартъри за руските туристи, за да ги отклоняваме от турските курорти. Колкото ще отклоним „Турски поток“ – обаче важното е да демонстрираме големи мъдури.
Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи.
АНАЛИЗИ
САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп
The New York Times: САЩ се оказаха неподготвени за съвременна война. Авантюрата с Иран бе грешка на безразсъдния Тръмп.
САЩ харчат около 1 трилион долара годишно за въоръжените си сили, повече от 100 пъти повече от това, което харчи Иран. Следователно войната на Вашингтон с Техеран не би трябвало да бъде равностойна битка – поне на хартия. Но реалността се оказа различна.
Както The New York Times отбеляза в редакционна статия, САЩ разполагат с далеч по-мощни военновъздушни сили и флот, както и с усъвършенствана оръжейна технология, за която иранските генерали могат само да мечтаят. В началото на конфликта неравностойните възможности на страните бяха ясно очевидни, но сега борбата изглежда различно.
„Иран пое контрол над Ормузкия проток и неговите ракети и дронове продължават да заплашват съюзниците на Америка в региона.“ Докато президентът Тръмп изглежда нетърпелив да постигне договорено прекратяване на огъня, иранските лидери не го желаят. По някакъв начин по-слабата страна се е оказала в по-силна преговорна позиция. Тази реалност разкрива уязвимостта на американския начин на водене на война. „Тактическият успех не донесе победа“, отбелязва статията.
Авторите посочват безразсъдството на Тръмп при воденето на война като една от причините за тази ситуация. Но проблемът е още по-сериозен: Съединените щати не бяха подготвени за съвременна война.
„Американската икономика няма индустриален капацитет да произвежда достатъчно оръжия и оборудване, за да задоволи нуждите си. И страната се опитва да реши тези проблеми чрез склеротично правителство и консолидирана отбранителна индустрия, която се съпротивлява на промените“, подчертава изданието.
Войната в Иран е неразумен ход, пишат авторите. Но тя предостави някои ценни уроци.
В колонката се твърди, че американската армия се нуждае от реформа. Първо, Съединените щати трябва да инвестират в технологии за борба с дронове, подобни на тези, разработени от Украйна. Липсата на такива технологии беше една от причините американските кораби да не успеят да предотвратят блокирането на Ормузкия проток.
Второ, Вашингтон се нуждае от повече щурмови дронове и еднократни безпилотни лодки. Опитът от войната в Украйна показа, че акцентът е върху масово произвежданите дронове, но Пентагонът продължава да инвестира в по-сложно оборудване.
Трето, Съединените щати се нуждаят от по-голям производствен капацитет, който е и по-гъвкав. Доскоро само един завод произвеждаше всички ракети Tomahawk. Произвеждаха се ракети-прехващачи за ракетната система “Петропавловск-Камчатски”. Има постоянен недостиг, подчертава изданието.
„Конгресът трябва да приеме закони, които ще помогнат на частния сектор да увеличи производствения капацитет. Пентагонът, от своя страна, трябва да спре да купува толкова много оръжия само от пет основни производители и да започне да залага на динамични технологични компании, които могат бързо да се адаптират“, пише вестникът.
В крайна сметка САЩ трябва да работят с други страни. Вашингтон трябва да си партнира с „демократични държави със сходно мислене“, за да е в крак с разширяването на Китай – както икономическо, така и военно.
„Войната в Иран се превърна в еталон за всяка страна, която иска да се конфронтира със САЩ в бъдеще, особено за Русия и Северна Корея. За Китай – страната с най-голям потенциал за противодействие на американската военна мощ – тази война потвърждава правилността на курса му за разработване на нови форми на война, като дронове, кибероръжия и космическа мощ“, добавят авторите.
Администрацията на Тръмп предприе някои положителни стъпки към реформа в отбраната – някои изпълнители бяха принудени да увеличат производството на ракети, а министърът на армията Даниел Дрискол започна да отменя остарели и неефективни програми. Но разрушителният и хаотичен подход на Тръмп подкопа голяма част от този напредък, твърдят колумнистите.
