БЛОГ
Чухте ли какво каза наистина Орбан?
От много приказки не чуват важното. Хайде, Захариева е ясна: тя все едно, че се намира на пазар за цигански булки. Тия дни казала: И тя знаела, че в Сирия са използвани химически оръжия. Откъде пък знае, кой и е подшушнал баш на нея – карай да върви, на пазара за булки така се говори.
Обаче Върховният представител на ЕС по външните работи Могерини – с която нашата пеперуда се шматкаше из НДК – каза друго: Ще чакаме, докато системата на ООН докаже това.
Но не се сети да затвори устата на Захариева.
Пък и защо да го прави – щом толкова искаме да се набутаме между шамарите, прав ни път.
***
Дрънкането е смешно, глухотата обаче е много опасна.
След срещата си с Борисов, унгарският премиер Орбан каза: „Борисов си заби брадвата в голямо дърво с интеграцията на Балканите в ЕС“.
Дори и най-самонадеяният политик би изтръпнал от тези думи.
Да разчоплим изречението, от което лъха нещо зловещо.
Ясно е, че с брадва голямо дърво трудно се сече – особено когато то е с отровни коренища.
Лицето Борисв СИ забива собствената брадва.
Използването на брадвата в политиката е нелепо.
Унгарецът иска да ни каже, че сме се заели с непосилна задача – и то по дърварски.
Балканите най-напред себе си трябва да укротят.
А с „идеята“ са за Западните Балкани ЕС точи лиги, а не думи – понеже собствения си кошер вече не може да укроти.
Но дори това не е най-важното
Докато въртим брадвата, могат да ни сполетят много беди.
Никой няма да ни остави ние да сме „брадвата“ на Балканите.
Не бройте Русия – дори Америка няма да го позволи.
Можем да си играем на пощенски гълъб – но нищо повече.
Пощенски гълъб с брадва?
Защо, все пак, Орбан натрапва този образ?
Най-вероятно иска да ни предпази.
И за какво е целият ни зор?
Заради кефа на някакъв Зоран, който утре няма и да го има.
А ние само ще събудим старите си врагове.
Бойко да извика Захариева от пазара – и с най-дебелия флумастер да й напише на челото:
Забранено ми е да говоря за името на Македония и изобщо за Балканите.
Може и да не го направи.
Ако вече е решил, че сме по-големи тарикати от гърците.
Ако спрете да говорите, може и да ви остане време да четете.
И да научите, кой е Вечният Потърпевш на Балканите.
***
А пък Сидеров пак се оплакал, че Цветанов иска да цепи групата на „Патриотите“.
И какво друго да прави, това му е предназначението – да цепи, и той е брадвар.
Пак добре,че не е рекъл да ви направи на стърготини.
И какво се оплакваш: Вземи и ти нацепи „групата“.
Може и да се почувстваш по-добре.
БЛОГ
Върнахме се в България след 20 години в Холандия – вече съжалявам, хорската злоба и алчност ни отблъснаха
Здравейте.
Името ми е Красимира и съм от град Ловеч. Искам да споделя с Вас колко съм разочарована от решението, което взех. Мъжът ми просто се съгласи с мен, а не трябваше.
Цялото семейство заминахме за Холандия преди 20 години. Тогава синът ни беше на 3 годинки. Сравнително лесно се адаптирахме към новата среда, свикнахме бързичко. Помогна ни и това, че имахме спестени пари и в началото не се притеснявахме за нищо. Ние имахме хубава работа, а детето скоро си намери приятели.
Честно да ви кажа, не разбрах кога се изнизаха 20 години.
Ние сме работливо семейство, не сме спирали да се трудим. През годините сме си позволявали почивки до близки и далечни места. Може да се кажа, че бяхме доволни от живота си.
Преди около 2 години обаче, не знам какво ми стана и започнах да тъгувам за България. Убедих мъжа си да се приберем. Синът завърши в Холандия и реши да остане там. Той вече е голям мъж и нямаме право да му се бъркаме. Уважихме решението му. Със съпруга ми събрахме багажа и се прибрахме в родния Ловеч.
Първият месец мина доста бързо и приятно – видяхме се с всички близки, роднини, приятели… Проблемите започнаха след това. Започнаха да ме дразнят всякакви неуредици, хорската злоба и алчност.
