Останах без приятели заради пари и завист. Моята история може би се среща при всеки втори човек. Но все пак реших да ви я разкажа. Как парите променят хората. Или може би те винаги са си били такива? На този въпрос все още се затруднявам да отговоря. Аз съм жена на 40 години. Имам си щастлив брак и дете. Но старите приятели ги загубих завинаги. И това може би се дължи на факта, че преди години бях доста бедна и не можех да се впиша в богатата си компания.
Едната ми най-добра приятелка беше лекар, а другата – адвокат. Съответно те работеха доста и печелеха доста. Аз бях артистична натура и избрах изкуството. Рисувах великолепно, но в България нямах много възможности за реализация. Приятелките ми ме подстрекаваха да зарежа рисуването и да захвана нещо по-доходоносно. Но аз бях упорита и исках да пробия с това, което харесвам да правя.
Една вечер излязох с приятелките си навън. Те си поръчаха марков алкохол и обилно ядене, а аз се задоволих с една бира и картофки. Тогава Петя, адвокатката, язвително ми намекна, че не е добре цял живот да съм на бира и картофки. Аз я погледнах и много се ядосах. Оставих им пари за сметката и си тръгнах. Как можеше да ми говори така! Бяхме израснали заедно, бяхме ходили по купони и партита. На каква се правеше?
На другия ден ми звънна лекарката. Очаквах да каже нещо в моя подкрепа за случката от снощи, но вместо това тя започна да ме обвинява как съм се държала детински и не било ли вече време или да си намеря нещо по-доходоносно, или да си хвана с богат мъж. Побеснях и й затворих телефона. Изпаднах в яростна депресия.
От нея ме извади бившия съпруг, който ме видял колко тъжна съм била и решил да ме заговори. Така щастието ми се усмихна и аз забравих злобните си приятелки.
Мъжът ми ме подтикваше да продължавам да рисувам.
И ето – някакъв чужденец с много възможности харесал картините ми и реши да ги продава в чужбина. При това за много пари. Когато направих първата си продажба – бях на седмото небе. Защото аз успях! Защото вярвах в себе си и имах подкрепа.
Така минаха 10 години. През тях аз станах известна художничка и името ми често гравитираше в пресата.
На една Коледа получих изненадващо обаждане от Петя – адвокатката. Тя поиска да се видим и да изпием по кафе. Зарадвах се – може би това щеше да бъде крачка към нашето възвръщане на приятелството. С Петя беше и лекарката – те бяха останали добри приятелки.
Те започнаха да ме разпитват как съм успяла да стана толкова известна. Аз им разказах, а реакцията на Петя беше брутална. Тя ми каза: „Аз нали ти казвах, че ти трябва богат мъж, за да те издигне. Ти нищо не можеше да направиш сама“.
Станах и плиснах кафето върху новата пола на Петя с думите: „Повече никога не искам да ви виждам“. И им обърнах гръб.
В момента си имам други приятели. Хора на изкуството. Хора, които ме оценяват за това, което съм. И не ми казват кога и за колко пари да ям. И въпреки, че имам пари, аз обичам да си поръчвам бира и картофки и никой не ми се сърди за това.