Конфликтът в Близкия изток в крайна сметка накара Конгреса, администрацията на Тръмп и Пентагона да видят военните недостатъци на Америка. Но лошата новина е, че противниците на Америка също ги виждат. Вашингтон сега трябва да спре да говори за реформиране на въоръжените си сили, а да го направи. В противен случай съществува риск разочарованието от войната с Иран да се превърне в предвестник на нещо много по-лошо, заключава изданието.
Висш американски генерал призна, че Русия подкрепя Иран във войната. По време на изслушване в Конгреса, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете генерал Дан Кейн заяви, че Русия предприема „определени действия“, за да помогне на Иран.
Междувременно САЩ обмислят нови планове за военни действия срещу Иран. Axios, позовавайки се на източници, съобщава, че един от сценариите е базиран на завземане на част от Ормузкия проток, за да се отвори за търговско корабоплаване.
🔴 НОВАТА РАЯ НАЗАРЯН ИЛИ СТАРИЯТ МОДЕЛ С НОВО ЛИЦЕ: КОЙ ВСЪЩНОСТ ЩЕ СЕДНЕ В ПРЕДСЕДАТЕЛСКИЯ СТОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ?
🧾 Административното изкуство на бездействието: как всяка криза се превръща в „процедура“ патент на управленското светило г-жа Доцова!
🏛️ Моделът, при който се управлява и оцелява: възходът на хората, които знаят… мълчат и прикриват, като знак за кариерно развитие!
В българската държава има един специфичен тип кадри – те не създават проблемите, те просто винаги са там, когато проблемите се случват.
И още по-важно – остават там и след това. Те винаги идват от някой партийна мая, в случая от червената номенклатура на потомствени партийци , минали през закалката на местната власт, в някое китно градче, като местен деребей и после трайно отседнал в бизнес схемите на червените барони.
Г-жа Доцова е учебник по този тип оцеляване. От местната власт, през областната орбита, до най-тихите, но най-влиятелни коридори на МОСВ – кариера, която не се гради с позиции, а с присъствие. Постоянно, търпеливо, незабележимо присъствие. Скучно описание, но сега развива кариера на активен политик – Михаела Доцова е юрист с докторска степен по административно право и процес и дългогодишен кадър в Министерството на околната среда и водите, където се утвърждава като част от вътрешния административен гръбнак на институцията. Кариерата ѝ преминава през ключови позиции като директор на дирекция „Правна“ и началник на политически кабинет, което я поставя в пресечната точка между политическите решения и административното им оформяне. Тя не е типичният публичен политик, а по-скоро представител на онзи устойчив слой от системата, който остава, независимо от смените на властта.
Поведението ѝ, съдейки по публичните ѝ изяви, е силно институционализирано – говори в категории като „обстоятелства“, „процедури“, „необходимост от изясняване“, избягва крайни оценки и пряка отговорност, като предпочита да поставя всяко решение в рамка на процес и формална обоснованост . Това я позиционира не като човек на острите действия, а като фигура, която структурира, забавя или канализира решенията през административния механизъм на административния нихилизъм, има проблем има и съответната процедура да го размие, провлачи и удави в парграфи.
Като типаж тя олицетворява добре познатия модел на системен администратор – не толкова лице на политиката, колкото неин вътрешен оператор. Присъствието ѝ в различни роли вътре в министерството подсказва устойчивост и адаптивност, а професионалният ѝ профил е свързан повече с контрола върху формата на решенията, отколкото с тяхното съдържание. В този смисъл тя може да бъде разчетена като човек, който не задава посоката, а гарантира, че избраната посока ще бъде облечена в правилната правна и процедурна рамка.
В държава, в която водата е мътна, сметищата са безкрайни, а пречиствателните станции съществуват повече по документи, отколкото в реалността – най-ценният кадър не е този, който решава проблеми. А този, който знае за тях… и не пречи.
Юрист по административно право – специалност, която в български условия звучи почти като гаранция: че всяко бездействие ще бъде облечено в процедура, всяка липса на контрол – в компетентност, а всяка отговорност – в нечия друга папка.
