Това за пореден път доказва колко сме могъщи.
Трябва да простим на всички, които са ни причинили болка, дори да ни се струва, че направеното от тях е непростимо. Простете не за това, че те заслужават прошка, а за това, че вие не искате повече да страдате и търпите тази болка вски път, когато си спомните как са ви наранили.
И не е важно точно как са ви обидили, – простете им, нали не искате повече да страдате.
Прошката е необходима за вашето собствено духовно изцеление.
Вие прощавате, защото сте състрадателни към самия себе си.
Прошката е проява на любов към себе си
Вземете за пример една разведена жена.
Представете си, че е била омъжена десет години, а след това са се скарали с мъжа си заради някаква негова ужасна постъпка.Тя се е развела и искрено ненавижда съпруга си. Дори само споменаването на името му предизвиква спазми в корема и повръщане.
Емоционалната отрова е толкова силна, че тя няма сили да я преглътне.
Нужна й е помощ и тя отива на психотерапевт. Тя казва: „Мъчно ми е. Всичко в мен кипи от гняв, ревност и възмущение. Такова нещо е непростимо! Мразя този човек!“
Психотерапевтът отговаря:
„Трябва да изхвърлите тези емоции, да говорите,
да се освободите от гнева си.
Дайте воля на раздразнението си:
вземете възглавница и я бийте, късайте!
Нека да излезе яростта ви!“
Тя си отива и си спретва една истерична сцена –
съзнателен изблик на емоции. Става й по-леко. Жената дава стотина долара на психотерапевта с думите: „Благодаря, докторе! Сега ми е много по-добре!“
За първи път от много време започва да се усмихва.
Излиза от кабинета и познайте само кой минава по улицата край нея? При вида на бившия й съпруг, нейната ярост избухва много по-силно от преди. Тя като стрела се втурва към психотерапевта, бута му още стотачка и прави още едно „разреждане“.
Избликът на емоции в дадения случай може да донесе само временно облегчение.
Да, помага човек да се избави от някаква част от яда си,
за някакво време се чувства по-добре,
но самата рана не се лекува по този начин.
Единственият път за лекуване на раната е прошката.
На тази жена й е необходимо да прости на бившия си съпруг за нанесената й обида.
Как да разберем дали сме простили истински на даден човек?
Срещата с него вече не събужда старите чувства.
Името на този човек вече не предизвиква емоционални реакции.
Казано по друг начин, докосването до раната вече не причинява болка – това и означава, че истински сме простили. Разбира се, белегът остава в емоционалното тяло така както и на кожата остава следа от рана.
Случилото се остава в паметта, ти помниш всичко, което си преживял, но раната е заздравяла и вече не боли.
Възможно е да си помислите сега:
„Лесно е да кажеш: прости на другите! Бих се радвал, но не се получава“
Имаме стотици причини и оправдания защо не можем да простим.
Но не е така.
Истината е, че ние не умеем да прощаваме,
защото сме свикнали да не прощаваме.
Никога не сме опитвали да прощаваме,
усвояваме само навика да не прощаваме
Имало е време, когато у нас, децата, прошката е била в кръвта ни.
Преди да се заразим от всеощия душевен недъг,
ние сме прощавали без никакви усилия и това се е случвало от само себе си.
Обикновено сме прощавали практически веднага.
Наблюдавайте деца, които играят заедно:
поскарали се, дори сбили се, някой със сълзи на очи бяга към майка си: „Мамо, той ме удари!“ Двете майки си устройват драма, а децата след пет минути вече си играят заедно все едно нищо не се е случило.
А майките им? Те са се намразили до края на живота си!
Работата дори не е там, че трябва да се научим да прощаваме – ние това го умеем по рождение.
Но какво се случва?
Учат ни на обратното и ние постоянно се упражняваме в не-прощаваме.
Разбира се, с времето ние просто отвикваме да прощаваме. Каквато и обида да ни нанесе някой човек – за нищо на света няма да му простим,
завинаги ще го зачеркнем от живота си.
Започва война на самолюбието. Защо?
Защото, когато не прощаваме, укрепва чувството ни за собтвената ни важност.
Мнението звучи много по-тежко, ако заявим:
„Каквото и да става, никога няма да му простя!
Такова нещо не се прощава!“
Но реалният проблем е в гордостта. Гордостта и самовлюбеността ни карат да наливаме масло в огъня на нанесената обида, постоянно да си напомняме,
че е невъзможно да простим това!
Освен това, ние привикваме да страдаме само за това да накажем този, който ни е обидил.
Държим се като малки деца, които истерично крещят само за да привлекат внимание към себе си.
Причиняваме си болка, заявявайки:
„Виждаш ли какво правя заради теб!“
Шегата настрана, но именно това се случва.
Захвърлете на боклука самолюбието си, хвърлете го! Забравете за собствената си важност и просто поискайте прошка.
Отначало съставете списък на всички, от които трябва да поискате прошка според вас, а след това се извинете на всеки.
Ако нямате време да се видите с някой или възможност да му позвъните,
помолете за прошка в молитвите си или насън.
След това направете списък на всичко, които са ви обидили – тези, които трябва да ви поискат прошка.
Простете на всички, осъзнайте:
каквото и да са направили, вие нямате нищо общо.
Помнете, че всеки сънува своя собствен Сън.
Рано или късно ще разберете, че трябва да простите на себе си за всички рани и гняв, за всички страдания,
които сте си причинили, създавайки именно такъв сън.
И когато си простиш, настъпва хармония със себе си,
укрепва любовта към самия себе си.
Това е висшата прошка –
когато, най-накрая, простиш на самия себе си.
Вярванията за това какво е добро и зло предизвикват срам за това, което смятаме за глупаво.
Ние се признаваме за виновни, уверени сме, че заслужаваме наказание и се караме със себе си.
Убедени сме, че направеното от нас е толкова мръсно, че имаме нужда от очистване.
А ако искрено вярваш, то – „Да бъде Твоята воля“ – става съвършено реално.
В този смисъл ние творим своята карма и сме длъжни да се разплащаме с това, което сме създали като свое вярване.
Това за пореден път показва колко сме могъщи.
Така че да се избавиш от старата карма е просто:
достатъчно е да се отхвърли тази гледна точка,
да се откажеш да вярваш в нея – и кармата вече я няма.
Не е необходимо да страдате,
не е необходимо да се разплащате за каквото и да било: край. Точка.
