За всеки е ясно, че старостта не е нещо, с което може да се разминем, и въпреки това все още съществува онова антично желание да запазим младостта си възможно най-дълго.
Само че колкото и опърничаво да крием годинките, накрая възрастта печели играта. Или казано с други думи, едновременно знаем, че ще остареем, но влагаме сили, за да не се случи.
Парадоксалната ситуация е наблюдавана и при други поводи, в които човек се изправя пред нещо неизбежно, описани от терапевта Елизабет Кюблер-Рюс като петте етапи на скръбта. Елизабет е маркирала фазите при работата си с пациенти, страдащи от неизлечимо заболяване, и затова може от любопитство към експеримента да погледнем на старостта от тази призма, като направим една разходка през етапите на нейното приемане.
1. Първа фаза: Отричане – Да се остарява в свят, в който само младостта е привлекателна, е мъчително и заради това паниката от първия бял косъм, първата бръчка, отпускането на кожата не е изненадваща. Масовата обсесия с идеята за младостта, чийто срок на годност никога не изтича, е генерирала огромна индустрия, трупаща милиарди, която ни заблуждава, че може да спрем стареенето и да маскираме възрастта си.
През последните десетилетия пластичната хирургия, фотошопът и козметичните продукти издигнаха култа към младежката визия до екстремни висоти. При пряк сблъсък със страха, че най-хубавите му години са си отишли, човек моментално се оглежда за чудотворни лекове, с които да замаскира следите, било то крем или туширане на снимки, и да се излъже, че е по-млад, отколкото е всъщност.
2. Втора фаза: Гняв – Перспективата, че младостта ни напуска, създава и сериозна доза неудобство. Изведнъж осъзнавате, че модерните изпълнители са доста по-млади от вас, възрастта ви кара да се чувствате като античен експонат, не се справяте с актуализациите на новите технологии и с усилия гледате филми със субтитри. В моменти, когато изглеждате просто нелепо, гневът е най-естествената човешка реакция.
3. Трета фаза: Договаряне – Остаряването предизвиква гняв не само заради младежа, който вече не сте, а и заради човекa, в който не сте се превърнали. Тук започва пазаренето с живота, за да наваксаме всичко, което сме пропуснали като млади – екскурзии, образование, приятелства, забавления, мечтаната кариера, любов.
Упорството в този момент е вдъхновено от поговорката „По-добре късно, отколкото никога” и във внезапното желание за състезаване с времето се борим да запазим и онази виталност, която все повече се отдалечава. Вече не се интересуваме толкова от борбата с дехидратацията и отпускането на кожата, а се стараем на всяка цена да поддържаме енергичността си и да си вземем това, което сме пренебрегнали преди години.
4. Четвърта фаза: Отчаяние – Но с трупането на свещички върху тортата угасва и амбицията за реванш. „Остаряването не е за пъзльовци”, беше казала Бети Дейвис, защото ако в 20-те си години се интересувате кой се е оженил, след 70 ще ви вълнува кой е останал вдовец. Тогава отслабеното зрение и загубата на коса изглеждат нищожни пред изгледа за загуба на приятел, на любим човек и на член от семейството. Появяват се чувството за безнадежност и безпомощност, сякаш сте загубили контрол над собствения си живот и се носите по течението. В този момент идва и прозрението, че независимо колко се стараем да задържим младостта си и да превърнем остаряването в идеалистичен процес, това е невъзможно.
5. Пета фаза: Приемане – Да се наслаждаваш на остаряването звучи като оксиморон, защото да кажеш сбогом на най-пъстрия период от живота си е болезнено. Малко са добрите примери, които показват, че старостта е естествен биологичен процес от човешкия живот като юношеството и зрелостта, а сред тях е Пабло Пикасо, според който ставаме млади по дух едва, когато навършим 60 години. Тогава се научаваме на свобода от общественото мнение и стерeотипи, на самодостатъчност, спираме да воюваме и сключваме мирен договор с възрастта си.
Без значение дали искаме или не искаме, всички ще бъдем баби и дядовци един ден. Може да сме баби и дядовци с осакатени от операции лица или с изпразнени сметки за козметични процедури, но накрая пак ще се придвижваме трудно и спомените ще са ни по-скъпи от мечтите. Страхуваме се, че когато остареем, вече няма да ни забелязват, но външният вид далеч не е единственото, отбелязващо присъствието ни. С помощта към другите, следата, която оставяме след себе си и за поколението, което ще дойде след нас, не е нужно да ни забелязват, за да се знае, че сме тук.