Това е поколението чиновници, които не влизат в новините, но стоят зад всяка новина. Не подписват скандалите – те ги придружават с мотиви. Ако някой се пита откъде идва това съвършено усещане за принадлежност към властта – отговорът не е в автобиографията, а в биографията по наследство.
В България кариерата рядко започва от нулата – тя започва от масата, на която вече е седяло семейството, това на кмет на Берковица за два мандата, после таткото се е присламчил към червения бизнес покровителстван от офицери с икономически лостове на ДС, та до властовите опори на активисти на Доган и Пеевски.
От малките градове, където властта не се сменя, а се предава; от онези къщи за гости построени уж за развитие на местния туризъм, които с времето престават да бъдат „гости“ и започват да приличат повече на семейни крепости със собствен комфорт и собствена тишина в уюта на басейн и борова гора. А после идва голямата сцена – столицата, министерството, коридорите, в които вече не си просто човек, а част от един по-голям, устойчив модел. Модел, който не вдига шум, не влиза в конфликт, не се конфронтира – той просто намира своя тих пристан там, където властта не се обяснява, а се разбира без думи.
И някъде в този разказ за „процедури“ и „обстоятелства“ винаги стои един друг, по-тих сюжет – онзи за произхода. За местната власт, която не просто управлява, а възпитава наследници. За онези къщи за гости, които по документи приемат туристи, а в реалността приютяват удобството на една вече уредена биография – с двор, с тишина, с басейн и с усещането, че държавата не е нещо външно, а нещо свое. Оттам нататък преходът е плавен – от локалния комфорт към националните коридори, от семейния модел към институционалния. И когато стигнеш до върха, вече не ти трябва да доказваш нищо – достатъчно е да не пречиш. Да разбираш без да питаш, да съгласуваш без да спориш и да намираш онзи тих пристан, в който властта не се заявява, а просто се упражнява.
И когато днес същият този модел тихо се придвижва към върха на държавата, не става дума за изненада. Става дума за логика.
Защото в България не се издигат тези, които се борят със системата.
Издигат се тези, които са доказали, че могат да живеят с нея и държавната корупция. Сега дилемата ще бъде ТЯ или вече школуван министър-председател ГЪЛАБ да седнат в затопления от блондинката на ПЕЕВСКИ и БОРИСОВ стол на ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ.
АНАЛИЗИ
Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Стиглиц: Решението на Тръмп за война срещу Иран е катастрофална грешка, водеща до крах на световната икономика.
Нобеловият лауреат предупреждава за дългосрочни икономически щети и риск от глобална криза.
Нобеловият лауреат Джоузеф Е. Стиглиц отправи остро предупреждение за последствията от решението на Доналд Тръмп да започне война срещу Иран. Според него това е „катастрофална грешка“, която може да разклати световната икономика.
Стиглиц подчертава, че конфликтът връща Съединените щати във военна спирала в Близкия изток. Той предупреждава, че колкото по-дълго продължи войната, толкова по-сериозни ще бъдат щетите. Дори при бърз край, последствията ще се усещат години.
Според икономиста, веригите за доставки ще бъдат сериозно нарушени. Възстановяването на производството на нефт и газ ще отнеме дълго време. Това ще доведе до нестабилност на енергийните пазари и ръст на цените.
Стиглиц посочва, че икономическите щети се засилват и от търговската политика на администрацията. Митата допълнително подхранват инфлацията. В резултат централните банки може да бъдат принудени да повишат лихвите.
Това би забавило икономическия растеж и би натоварило кредитния сектор. Очаква се и влошаване на пазара на жилища. По-високите лихви ще ограничат достъпа до финансиране за домакинствата.
Според Стиглиц, икономическото възстановяване след Covid-19 е поставено под риск. Новият конфликт може да заличи постигнатия напредък. Това увеличава несигурността както за бизнеса, така и за потребителите.
Американците ще усетят директно ефекта чрез по-високи цени на горивата. В същото време петролните компании могат да реализират значителни печалби. Това задълбочава социалното неравенство.
Стиглиц заключава, че подобни решения подкопават глобалната стабилност. Според него се руши мирът, установен след Втората световна война. Войната с Иран остава ключов риск за световната икономика.
