Съвсем естествено е, когато гледаме сцените от последните дни в парламента, а и като имаме предвид изобщо какво представлява партийният живот днес, да не си припомним именно събитията в България от началото на 30-те години на миналия век. Почти всички днешни партии продължават да бъдат приюти на некадърници и убежища на авантюристи. И няма никакво значение, че едните биват определяни като „статукво“, а другите като „промяна“. Става дума за структури от един и същи тип, които прекрасно олицетворяват фразата, според която за каквото и да ви говорят, става дума за пари.
„Погледнете на партиите и на развалините около тях; обезцветен партиен живот, прокудена от него идейност, затрито чувство на обществена отговорност и безнадеждно унищожен личен срам! От школи на политическо възпитание за насаждане на граждански добродетели, за издигане на любовта към труд и усъвършенстване, към жертва и себеотрицание, партиите са превърнати в приюти на некадърници, в убежища на авантюристи, в разсадници на егоизма, буйствата и пороците, в места за насърчение на мързела и злоезичието, на коварството и користта.“
Все едно е писано днес, нали? Само дето не е. Това е част от текст, публикуван преди близо цял век и по-точно на 14 юни 1931 г. Цитирам манифеста, с който се обявява създаването на кръга „Звено“. Става дума за организацията, която три години по-късно заедно с Военния съюз ще извършат единствения безкръвен преврат в българската история. Превратът на 19 май 1934 г. съвсем закономерно не среща никаква съпротива. Неспирните боричкания на тогавашните партии, гръмките обещания за народно добруване, които никога не се осъществяват, неспирният поток от клиширани слова – всичко това така е писнало на обикновените хора, че те едва ли не с радост приемат новината, че деветнайсетомайците са взели властта и с един рязък шут са запратили традиционните партии на бунището.
Вярно е, че историята не се повтаря, а и да го прави понякога, това обикновено става под формата на фарс, както точно е отбелязал Карл Маркс. И все пак, съвсем естествено е, когато гледаме сцените от последните дни в парламента, а и като имаме предвид изобщо какво представлява партийният живот днес, да не си припомним именно събитията в България от началото на 30-те години на миналия век. Почти всички днешни партии продължават да бъдат приюти на некадърници и убежища на авантюристи. И няма никакво значение, че едните биват определяни като „статукво“, а другите като „промяна“. Става дума за структури от един и същи тип, които прекрасно олицетворяват фразата, според която за каквото и да ви говорят, става дума за пари.
Тези, които няколко месеца се упражняваха да управляват държавата, с какво са по-добри от предишните? С нищо, разбира се. Просто са малко по-лустросани. Но дори и тежкият грим не може да скрие липсата на компетентност и неоправдано високото самочувствие. И е съвсем естествено, че парадиращите с думата „промяна“ загубиха изборите. Също толкова нормално беше да паднат от власт. И е много смешно, когато сега обясняват колко несправедливо ги били свалили. Истината е, че никакви могъщи конспиратори не са ги сваляли, сами се провалиха, заради собствената си некадърност.
Изглежда обаче, че никакви поуки не са си извлекли тези, а и редица други политици от случилото се през тази година. Припомнете си за какво говореха повечето партийни лидери при откриването на новото Народно събрание и ще видите, че последното, което ги интересува, са интересите на нормалните българи. Слушахме по комсомолски развълнувани оратори да ни обясняват как едва ли не слънцето няма да изгрее, ако не пратим оръжие на Украйна. Имаше неспирен поток от заклинания какви непоколебими евроатлантици са говорещите. Изглеждаше така, сякаш повечето от излезлите на трибуна искаха да бъдат забелязани не от сънародниците си, а от една друга публика – тази, която пребивава в амбасадите.
Вярно, фактът, че председателят на новия парламент беше избран едва на третия ден не е някаква особена драма.
Най-малкото защото и преди се е случвало, а и няма как Народното събрание да остане без председател. Има нещо друго, което е много по-съществено. Народните представители, с някои изключения, разбира се, като че ли мислят за всичко друго, само не и за интересите на избралите ги хора. Очевидно е, че вече си представят следващите предсрочни избори и, съответно, изчисляват постъпките и речите си в тази посока. Да, няма да се уморя да повтарям, че нищо страшно няма в често провеждащите се избори. Страшното идва, когато ги няма изобщо. И все пак е добре, ако по време на предизборните кампании чуваме и смислени послания, а не до болка втръсналите политически коректни заклинания.
Петър Волгин