Чашата преля, когато една сутрин се събудих и видях как са ми изкоренили всички цветя! Бях решила да създам красива цветна градинка пред нас и наистина успях. Не знам кой е решил, че коренчетата му принадлежат и беше изкоренил всичко.
Казвам ви – побеснях! Започнах да викам, а мъжът ми не знаеше как да ме успокои…
След тази случка имаше и други. Тук всеки бърза за някъде, бута се, вика и дори не ти се извинява. Понякога има проблем с интернета, звъня на оператор, все обещават, че проблемът скоро ще се разреши и нищо. Едно и също се повтаря постоянно.
Сигурно повечето от вас ще ми кажат, че това са битовизми и се сблъскват с подобни неща всеки ден, но аз не съм свикнала. По-скоро бях отвикнала!
Както исках да сме на родна земя, вече се замислям дали да не се върнем в Холандия.
Не знам дали аз съм станала прекалено чувствителна, или средата не е такава, каквато беше преди години.
Разочарована съм.
Красимира
❗️Все по-често забелязваме едно болезнено изместване на ценностите.
Младите момичета не мечтаят за любов, приятелство и вярност.
Те мечтаят за стоки.
💔„Когато любовта вече не е на мода…💔“ pic.twitter.com/HvbJpcsjTR
— The Sofia Times (@thesofiatimes) April 10, 2026
За лайфстайл.
За одобрение в социалните мрежи, което да ги валидира като „успешни“.
❗️Суетата се е превърнала в новата религия, а финансовият параметър – в моралната координатна система.„Кой е той?“ – не се пита с интерес дали е добър, умен или честен. Пита се: „Колко има? Какво кара? Къде ходи?“
❗️Любовта вече не е чувство, а стратегия. Приятелството не е подкрепа, а временен алианс. Вярността – остарял аксесоар, заменен от „опции“.
❗️Причината? Възпитаваме поколение в култ към външното. Учи се, че стойността идва отвън – от телефони, от дрехи, от „неговата карта“. Никой не казва на едно момиче, че тя е достатъчна такава, каквато е.
💔Не казваме, че да обичаш истински, да бъдеш себе си и да търсиш смисъл – е по-силно от това да търсиш „спонсор“.Но… дали вече не е късно да върнем истинските ценности?
Беше пролет на 1987 година, но пролетта не се усещаше в сърцето на баба Станка.
Тя седеше на старата пейка пред блока — същата пейка, на която беше седяла почти всяка сутрин през последните двадесет години. Бетонният блок се издигаше над нея като огромен шкаф с чекмеджета, във всяко от които живееше нечий живот. Прането по балконите се полюшваше леко от вятъра, сякаш поздравяваше деня.
Станка гледаше нагоре.
На третия етаж някога беше нейният дом.
Там, зад стъклата, преди много години се чуваха смях, детски стъпки и мирис на топъл хляб. Синът ѝ тичаше по коридора, удряше топката в стената и тя винаги му се караше, без всъщност да е ядосана.
Снимки: Росен Коларов
После времената се промениха.
Синът замина. Първо в София, после някъде далеч. Писмата станаха по-редки, а накрая останаха само спомените. Апартаментът продадоха, за да започне нов живот някъде другаде.
Но Станка остана.
Всеки ден идваше на тази пейка и гледаше нагоре към балкона, на който вече се сушеше чуждо пране. Чужди цветя растяха в саксиите. Чужди хора минаваха зад пердетата.
Тя се чувстваше като дърво без корен — изтръгнато от собствената си земя, но все още стоящо.
Един малък вятър премина по двора и разлюля тревата. Станка се усмихна леко.
Не защото беше щастлива.
А защото знаеше нещо, което новите хора в блока не знаеха.
Този двор помнеше.
Пейката помнеше.
И дори бетонът на стария блок помнеше всички животи, които някога са били тук.
Станка погледна още веднъж към третия етаж, после бавно се изправи, подпирайки се на бастуна.
И тръгна.
Но сянката ѝ остана за миг върху пейката — като последен корен, който все още държи земята.
Снимки: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
Разказа може да слушате тук
Малко нелицеприятна предистория за шефката на Народното Събрание
Пеевски преминава в режим на оцеляване
